Monthly Archives: May 2013

Мега комплето

Куче в чекмедже

Тази седмица може и да нямаше пътувания, но затова пък имаше много кренвирши, още повече сняг, агнешки кюфтета и един нашественик в класната стая!

Та едва се бяхме върнали от Ушуая и заели отново да преподаваме, когато се изправихме пред поредното огромно предизвикателство, което ни постави Чили. Четвъртък, 23 май, по-известен като “Националния ден на хотдога”, или както му викат тук в местната му инкарнация, комплето. На този ден веригите за бързо хранене примамват малки и големи с нечувани промоции като 3 хотдога за 1000 песос общо (или към 3 лв), което за Чили наистина е сензационна цена. За българите и конкретно за тези, които са си купували “хотдог” от клекшопа на Попа в София, на който пише “Сър Стенли Ройс” с химикалка (не знам кой е виновен за тази вандалска проява…), това е просто ежедневие.

И все пак, чилийското комплето не е прост хотдог от стоплен полукучешки/полусоев кренвирш и питка. Разликата дори не е в кренвирша: при приготвянето на комплето се ползва сравнително гадния кренвирш салчича (или виенеса), вместо великолепната наденица чорисо. Разликата е в добавките и сосовете, които са безброй и които всеки чревоугодник подбира и комбинира усърдно. Съществува дори правилен ред при нареждането на собственото комплето, но си спомням единствено, че първо върху кренвирша се нареждат нарязаните на кубчета домати.

Освен домати, добавките могат да включват още кисело зеле, авокадо, лук, царевица, пържени картофки, яйце… а като споменем и сосовете кетчуп, майонеза, горчица и пикантното чилийско ахи, става пълна вакханалия от вкусове.

За да почетем светлия празник на този национален фаст фууд, се събрахме в дома на една чилийска приятелка, Джесика, заедно с нейни приятели, Дейвид и Кристина. Освен десетки стандартни комплетос, имаше и едно гигантско, което беше изработена от цяла франзела и което ядохме трима човека.

В събота пък едва за втори път се събрахме и шестимата доброволци (обикновено го докарваме до 5), за да отпразнувахме рождения ден на Брендън. Домакин на събитието беше неговата главна учителка Даниса, която има огромна и страхотна къща в центъра на града. Вечерята беше една от кулинарните връхни точки на пребиваването ми в Пунта Аренас. Започна с разядка — агнешки кюфтета на скара — и продължи с телешки стекове на корем, превъзходни наденици чорисо, безброй зеленчуци за двете вегетарианки, два вида печени картофи (с розмарин и с чилийския пипер меркен), две торти, хубаво вино, местна бира и ароматно кафе за финал.

Определено се получи една седмица на чревоугоднически събития, в пълен контраст с 12-те  сандвича с шунка и сирене в Ушуая.

Същата вечер Дейвид (“другия” Дейвид, известен още като “номер 2” и “новия” Дейвид) ми даде на заем книгата In Patagonia на Брус Чатуин, която от много време исках да прочета. Дори навръх рождения си ден бях отворил Amazon и се чудех на кой адрес да я поръчам, но нещо не ми хареса, че цената на доставката ще е колкото самата книга.

Та книгата е общо взето пътепис на британски писател, който тръгва от Буенос Айрес и пътува на юг през аржентинска и чилийска Патагония, общува с местните, живее в домовете им, преследва известните и неизвестните истории и събития от Патагония и им придава контекст чрез чести лирически отстъпления. Това е разказ за едно пътуване през 70-те, в което по един или друг начин са въвлечени самопровъзгласени френски крале на индианците мапуче и цяла Патагония, уелски колонисти, древни еднорози, прословутите американски бандити Бъч Касиди и Сънданс Кид и Бог знае друго какво. Остават ми още три четвърти и авторът дори не е приближил моята твърде южна част на Патагония, но вече мога да ви препоръчам In Patagonia чистосърдечно.

Неделя беше един мрачен и леко дъждовен ден, но затова пък всички музеи в града бяха безплатни заради поредния специален “ден” в Чили: Día del patrimonio или буквално Деня на бащинията… добре де, Деня на националното наследство. По този случай посетихме (аз и оригиналния Дейвид за втори път) Салезианския музей, който за разлика от първия път беше абсолютно фрашкан с хора, основно с шумни семейства с деца. Така че и в Чили, както и в България, всички се хвърлят на безплатното, пък ако ще и музей да е.

Посетихме също и Военноморския музей, в който не бях влизал. Бях чел в някакъв гид, че бил скучен за хора, които нямат интерес към военноморски неща. Така че или имам неподозиран интерес към военноморски неща, или просто не е скучен. Определено ми хареса да си играя с предаватели за морзов код, да се запозная с основните морски пътища по фьордите на региона Магаянес и да видя масивен водолазен костюм от началото на XX век, като излязъл от роман на Жул Верн.

А от този понеделник пък в централно Чили е някаква полуизвънредна ситуация, в Сантяго, Валпараисо и околностите вали прекалено много дъжд и дори отмениха учебните часове в тези региони за следващите дни. Нас в Пунта Аренас цял ден ни вали, но не сме глезени като в Сантяго и си траем.

Впрочем нарочно не уточних какво точно вали, защото ситуацията е особена. В по-ниската централна част на Пунта Аренас по-скоро вали дъжд и няма никакви следи нещо бяло да се натрупва по земята, но отвъд хълмовете определено е сняг, който образува стабилна киша. Така че цял ден вали разнообразни неща… забавно ми е, че на испански дори имат много точна дума, за да опишат ситуацията: aguanieve, което ще рече “воден сняг”. Лео ми разказа и за някакъв “бял вятър”, което си представям като виелична комбинация от честия местен ураганен вятър и преспи сняг, които ми летят в лицето. Дано не придобия по-точна представа на живо.

Иначе учебните занятия днес бяха редовни и балансирани (ще рече два отлични часа и два неприятни)… с едно изключение. Докато навън валеше усилено “воден сняг”, някакво порядъчно голямо улично куче се промъкна от двора, през заключената външна врата и затворената вътрешна врата на училище “La Milagrosa” и нахлу право в голямата зала, за забавление на децата, които тъкмо се връщаха от обяд и играеха. Това щеше да е достатъчно забавно, ако след това помиярчето не си избра да се разходи точно из класната стая на седмокласниците, в която щяхме да започваме час. Изплаши момичетата и разсмя момчетата, а мен най-много, защото все още се смеех на дебюта му в голямата зала.

Та така си живеем ние тук. От време на време кучи студ, от време на време кучешки живот, а нерядко има и по някое куче в чекмедже. За да продължа темата, прилагам и снимки на кокерите в къщата ми, Софи и Томи, които за добро или лошо *не са* кучето-нашественик от училище “La Milagrosa”!

Ушуая и протока Бийгъл

Най-южният православен град на Балканите

Разбира се, заглавието на този пост не бива да се приема твърде буквално. Ушуая не е нито православен град, нито на Балканите, той е нещо повече. Ушуая е най-южният град в света. Град със светофари, павирани улици, градски транспорт, главна улица с бутикови магазини, летище, пристанище. Също така и с най-южната железница на света, а вероятно и най-южния ски лифт и още десетки най-южни неща [citation needed].

А откъде идва балканската връзка? Ами в Ушуая за първи път говорих български на живо от почти три месеца. Как се случи това? Нека да започнем разказа малко по-хронологично…

Пътят от Пунта Аренас до Ушуая е дълъг (дванайсетчасов), но сравнително интересен. Тръгнахме с Дейвид, Кристина и Кат с автобус в петък сутринта и следвахме Магелановия проток на север, като вдясно от нас в далечината се очертаваше пейзажът на нашата дестинация, остров Огнена земя (Tierra del Fuego). След около два часа автобусът стигна най-тясната точка на протока, удачно наречена Примера Ангостура (“Първа теснина”), където се качихме на ферибот. При Примера Ангостура на ферибота му отнема около 20 минути да прекоси протока, вместо два часа и половина, каквото е водното разстояние между Пунта Аренас и най-близката точка на Огнена земя в околностите на самия град. Затова автобусите традиционно предпочитат този маршрут.

След пресичането на протока пътищата навътре в острова бързо стават черни и бабунести, по простата причина, че в Чили няма кой да кара по тях. Населението на чилийската част на острова е общо около 7,000 и съсредоточено по бреговете, нищо че самата провинция е с територия почти колкото Република Македония (без Солун и Благоевград, разбира се!). Пейзажът в северната и средната част на Огнена земя е подобен на степта в източна Патагония: обрулени от вятъра равнини и хълмове, по които щъкат пъргави гуанакота, от време на време езера и лагуни с накацали фламингота, а отстрани на пътя и по някоя забравена от Бога естансия, в чиито имоти овцете са стотици или хиляди пъти повече от хората.

Така идилично и подскокливо автобусът се носи до аржентинската граница, където изведнъж пътищата стават пак асфалтирани и хубави и край пътя блесва Антлантическият оекан. Тази разлика не е породена от особеното богатство на Аржентина спрямо Чили, просто аржентинската част на Огнена земя е с 18 пъти по-голямо население (което все пак не значи нищо повече от 127,000 души) и има защо да има пътища.

Автобусът ни остави в град Рио Гранде на бреговете на океана. Рио Гранде де Тиера дел Фуего е индустриален и леко скучен град, който въпреки че е малко по-голям от Ушуая, не е столица на провинцията. Оттам се качихме на препълнено бусче тип маршрутка, в което на последните три седалки бяха нахвърляни раниците на всички пътници. Шофьорът препоръча на мен и Дейвид да разчистим раниците и да си заемем местата там, ние едва се сгъчкахме, но шофьорът удовлетворително ни окуражи с едно “perfecto” и потеглихме към Ушуая. За съжаление вече беше след залез и не можахме да видим почти нищо от планинските гледки в околностите на Ушуая, но затова пък спряхме в градчето Толуин на огромното продълговато езеро Фагнано. В Толуин починахме в пекарна/кафе La Unión, за която се оказа, че била много известна в Аржентина. За славата не знам, но определено имаше леко зловещ ъгъл с манекен на някакъв доктор, плакати с негови цитати тип “Да ме забравите значи да ме убиете отново” и видеоекран, на който излъчваха негови речи. Направо като олтар. Освен с този доктор, Толуин ни изненада и със заснежени улици, които ни уплашиха дали ще можем да се разходим из планините край Ушуая.

Около 9 вечерта най-после пристигнахме в Ушуая, скоро след това се настанихме в хостела и не след дълго бяхме по леглата. Нощта беше неспокойна, изпълнена с хъркане като от дъскорезница на някакъв пиян аржентинец, но затова пък утрото ни посрещна с красив изгрев по планините, които обгръщат града от всички страни.

Та Ушуая е красив и уютен град, устроен на много хълмисто място и следователно с особено стръмни улици. Лежи на бреговете на протока Бийгъл, който разделя големия остров Огнена земя от няколко по-малки острова от архипелага, като Наварино и Осте, които се виждат от Ушуая. Отвсякъде, включително на двата отсрещни острова, се белеят остри върхове, а в протока Бийгъл изпъкват и десетки по-малки островчета и скалички, обитавани от морски лъвове, корморани и, през лятото, пингвини.

През първия ден в Ушуая се изкачихме до “ледника” Мартиал, на северозапад от града, откъдето се откриха страхотни гледки към протока и островите. В центъра на Ушуая нямаше сняг, но докато се изкачвахме из по-хълмистите квартали и излизахме от града ставаше все по-снежно и трудно за ходене. Все пак за около 3 часа се добрахме от хостела до долината на “ледника”, като през последните 40 минути се изкачвахме по нещо като ски писта с иначе незавиден наклон, но стабилна снежна покривка. Гледката надолу към града определено си струваше, но самият “ледник” го поставям в кавички, защото просто не може да бъде поставен в категорията на глетчерите Грей, Перито Морено или Торе, които вече бяхме виждали. Всъщност представлява две парчета лед под върховете, покрити както всичко друго от обилен сняг. Нямаше какво толкова да се види, но пък с Дейвид се забавлявахме да се катерим по склона и да се спускаме надолу по снега, използвайки задните си части за шейни.

Същата вечер в хостела се запознах с Джим. Джим е причудлива фигура, на 37 или 38 години   е и обикаля Южна Америка с колело. Оказа се, че през 1999 е бил една година в България като учител по английски в Благоевград и говореше нелошо български, въпреки че много от думите му избягваха. Странното е, че не размених нито една реплика на английски с него: като не се сещаше нещо на български, ме питаше на испански, много държеше да си упражнява езиците. Беше ми интересно да чуя неговата представа за една България на Стефан Вълдобрев, ужасни заплати и ограничения за пътуване в Гърция. Също така много държеше да отбележи, че Стара Загора е хубав град и му е харесало там. Чувствайте се поздравени, заралии. Няма мое, няма твое, и на края на света знаят за Берое!

На втория ден посетихме близкия национален парк Огнена земя, който е може би основната атракция за всички туристи в Ушуая. Паркът обхваща няколко езера, лагуни, заливи и планина в западната част на града, до границата с Чили. Въпреки че не може да се мери с чудесата на Торес дел Пайне и Лос Гласиарес, паркът все пак беше чудесна възможност да се докоснем до природата на Огнена земя.

Слязохме на края на пътя, залива Лапатая, където приключва Панамериканската магистрала, започваща в Аляска и дълга почти 18,000 километра. Видяхме лагуни с черни и тюркоазени води, бентове, построени от бобри (които всъщност не са местен вид и нанасят огромни щети на патагонската растителност) и… три смели лисици от ендемичния подвид кулпео. За разлика от патагонските лисици, които са сиви, местните лисици кулпео са рижави и големи почти колкото вълци. От вълците пък ги отличава това, че имат огромни опашки и пълна липса на страх от хората.

Най-дългият ни преход в парка беше разходката по гористите брегове на езерото Рока, от другата страна на което се извисяваха красиви върхове. Разходката общо продължи около 3 часа и ни доведе до гранична пирамида номер 24 между Чили и Аржентина. Пресичането на границата там по принцип е забранено, но нищо и никой не може да спре невъзпитани лица като мен да си ядат сандвича с шунка и сирене и междувременно да си прескачат лежерно от едната до другата страна на границата. А докато отпочивахме при пирамидата някакъв местен съвсем непринудено си пресече нелегално границата и се отправи нанякъде в Чили, нищо че маркираната пътека рязко свършва при пирамидата. Май съм чел някъде, че от другата страна недалеч има доста усамотена чилийска естансия, до която легално се стига само по вода.

Третият и последен ден в Ушуая посветихме на разходка из самия град, за да видим по-отблизо протока Бийгъл, пристанището с множеството ветроходни лодки и контейнеровози, Затворения залив и всевъзможните паметници и архитектурни обекти. Времето през този ден беше доста променливо и ни предложи драматична светлина по планинските върхове и хълмовете на града. Разгледахме и градския мемориал на Фолклендската война, който се състои от вечен огън и паметник с имената на аржентинските жертви, снимки на ключови събития от бойните действия и най-големия национален флаг, който съм виждал. На входа на пристанището пък стенопис отчетливо отбелязва, че “пиратските британски кораби” не са добре дошли. Местното население на Фолклендите от 3,000 англоговорящи никой не го пита, за аржентинците островите са си по право техни, обект на национална драма и международен рев, който винаги е бил използван от политиците им в моменти, в които икономически нещата в Аржентина не вървят добре.

Оставям на вас да прецените защо президентката Кристина Фернандес де Кирхнер започна да зачеква темата все по-често и каква връзка има това с факта, че в чилийските обменни бюра аржентински песос се продават с една трета по-евтино от реалната им стойност. С други думи, обменните бюра се отървават от неизгодна валута, а купувачите са на печалба, стига да не задържат аржентинските си вложения достатъчно дълго, че да загубят стойността си.

