Ушуая и протока Бийгъл

Най-южният православен град на Балканите

Разбира се, заглавието на този пост не бива да се приема твърде буквално. Ушуая не е нито православен град, нито на Балканите, той е нещо повече. Ушуая е най-южният град в света. Град със светофари, павирани улици, градски транспорт, главна улица с бутикови магазини, летище, пристанище. Също така и с най-южната железница на света, а вероятно и най-южния ски лифт и още десетки най-южни неща [citation needed].

А откъде идва балканската връзка? Ами в Ушуая за първи път говорих български на живо от почти три месеца. Как се случи това? Нека да започнем разказа малко по-хронологично…

Пътят от Пунта Аренас до Ушуая е дълъг (дванайсетчасов), но сравнително интересен. Тръгнахме с Дейвид, Кристина и Кат с автобус в петък сутринта и следвахме Магелановия проток на север, като вдясно от нас в далечината се очертаваше пейзажът на нашата дестинация, остров Огнена земя (Tierra del Fuego). След около два часа автобусът стигна най-тясната точка на протока, удачно наречена Примера Ангостура (“Първа теснина”), където се качихме на ферибот. При Примера Ангостура на ферибота му отнема около 20 минути да прекоси протока, вместо два часа и половина, каквото е водното разстояние между Пунта Аренас и най-близката точка на Огнена земя в околностите на самия град. Затова автобусите традиционно предпочитат този маршрут.

След пресичането на протока пътищата навътре в острова бързо стават черни и бабунести, по простата причина, че в Чили няма кой да кара по тях. Населението на чилийската част на острова е общо около 7,000 и съсредоточено по бреговете, нищо че самата провинция е с територия почти колкото Република Македония (без Солун и Благоевград, разбира се!). Пейзажът в северната и средната част на Огнена земя е подобен на степта в източна Патагония: обрулени от вятъра равнини и хълмове, по които щъкат пъргави гуанакота, от време на време езера и лагуни с накацали фламингота, а отстрани на пътя и по някоя забравена от Бога естансия, в чиито имоти овцете са стотици или хиляди пъти повече от хората.

Така идилично и подскокливо автобусът се носи до аржентинската граница, където изведнъж пътищата стават пак асфалтирани и хубави и край пътя блесва Антлантическият оекан. Тази разлика не е породена от особеното богатство на Аржентина спрямо Чили, просто аржентинската част на Огнена земя е с 18 пъти по-голямо население (което все пак не значи нищо повече от 127,000 души) и има защо да има пътища.

Автобусът ни остави в град Рио Гранде на бреговете на океана. Рио Гранде де Тиера дел Фуего е индустриален и леко скучен град, който въпреки че е малко по-голям от Ушуая, не е столица на провинцията. Оттам се качихме на препълнено бусче тип маршрутка, в което на последните три седалки бяха нахвърляни раниците на всички пътници. Шофьорът препоръча на мен и Дейвид да разчистим раниците и да си заемем местата там, ние едва се сгъчкахме, но шофьорът удовлетворително ни окуражи с едно “perfecto” и потеглихме към Ушуая. За съжаление вече беше след залез и не можахме да видим почти нищо от планинските гледки в околностите на Ушуая, но затова пък спряхме в градчето Толуин на огромното продълговато езеро Фагнано. В Толуин починахме в пекарна/кафе La Unión, за която се оказа, че била много известна в Аржентина. За славата не знам, но определено имаше леко зловещ ъгъл с манекен на някакъв доктор, плакати с негови цитати тип “Да ме забравите значи да ме убиете отново” и видеоекран, на който излъчваха негови речи. Направо като олтар. Освен с този доктор, Толуин ни изненада и със заснежени улици, които ни уплашиха дали ще можем да се разходим из планините край Ушуая.

Около 9 вечерта най-после пристигнахме в Ушуая, скоро след това се настанихме в хостела и не след дълго бяхме по леглата. Нощта беше неспокойна, изпълнена с хъркане като от дъскорезница на някакъв пиян аржентинец, но затова пък утрото ни посрещна с красив изгрев по планините, които обгръщат града от всички страни.

Та Ушуая е красив и уютен град, устроен на много хълмисто място и следователно с особено стръмни улици. Лежи на бреговете на протока Бийгъл, който разделя големия остров Огнена земя от няколко по-малки острова от архипелага, като Наварино и Осте, които се виждат от Ушуая. Отвсякъде, включително на двата отсрещни острова, се белеят остри върхове, а в протока Бийгъл изпъкват и десетки по-малки островчета и скалички, обитавани от морски лъвове, корморани и, през лятото, пингвини.

През първия ден в Ушуая се изкачихме до “ледника” Мартиал, на северозапад от града, откъдето се откриха страхотни гледки към протока и островите. В центъра на Ушуая нямаше сняг, но докато се изкачвахме из по-хълмистите квартали и излизахме от града ставаше все по-снежно и трудно за ходене. Все пак за около 3 часа се добрахме от хостела до долината на “ледника”, като през последните 40 минути се изкачвахме по нещо като ски писта с иначе незавиден наклон, но стабилна снежна покривка. Гледката надолу към града определено си струваше, но самият “ледник” го поставям в кавички, защото просто не може да бъде поставен в категорията на глетчерите Грей, Перито Морено или Торе, които вече бяхме виждали. Всъщност представлява две парчета лед под върховете, покрити както всичко друго от обилен сняг. Нямаше какво толкова да се види, но пък с Дейвид се забавлявахме да се катерим по склона и да се спускаме надолу по снега, използвайки задните си части за шейни.

