Руини от захар

Пиша следният текст с една единствена цел и тя е – вдигане на шум. Всъщност исках да напиша следният текст, още след случая с „Къщата с ягодите”, но ето, за зла беда – поводи колкото щеш.

На 7.III тази година, беше направен опит да се разруши една емблематична за град Пловдив сграда – Тютюневият склад. Освен стара сграда, въпросният склад е и паметник на културата. Оказва се обаче, че сградата е реституирана и е собственост на частно дружество, от общината пък обявяват, че са спрели събарянето и ще се правят проверка. Министъра на мултакултурата стига дори по-далече, заявявайки, че сградата, трябва да бъде възстановена.

След дъжд качулка?

Как може една сграда да бъде възстановена, когато е почти изцяло унищожена. Заминали в небитието са не само тухлите, но и вътрешният интериор и стенописите. Никак. Освен, ако не се възприеме похвата на Божидар Димитров, и действително сградата не бъде възстановена посредством блокчета итонг и дори монтирана PVC дограма. Защо само средновековни крепости и базилики да се реставрират?

Защо старите сгради са важни?

Защото са част от Историята. Историята ни! Защото освен правоъгълни и квадратни помещения, голяма част от старите сгради са изразителна част на дадено архитектурно направление. Но освен, художествената си стойност, носят и стойността на развойна среда на мястото, което заемат – формирайки облика на града, но и съдбите на неговите жители. Тук въпроса дали нещо е красиво или грозно е по-скоро излишен, защото това са предимно субективни понятия и възприятия. Преди всичко, отношението на обществото и държавата към поддръжката на старите сгради  е и отношение към собствената му история, но и настояще и бъдеще, към културната му всевремева среда.

Всъщност, понякога е лесно да се забележи безпринципното отношение към заобикалящите ни сгради. Характерна черта на българина е разбирането му, че личната му сфера и царство започва на прага на домът му – който той, грижливо поддържа, доколкото може, но прекрачи ли входния праг – нищо не го интересува.
Държавата бива възприемана като нещо чуждо и абстрактно. Тя не е „аз”, не и „ние”, тя е „тя” или „те”, които са разни непознати лица, силните на деня, възприели ролята на определящи днешният ден, ред, правила.

Затова и доста входове пустеят – немити, грозни, разрушени. Междублоковите пространства и градинки – бунища и място, което е чуждо и друг отговаря за него. Най-лесно това разбиране за „чуждото общо”, може да бъде усетено, когато вземете на своя глава да боядисате предверието на входа, да почистите градинката или извършите някоя общополезна дейсност. Често, вместо похвала, човек може да усети недоумение – защо аджеба, за чий… някой се е хванал да прави това? Вариантите за отговор са: Защото някой му е платил; Защото се прави/показва пред някого; Защото се готви за избори; Защото е балама и тъпак, харчещ си парите и усилията за нещо чуждо. Тези отговори винаги са предшествани от максимата, че никой не прави нищо, освен, ако няма някаква скрита или ясна изгода за това. Иначе за какво? Митът, че системата не е фиксирана и предопределена е много трудно да бъде разбит. Трудно е да се обясни защо, няма такова нещо като: Важното е какъв ми е домът, останалото не ме интересува. – и защо е грешно. Докато „общото чуждо” бива възприемано като такова, то ще бъде именно такова. Държавата ще е абстракция. Системата ще е или трамплин за израстване или нещо, което да излъжеш, но не и промениш.
Общото чуждо трябва да почне да бъде възприемано като „общо наше”.

Как да стане това?

Едни биха казали, че е въпрос на гражданско образование, ясни правила, глоби и възпитание и вероятно ще са прави за всички неща. Аз обаче искам да обърна внимание на нещо друго – срамът. Все по-малко неща са срамни. Срамът изчезва. Постмодерният либерален свят, безспорно е огромно постижение на множество хора в битката им за справедливост и равноправие. Също така обаче тази битка е минала през разрушаването на много табута и лоши традиции, които са били характерни за едни отминали времена. Разрушаването на табутата, води до отпадане на срама и до повсеместното възприемане на всичко. Може би, до стесняване на морално-етичната ножица с която мерим добро и зло. Тривиален пример: днес не би трябвало да има нещо лошо и срамно в това да си хомосексуален – огромно табу в миналото, но би трябвало да е адски срамно да си мутраген. Дали обаче на практика е така? Точно обратното е май, не ли? За мнозина, крайният резултат е важен, а не пътя към него. Важното е човек да станеш успешен и богат, пък нищо, че постигнатото е продукт на нечисти дела. Втори тривиален пример: „Бойко спря поръчките – какво пак пискате?” е една типична реплика на хората с подобно възприятие. Схващането, че тъкмо пътят е по-важен от крайната цел е чужд. Представите как трябва да изглежда държавата са различни. По принцип лошо няма, но е важно да се схване, че именно ясните правила и критерии, законността и анти-„феодалното” начало са предпоставка за развитието на модерността.