Във вторник станахме неприлично рано, около 5 сутринта, за да хванем автобуса обратно и да можем да се приберем в Пунта Аренас същия ден. Пътят на връщане мина някак по-бързо, основно защото проспах половината, но и защото си пуснах тематичен филм за Патагония на лаптопа, а и почти не ни занимаваха с щуротии на границите.

За да завърша впечатленията от пътуването, бих искал да отбележа, че заради слабата аржентинска валута чилийската фирма леко ни одра за автобуса обратно, та затова диетата ми в Ушуая се състоя основно от 12 сандвича със сирене и шунка в продължение на 5 дни. Все пак спестовните ми усилия дадоха резултат и успях да пробвам бирата на Ушуая, Бийгъл, която има доста свеж и приятен вкус.

Иначе в края на май и целия юни няма повече удобни национални празници, а и вече сме посетили огромна част от местата, които искахме да видим в южна Патагония, така че продължителни пътешествия не се очакват скоро. Времето все повече застудява и задължителният вятър е все по-неприятен, особено когато е толкова студен и силен, че ме спира в крачка нагоре по хълма към La Milagrosa. Все пак със сигурност ще има някое и друго еднодневно или двудневно пътуване, защото Патагония далеч не е загубила потенциала си да ме изненадва и очарова!

Около началото на май взех решение, че ще се прибера в България началото на август, тоест след края на първия учебен срок в Чили. Между края на програмата на 26 юли и полета ми обратно към София, който е на 3 август, бих искал да посетя северно Чили и пустинята Атакама, та в момента се опитвам да си резервирам самолетен билет от Сантяго до Калама и обратно. Атакама е сюрреалистично място, най-сухата област на планетата, и е изпълнена със солни равнини, гейзери, вулкани високи над 5,000 и дори над 6,000 метра, лагуни с фламингота и археологически останки от доколумбовото местно население.

И като за край, честит 24 май на всички културни и некултурни българи и най-вече на гражданите на “селото ми” Славяново, област Плевен, което чества своя сбор на този светъл ден! Напред, науката е слънце!

Сини фенове

Ден на ученика и ден-ден на учителя

Честит първи сняг от Пунта Аренас, където вече съм на 24! Все пак нека да започнем по-отдалеч и някак по-хронологично…

Предната седмица мина под знака на Día del alumno, или Деня на ученика, който се падна в петък, на 10 май. В повечето училища в града, а вероятно и в цяло Чили, няма учебни занятия. Учениците все пак идват на училище, но без униформи. Вместо това се разделят на два или повече съюза (alianzas), обикновено кръстени на цветове — примерно Жълт съюз, Бял съюз, Червен съюз, Син съюз — и играят отборни игри едни срещу други. Голям веселба е, още повече предвид, че събитието се случва във физкултурния салон и докато 5-6 души от съюза играят, другите стотина деца са на трибуните, боядисани в цветовете на съюза и подкрепящи с песни и скандирания. Децата много се увличат в тези отбори и държат да те направят част от техния, въпреки че учителите имат съвсем други задачи, свързани с Деня на ученика.

Та ролята на учителите в този интересен празник е да съчинят и изиграят някаква пиеска, танца, случка, изобщо да разсмеят и забавляват децата. В La Milagrosa, където участвах в Деня на ученика, бяха заложили на малка аматьорска пиеса, изкривена версия на “Снежанка и седемте джуджета”. Всеки учител имаше някаква роля. Присъстваше Снежанка, имаше и седем джуджета, но освен тях имаше и ловец, зла мащеха, добра фея, принц и… Хари Потър, който бях аз. С мантия, пръчка и всичко!

Общо взето ролята ми като момчето-магьосник беше да дам някакъв невидим GPS на ловеца, с който да търси Снежанка, а после да направя добра магия на злата мащеха. Добре, че репликите ги казваха други учители зад кадър, а ние играехме само с мимики, та не се наложи да се излагам с испански. Но беше интересно преживяване.

Разбира се, освен Деня на ученика, наскоро се случи още един важен за мен ден. В понеделник станах на 24, което беше и първият ми рожден ден извън България. Празнувах скромно, но приятно с другите доброволци и приемното семейство. В събота се посъбрахме на по студена бира и отрупахме масата с разновидности на местната марка Austral, както и на микропивоварната Hernando de Magallanes, която е на няколко пресечки от къщата. По-късно през нощта посетихме и една от малкото дискотеки в Пунта Аренас, Kamikaze, и потанцувахме.

В неделя беше чилийският и американският Ден на майката и по този случай за обяд направих на Соле и Лео автентичен български таратор. Киселото им мляко е леко странно — продават го в опаковки все едно е плодово мляко и не се разтваря много добре — но иначе се получи учудващо правдоподобен таратор. И на Соле и Лео им хареса, въпреки все по-зимните температури, които не предполагат към тази освежителна лятна супа.

В понеделник беше самият ми рожден ден и като по поръчка се случи да е и първи сняг в Пунта Аренас. Снегът тук е доста причудлив, заради непрестанния вятър пада практически хоризонтално. И поне в този първи случай валя интензивно около час, така и не натрупа и след като спря бързо-бързо си стана слънчево и студено, каквото е по принцип напоследък.

Вечерта по случай рождения ден си направихме второ, по-официално събиране за вечеря. Хапнахме пица по чилийски (с ужасно много сирене, сос и меса) на по чай или бира. Имаше и торта, при това с някакъв извратен тип чилийски свещички, които като ги духнеш искрят и се запалват отново. Истински таралеж в гащите е да се опитваш да ги изгасиш.

Подаръци? Имаше и подаръци. Вече съм горд притежател на автентична барета на патагонски гаучо, кожен портфейл и четиригигабайтова флашка. Последното всъщност го даваха в училище La Milagrosa на всички майки по случай миналия Ден на майката, но ме включиха и мен набързо като разбраха, че съм рожденик!

Та така. През тази седмица предстоят още две неща: регионалната представителка Лорена ще ми прави проверка на качеството, като ме посети в някой от часовете ми… и в петък заминаваме за най-южния град на света, Ушуая в Аржентина, за дългия уикенд! Сравнително новият ми паспорт направо ще се задуши от входно-изходни печати за Чили и Аржентина.

Но това не е най-голямата спънка. Пътуването е около 12 часа с два автобуса и ферибот, защото Ушуая се намира на южния бряг на остров Огнена земя. Предстои ни много път, но се надявам хубавите гледки от Огнена земя, канала Бийгъл и отсрещния още по-южен чилийския остров Наварино да оправдаят висенето по автобуси! Искаме да посетим и Национален парк Огнена земя, който се намира близо до града.

Но за това поредно приключение ще разкажа следващия път. Стига да не ме изяде някой морски лъв.

Фицрой и Лаго Капри

Usted está aquí

Гледките и преживяванията в Патагония често са толкова необикновени и незабравими, че имам нужда нещо да ми напомня от време на време, че съм тук и всичко е истина. Затова намирам туристическите табели с карти, услужливо маркирали сегашната ми позиция с “Вие сте тук” (Usted está aquí) за много полезни. Ами да, аз наистина съм тук!

Та втората съкровена аржентинска история ме отведе до китното планинско курортче Ел Чалтен, скътано в западния край на провинция Санта Крус и даващо достъп до северната част на националния парк Лос Гласиарес, където се намират легендарните масиви Фицрой и Серо Торе.

Пътуването до Ел Чалтен беше едно приключение само по себе си, добре подхождащо на приказката “три дена път с камили”. С Дейвид и Кристина потеглихме от Пунта Аренас още във вторник вечерта, за да преспим в Пуерто Наталес. В познатия хостел прекарахме вечерта с Брендън и Кат, които се отправяха към друга планинска дестинация, познатия Торес дел Пайне. С тях се разделихме на следващата сутрин, защото автобус номер две трябваше да ни заведе до аржентинското градче Ел Калафате, откъдето пък има автобуси за Ел Чалтен.

Над петчасовото пътуване от Пуерто Наталес до Ел Калафате мина сънливо и бавно. Този път минахме аржентинската граница на друг пункт, в прохода Доротеа, който ни изплаши с обилно количество сняг. Ако там беше снежно, как ли щеше да е в истинските планини, където отивахме на палатка? Все пак настроението ми подобри чилийският граничен пункт. На мястото на портрета на президента, който традиционно присъства на подобни места, имаше снимка на куче с изписани годините на живота му. Някогашният домашен любимец на граничарите очевидно е по-важен от Себастиан Пинера, далеч в Сантяго. Нещо повече, от уредбата на пункта звучеше и веселяшки чилийски пънк!

Все пак след преминаването на границата и кратката спирка в патагонския Перник, миньорското градче Рио Турбио, пейзажът постепенно стана по-жълт, отколкото бял, като снегът на планините даде място на равната аржентинска степ. Близо четири часа по-късно най-сетне наближихме Ел Калафате и планините отново станаха близка част от пейзажа. Не само, че сняг нямаше, ами в далечината дори се очертаваха нашите заострени мишени Фицрой и Серо Торе, отдалечени на над двеста километра!

Пристигнахме в Ел Калафате следобяд и имахме няколко часа за убиване до автобус номер 3, който щеше да ни заведе в Ел Чалтен вечерта. Затова използвахме топлото време, за да се поразходим до лагуната Нимес и езерото Архентино, на чийто брегове лежи градчето. Из водите се мяркаха ята от ловуващи яркорозови фламингота, а малки птички накацваха стадата овце по фермите и ползваха овцете като градски транспорт. Топъл и мързелив Ден на труда. И нас ни домързя да обикаляме и прекарахме час и половина в уютно кафе със сладкиши и mate cocido (мате под формата на торбички за чай).

Най-после стана време и за третия автобус, та към 9-10 вечерта достигнахме и последната  точка на моторизираното пътуване, Ел Чалтен. В уютния хостел нямахме време за нищо повече освен да се изкъпем като за последно, да хапнем полуфабрикати и да се отровим с гадна аржентинска бира Quilmes Stout. Сериозно, не пийте Quilmes Stout, няма нищо общо с Гинес и други видове стаут, по-скоро има вкус на пенеста и леко горчива кока-кола. Изобщо, не докосвайте продуктите на алпийска фирма Quilmes.

В сряда най-сетне тръгнахме по пътеките нагоре към връх Фицрой, всеки с пълна раница и по нея спални чували, рогозки, части от палатка, какво ли не. От Ел Чалтен ни изпрати ярка  червено-розова зора, а след половин час вече виждахме върха отблизо, окъпан в утринна светлина. Спряхме край езерото Капри за снимки и кратка почивка от раниците, насладихме се на ледника Пиедрас Бланкас в далечината и по-малко от три часа след тръгването ни вече бяхме при къмпинга Пойнсенот, опъвахме палатката и похапвахме туристически обяд от хляб, шунка и сирене. Въпреки че активният сезон вече беше отминал, не очаквахме на къмпинга да няма нито една друга палатка. Никой друг не се блазнеше от мисълта да прекара нощта в патагонските планини през май, което горе-долу би отговаряло на шотландските планини през ноември.

Следобед с бодри, освободени от раниците стъпки закрачихме нагоре към Лаго де Лос Трес, най-близката гледна точка към величествения връх. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна, отначало пръстта премина във втвърдена кал, след това се появи и лед, а не след дълго крачехме по хлъзгав лед и сняг и се отдръпвахме от подхлъзващите се слизащи туристи. Около час след началото бяхме при езерото, цялото обградено от сняг и лед, а пред нас се величаеше самотно масивът Фицрой и заснеженият му ледник.

Върнахме се по същата пътека до къмпинга, като въпреки няколко невинни подхлъзвания, се прибрахме невредими и в пълна бройка. Към 7 слънцето упорито започна да се скрива и и температурите да падат, на къмпинга все така нямаше други хора, и след кратката вечеря бързо се сгушихме в палатката. Нощта беше ясна и студена и се будих поне 4-5 пъти, но предвид, че легнахме към 8 и станахме в 8:15, си получихме необходимата доза сън.

