Стоеше като статуя смъртника Янис,
като титан, пред Коринтския канал,
и слънце жареше пагубно черно,
земята безплодна на провлака цял.

Разгневи се изведнъж и извика,
към боговете се с ярост обърна,
и малка лодка на хоризонта изникна,
сякаш Ереб отведнъж го прегърна:

„Живота си мразя!
И себе си мразя!
Вместо да ходя аз гордо,
през времето лазя!

Всички пътища излизат безпътни,
задънен бива всеки стремеж,
блуждаят очите ми кърваво-мътни,
отровен е всеки личен копнеж!

Защо си с мене Зевсе играеш,
и ти Пане, носещ вечно пълен с вино ритон,
Безсилен си и ти лечителю Асклепий,
преплувах вече Кокит, Лета, Ахерон!

И ето! Чува се все по-ясно,
на Стикса речният грохот,
на тази земя ми е тясно,
към долната начевам поход.

В джоба ми звънят монети,
на Херон – лодкаря за обол,
и Хадес на другия бряг душите очаква,
ръсещ пясък от стрити кости на сол.“

Рече Янис и скочи, подобно мнозина
в Тартар, не издавайки стон,
и отплува по Еридан и Мнемозина,
затлачвайки с тяло Пирифлегетон.