Елитаризъм? Радикализъм? Може би. Няма нищо лошо, човек да слуша, например Фики Стораро у дома си, но би следвало да е срамно, да го пуска на високоговорител возейки се в тролея. Нищо лошо няма и човек, да си купува жълти вестници, все пак – всеки сам от ума си пати, но вероятно тиража на същите, би спаднало, ако беше срамно да си ги купуваш.

Защо намесвам тук Властта и Срамът? Защото освен от личната отговорност на всеки гражданин (бутат сграда – правиш жива верига), нещата зависят и от компетентните за това органи, на които им е делегирано общественото право да решават разните там казуси и проблеми. И е важно как те биват решавани. Когато става обратното, когато институциите не изпълняват своята първоначална задача, то тогава:  „Камък върху камък няма да оставят, ако не се държим като общество”.

Защо говоря за всичко това?

Захарната Фабрика;

Захарна фабрика. Квартал, скрит та покрит в недрата на София, по-близко до вас отколкото си мислите. За мнозина той  е една от многото цигански махали, индустриална зона или просто гето, някъде накрая на града. Всъщност изобщо не е в никакъв край и изобщо не е махала. Но е стар! Стар като столетника бай Иван от третия етаж. Уви и толкова жив….

През 1989-та двама белгийски откриват на същото място където в момента са руините-останки, фабрика за захар. Близо до влаковата линия, отиваща тогава към Кюстендил и Ниш. През 1918 тук брат е стрелял срещу брата, при потушаването на Войнишкото въстание. През 1941 пък са построени кооперацийките, които подобно и на тези в недалечният Разсадника-Коньовица си седят и до днес. Изобщо, Захарната Фабрика е формирала облика на околните и прилежащи квартали и е била неразделна част от съдбите на жителите му. Затова и беше толкова важно, тази стара сграда, която също е паметник на културата, да бъде запазена в приличен вид и дори вкарана в употреба. Например в най-смелите ми представи можеше да се получи някакъв вид културен център с ателиета и работилници или музейно пространство, още повече, че идеята не всичко да е скупчено в Центъра смятам за добра – по такъв начин и другите градски пространства се развиват. София има нужда да излезе от центъра, а изкуството облагородява, хората и тези около тях. Това е един от начините по-крайните квартали, или в случая „забравените” квартали да се преобразят, чрез отдаване от страна на общината на големи територии за свободно творене. Подобни проекти съществуват, като този, този и този.

Въобще Захарна е едно непокътнато, ала уви рушащо се място, скрито между северната индустриална зона и красивият и просторен Западен парк. Друго подобно място в София няма, а може би е останало така, за да ни напомня, че София не е град на културата, успеха и щастието, а на мизерията, грубостта и социалните тежнения – такива каквито ние сами сме създали, каквито ние сме позволили да бъдат създадени.

Всъщност не. Нея вече я няма. Изобщо не е непокътната. Години наред безстопанственост и бране на тухли, доведоха до тъжната и смърт, която само чака официално да бъде обявена. След като сградата не може да бъде спасена е важно да бъде направено друго. Да се стартират ли съдебни дела за безстопанственост към отговорните за това през годините лица. Понасянето на наказателна отговорност, би попречило да се случват подобни разрухи и в бъдещете. А разрухата не са нищо повече, освен продукта на нашата незаинтересованост и отношение към Историята ни. На срама ни или липсата му. На нашата безпаметност.

 

снимки: Александър Стефанов 23.о3.2016 – “Захарна фабрика или каквото е останало”
DSC_0190 DSC_0170 DSC_0172 DSC_0173 DSC_0174 DSC_0181 DSC_0209 DSC_0196 DSC_0201 DSC_0206