В 8:15 въодушевено се изнизах от палатката и веднага се зарадвах като видях чистото и ясно небе, защото знаех, че ни очаква забележителен изгрев. И наистина, около 9 започна патагонското светлинно шоу “Звук и светлина” по скалистите стени на Фицрой. Отначало пламнаха острите като игли върхове на масива, а след минути цялата планина светеше в ярко оранжево.

Същия ден ни очакваше тричасов преход от къмпинга Пойнсенот в полите на Фицрой до къмпинга Де Агостини край езерото Торе. В късната сутрин тръгнахме към Де Агостини, а скоро след като потеглихме Фицрой се покри с облаци. Пътеката ни отведе покрай кристалните езера Мадре и Иха (Майка и Дъщеря), през гъсти гори от букове ленга, до широка долина. От долината с разочарование установихме, че Серо Торе е обвит в гъсти облаци, като едва се вижда основата.

Успешно достигнахме Де Агостини, където за радост ни очакваха двама други туристи, момчета от Испания и Израел. Щяхме да си имаме компания за вечерта! Разходихме се до езерото Торе, което е едва на десет минути от къмпинга, и се изненадахме приятно, че в него плуват стотици малки айсберги, откъснали се от ледника Торе в другия край на езерото, точно под все така покрития в облаци връх.

Вечерта посрещнахме с игри за раздвижване и приказки на по чайче с другите туристи, които бяха обиколили много места по света и имаха какво да разкажат. За съжаление започналият като ръмеж дъжд постепенно се усили и към 8 отново се озовахме в палатката и се готвехме за сън. Въпреки първоначалните ни страхове, че ще се наводним, палатката остана сравнително суха през нощта. Това, че бях облякъл всички възможни дрехи (тениска, пуловер, суичър, яке с качулка, шал), ме предпази прилично от студа и спах относително комфортно.

За съжаление сутринта беше все така леко мокра, леко облачна, а върхът все повече не се виждаше. Въпреки това се разходихме два часа по стръмните и каменисти брегове на езерото до отсрещния му бряг, за да се насладим на ледника от края на пътеката, най-близкото възможно място. На връщане задухалият силен вятър малко по-малко започна да разпръсква облаците и небето започна да се изяснява, давайки ни надежда, че Серо Торе все пак може да се покаже. Докато се приберем и приготвим да тръгнем обратно към Ел Чалтен, небето вече беше изцяло чисто, но Серо Торе сякаш като магнит беше привлякъл единствените облаци и все така се срамуваше.

Нещо ми подсказваше, че върхът в крайна сметка ще направи своята грандиозна поява. Дейвид и Кристина тръгнаха обратно към градчето, но аз останах край езерото с айсбергите и зачаках. В следващите близо два часа нагъвах любимите си какаови бисквитки и снимах всяко движение на облаците, предизвикано от бурния вятър. Единствените други обитатели на бреговете на езерото по това време бяха два сокола каракара, които се забавляваха да летят срещу вятъра, чийто течение ги спираше и застопоряваше във въздуха.

Облаците все повече се изясняваха, постепенно се показаха ниските кулички вдясно от масива, след това третата по височина кула Щандхард, а след нея и първенците, игловидните Егер и едноименния връх, Серо Торе, със своята вечна ледена шапка. Интуицията не ми изневери и търпението ми беше възнаградено, защото съм твърдо убеден, че бях близък свидетел на най-ясните гледки към масива през този ден. По пътя обратно редовно поглеждах назад, но върхът пак се бе засрамил зад облаците.

Два часа след кратката поява на Серо Торе вече бях обратно в Ел Чалтен, където ме чакаха Дейвид и Кристина. Предстоеше ни аналогично дълго пътуване обратно към Пунта Аренас, но в този случай вече бяхме приятно изморени, удовлетворени и с нетърпение чакахме да се върнем към света на душовете, реалната храна и истинските легла. Светът, където топлата вода тече от крановете, а не се чака четвърт час на котлонче, но и където приказните гледки, които видяхме на живо, са просто снимки на пощенски картички.