Същата вечер в хостела се запознах с Джим. Джим е причудлива фигура, на 37 или 38 години   е и обикаля Южна Америка с колело. Оказа се, че през 1999 е бил една година в България като учител по английски в Благоевград и говореше нелошо български, въпреки че много от думите му избягваха. Странното е, че не размених нито една реплика на английски с него: като не се сещаше нещо на български, ме питаше на испански, много държеше да си упражнява езиците. Беше ми интересно да чуя неговата представа за една България на Стефан Вълдобрев, ужасни заплати и ограничения за пътуване в Гърция. Също така много държеше да отбележи, че Стара Загора е хубав град и му е харесало там. Чувствайте се поздравени, заралии. Няма мое, няма твое, и на края на света знаят за Берое!

На втория ден посетихме близкия национален парк Огнена земя, който е може би основната атракция за всички туристи в Ушуая. Паркът обхваща няколко езера, лагуни, заливи и планина в западната част на града, до границата с Чили. Въпреки че не може да се мери с чудесата на Торес дел Пайне и Лос Гласиарес, паркът все пак беше чудесна възможност да се докоснем до природата на Огнена земя.

Слязохме на края на пътя, залива Лапатая, където приключва Панамериканската магистрала, започваща в Аляска и дълга почти 18,000 километра. Видяхме лагуни с черни и тюркоазени води, бентове, построени от бобри (които всъщност не са местен вид и нанасят огромни щети на патагонската растителност) и… три смели лисици от ендемичния подвид кулпео. За разлика от патагонските лисици, които са сиви, местните лисици кулпео са рижави и големи почти колкото вълци. От вълците пък ги отличава това, че имат огромни опашки и пълна липса на страх от хората.

Най-дългият ни преход в парка беше разходката по гористите брегове на езерото Рока, от другата страна на което се извисяваха красиви върхове. Разходката общо продължи около 3 часа и ни доведе до гранична пирамида номер 24 между Чили и Аржентина. Пресичането на границата там по принцип е забранено, но нищо и никой не може да спре невъзпитани лица като мен да си ядат сандвича с шунка и сирене и междувременно да си прескачат лежерно от едната до другата страна на границата. А докато отпочивахме при пирамидата някакъв местен съвсем непринудено си пресече нелегално границата и се отправи нанякъде в Чили, нищо че маркираната пътека рязко свършва при пирамидата. Май съм чел някъде, че от другата страна недалеч има доста усамотена чилийска естансия, до която легално се стига само по вода.

Третият и последен ден в Ушуая посветихме на разходка из самия град, за да видим по-отблизо протока Бийгъл, пристанището с множеството ветроходни лодки и контейнеровози, Затворения залив и всевъзможните паметници и архитектурни обекти. Времето през този ден беше доста променливо и ни предложи драматична светлина по планинските върхове и хълмовете на града. Разгледахме и градския мемориал на Фолклендската война, който се състои от вечен огън и паметник с имената на аржентинските жертви, снимки на ключови събития от бойните действия и най-големия национален флаг, който съм виждал. На входа на пристанището пък стенопис отчетливо отбелязва, че “пиратските британски кораби” не са добре дошли. Местното население на Фолклендите от 3,000 англоговорящи никой не го пита, за аржентинците островите са си по право техни, обект на национална драма и международен рев, който винаги е бил използван от политиците им в моменти, в които икономически нещата в Аржентина не вървят добре.

Оставям на вас да прецените защо президентката Кристина Фернандес де Кирхнер започна да зачеква темата все по-често и каква връзка има това с факта, че в чилийските обменни бюра аржентински песос се продават с една трета по-евтино от реалната им стойност. С други думи, обменните бюра се отървават от неизгодна валута, а купувачите са на печалба, стига да не задържат аржентинските си вложения достатъчно дълго, че да загубят стойността си.

Във вторник станахме неприлично рано, около 5 сутринта, за да хванем автобуса обратно и да можем да се приберем в Пунта Аренас същия ден. Пътят на връщане мина някак по-бързо, основно защото проспах половината, но и защото си пуснах тематичен филм за Патагония на лаптопа, а и почти не ни занимаваха с щуротии на границите.

За да завърша впечатленията от пътуването, бих искал да отбележа, че заради слабата аржентинска валута чилийската фирма леко ни одра за автобуса обратно, та затова диетата ми в Ушуая се състоя основно от 12 сандвича със сирене и шунка в продължение на 5 дни. Все пак спестовните ми усилия дадоха резултат и успях да пробвам бирата на Ушуая, Бийгъл, която има доста свеж и приятен вкус.

Иначе в края на май и целия юни няма повече удобни национални празници, а и вече сме посетили огромна част от местата, които искахме да видим в южна Патагония, така че продължителни пътешествия не се очакват скоро. Времето все повече застудява и задължителният вятър е все по-неприятен, особено когато е толкова студен и силен, че ме спира в крачка нагоре по хълма към La Milagrosa. Все пак със сигурност ще има някое и друго еднодневно или двудневно пътуване, защото Патагония далеч не е загубила потенциала си да ме изненадва и очарова!

Около началото на май взех решение, че ще се прибера в България началото на август, тоест след края на първия учебен срок в Чили. Между края на програмата на 26 юли и полета ми обратно към София, който е на 3 август, бих искал да посетя северно Чили и пустинята Атакама, та в момента се опитвам да си резервирам самолетен билет от Сантяго до Калама и обратно. Атакама е сюрреалистично място, най-сухата област на планетата, и е изпълнена със солни равнини, гейзери, вулкани високи над 5,000 и дори над 6,000 метра, лагуни с фламингота и археологически останки от доколумбовото местно население.

И като за край, честит 24 май на всички културни и некултурни българи и най-вече на гражданите на “селото ми” Славяново, област Плевен, което чества своя сбор на този светъл ден! Напред, науката е слънце!

[facebook_like_button]

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *