Фицрой и Лаго Капри

Usted está aquí

Гледките и преживяванията в Патагония често са толкова необикновени и незабравими, че имам нужда нещо да ми напомня от време на време, че съм тук и всичко е истина. Затова намирам туристическите табели с карти, услужливо маркирали сегашната ми позиция с “Вие сте тук” (Usted está aquí) за много полезни. Ами да, аз наистина съм тук!

Та втората съкровена аржентинска история ме отведе до китното планинско курортче Ел Чалтен, скътано в западния край на провинция Санта Крус и даващо достъп до северната част на националния парк Лос Гласиарес, където се намират легендарните масиви Фицрой и Серо Торе.

Пътуването до Ел Чалтен беше едно приключение само по себе си, добре подхождащо на приказката “три дена път с камили”. С Дейвид и Кристина потеглихме от Пунта Аренас още във вторник вечерта, за да преспим в Пуерто Наталес. В познатия хостел прекарахме вечерта с Брендън и Кат, които се отправяха към друга планинска дестинация, познатия Торес дел Пайне. С тях се разделихме на следващата сутрин, защото автобус номер две трябваше да ни заведе до аржентинското градче Ел Калафате, откъдето пък има автобуси за Ел Чалтен.

Над петчасовото пътуване от Пуерто Наталес до Ел Калафате мина сънливо и бавно. Този път минахме аржентинската граница на друг пункт, в прохода Доротеа, който ни изплаши с обилно количество сняг. Ако там беше снежно, как ли щеше да е в истинските планини, където отивахме на палатка? Все пак настроението ми подобри чилийският граничен пункт. На мястото на портрета на президента, който традиционно присъства на подобни места, имаше снимка на куче с изписани годините на живота му. Някогашният домашен любимец на граничарите очевидно е по-важен от Себастиан Пинера, далеч в Сантяго. Нещо повече, от уредбата на пункта звучеше и веселяшки чилийски пънк!

Все пак след преминаването на границата и кратката спирка в патагонския Перник, миньорското градче Рио Турбио, пейзажът постепенно стана по-жълт, отколкото бял, като снегът на планините даде място на равната аржентинска степ. Близо четири часа по-късно най-сетне наближихме Ел Калафате и планините отново станаха близка част от пейзажа. Не само, че сняг нямаше, ами в далечината дори се очертаваха нашите заострени мишени Фицрой и Серо Торе, отдалечени на над двеста километра!

Пристигнахме в Ел Калафате следобяд и имахме няколко часа за убиване до автобус номер 3, който щеше да ни заведе в Ел Чалтен вечерта. Затова използвахме топлото време, за да се поразходим до лагуната Нимес и езерото Архентино, на чийто брегове лежи градчето. Из водите се мяркаха ята от ловуващи яркорозови фламингота, а малки птички накацваха стадата овце по фермите и ползваха овцете като градски транспорт. Топъл и мързелив Ден на труда. И нас ни домързя да обикаляме и прекарахме час и половина в уютно кафе със сладкиши и mate cocido (мате под формата на торбички за чай).

Най-после стана време и за третия автобус, та към 9-10 вечерта достигнахме и последната  точка на моторизираното пътуване, Ел Чалтен. В уютния хостел нямахме време за нищо повече освен да се изкъпем като за последно, да хапнем полуфабрикати и да се отровим с гадна аржентинска бира Quilmes Stout. Сериозно, не пийте Quilmes Stout, няма нищо общо с Гинес и други видове стаут, по-скоро има вкус на пенеста и леко горчива кока-кола. Изобщо, не докосвайте продуктите на алпийска фирма Quilmes.

В сряда най-сетне тръгнахме по пътеките нагоре към връх Фицрой, всеки с пълна раница и по нея спални чували, рогозки, части от палатка, какво ли не. От Ел Чалтен ни изпрати ярка  червено-розова зора, а след половин час вече виждахме върха отблизо, окъпан в утринна светлина. Спряхме край езерото Капри за снимки и кратка почивка от раниците, насладихме се на ледника Пиедрас Бланкас в далечината и по-малко от три часа след тръгването ни вече бяхме при къмпинга Пойнсенот, опъвахме палатката и похапвахме туристически обяд от хляб, шунка и сирене. Въпреки че активният сезон вече беше отминал, не очаквахме на къмпинга да няма нито една друга палатка. Никой друг не се блазнеше от мисълта да прекара нощта в патагонските планини през май, което горе-долу би отговаряло на шотландските планини през ноември.

Следобед с бодри, освободени от раниците стъпки закрачихме нагоре към Лаго де Лос Трес, най-близката гледна точка към величествения връх. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна, отначало пръстта премина във втвърдена кал, след това се появи и лед, а не след дълго крачехме по хлъзгав лед и сняг и се отдръпвахме от подхлъзващите се слизащи туристи. Около час след началото бяхме при езерото, цялото обградено от сняг и лед, а пред нас се величаеше самотно масивът Фицрой и заснеженият му ледник.

Върнахме се по същата пътека до къмпинга, като въпреки няколко невинни подхлъзвания, се прибрахме невредими и в пълна бройка. Към 7 слънцето упорито започна да се скрива и и температурите да падат, на къмпинга все така нямаше други хора, и след кратката вечеря бързо се сгушихме в палатката. Нощта беше ясна и студена и се будих поне 4-5 пъти, но предвид, че легнахме към 8 и станахме в 8:15, си получихме необходимата доза сън.

В 8:15 въодушевено се изнизах от палатката и веднага се зарадвах като видях чистото и ясно небе, защото знаех, че ни очаква забележителен изгрев. И наистина, около 9 започна патагонското светлинно шоу “Звук и светлина” по скалистите стени на Фицрой. Отначало пламнаха острите като игли върхове на масива, а след минути цялата планина светеше в ярко оранжево.

Същия ден ни очакваше тричасов преход от къмпинга Пойнсенот в полите на Фицрой до къмпинга Де Агостини край езерото Торе. В късната сутрин тръгнахме към Де Агостини, а скоро след като потеглихме Фицрой се покри с облаци. Пътеката ни отведе покрай кристалните езера Мадре и Иха (Майка и Дъщеря), през гъсти гори от букове ленга, до широка долина. От долината с разочарование установихме, че Серо Торе е обвит в гъсти облаци, като едва се вижда основата.

Успешно достигнахме Де Агостини, където за радост ни очакваха двама други туристи, момчета от Испания и Израел. Щяхме да си имаме компания за вечерта! Разходихме се до езерото Торе, което е едва на десет минути от къмпинга, и се изненадахме приятно, че в него плуват стотици малки айсберги, откъснали се от ледника Торе в другия край на езерото, точно под все така покрития в облаци връх.

Вечерта посрещнахме с игри за раздвижване и приказки на по чайче с другите туристи, които бяха обиколили много места по света и имаха какво да разкажат. За съжаление започналият като ръмеж дъжд постепенно се усили и към 8 отново се озовахме в палатката и се готвехме за сън. Въпреки първоначалните ни страхове, че ще се наводним, палатката остана сравнително суха през нощта. Това, че бях облякъл всички възможни дрехи (тениска, пуловер, суичър, яке с качулка, шал), ме предпази прилично от студа и спах относително комфортно.

За съжаление сутринта беше все така леко мокра, леко облачна, а върхът все повече не се виждаше. Въпреки това се разходихме два часа по стръмните и каменисти брегове на езерото до отсрещния му бряг, за да се насладим на ледника от края на пътеката, най-близкото възможно място. На връщане задухалият силен вятър малко по-малко започна да разпръсква облаците и небето започна да се изяснява, давайки ни надежда, че Серо Торе все пак може да се покаже. Докато се приберем и приготвим да тръгнем обратно към Ел Чалтен, небето вече беше изцяло чисто, но Серо Торе сякаш като магнит беше привлякъл единствените облаци и все така се срамуваше.

Нещо ми подсказваше, че върхът в крайна сметка ще направи своята грандиозна поява. Дейвид и Кристина тръгнаха обратно към градчето, но аз останах край езерото с айсбергите и зачаках. В следващите близо два часа нагъвах любимите си какаови бисквитки и снимах всяко движение на облаците, предизвикано от бурния вятър. Единствените други обитатели на бреговете на езерото по това време бяха два сокола каракара, които се забавляваха да летят срещу вятъра, чийто течение ги спираше и застопоряваше във въздуха.

Облаците все повече се изясняваха, постепенно се показаха ниските кулички вдясно от масива, след това третата по височина кула Щандхард, а след нея и първенците, игловидните Егер и едноименния връх, Серо Торе, със своята вечна ледена шапка. Интуицията не ми изневери и търпението ми беше възнаградено, защото съм твърдо убеден, че бях близък свидетел на най-ясните гледки към масива през този ден. По пътя обратно редовно поглеждах назад, но върхът пак се бе засрамил зад облаците.

Два часа след кратката поява на Серо Торе вече бях обратно в Ел Чалтен, където ме чакаха Дейвид и Кристина. Предстоеше ни аналогично дълго пътуване обратно към Пунта Аренас, но в този случай вече бяхме приятно изморени, удовлетворени и с нетърпение чакахме да се върнем към света на душовете, реалната храна и истинските легла. Светът, където топлата вода тече от крановете, а не се чака четвърт час на котлонче, но и където приказните гледки, които видяхме на живо, са просто снимки на пощенски картички.

[facebook_like_button]

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *