Балкански перспективи: ПРЕДСРОЧНИ ИЗБОРИ В СЪРБИЯ. И КАКВО ОТ ТОВА?

Студия Трансмедия: Балкански перспективи: ПРЕДСРОЧНИ ИЗБОРИ В СЪРБИЯ. И КАКВО ОТ ТОВА?

 

Съвсем скоро в Сърбия се състояха предсрочни парламентарни избори. По календар, следващите такива щяха да се състоят през месец март 2018-та година, но на 17 януари тази година, премиерът Александър Вучич призова за предсрочни избори, твърдейки че, страната се нуждае от четири години стабилност, за да е готова да се присъедини към Европейския съюз.

 

Защо тази тема е важна за България? Първо, защото става дума за бъдещето развитие на съседна нам страна, развитие касаещо и това на региона, където България би могла да играе ролята на регионален лидер, особено в процеса на евроинтеграцията на западните Балкани. Сърбия, България и Румъния от друга страна са членове на зародилата се наскоро Крайовска група. Тя цели на базисно ниво задействането и ускоряването на общи транспортни, инфраструктурни и енергийни проекти, но ако надскочи тези си стремления, би могла да играе роля, подобна на Вишеградската четворка.

 

На 24 април управляващата досега дясноконсервативна Сръбска прогресивна партия (СНС), спечели 131 места в 250 местната Скупштина, което означава абсолютно мнозинство. Общо седем партии преминаха 5%-та бариера, които заедно с местата, отредени за националните малцинства, сформират едно изключително пъстро народно събрание. Бившите партнори на СНС – Социалистическата партия с лидер Ивица Дачич е втора с 29 места, трети и изненадата на тези избори е Сръбската радикална партия на завърналия се на бял кон в Белград д-р Войслав Шешел. През март тази година, Хагският трибунал оправда Шешел, който беше съден за военни престъпления и лежа близо 12 години – от февруари 2003 г., когато се предаде доброволно, до ноември 2014 г., когато бе пуснат да изчаква присъдата си вкъщи, поради влошеното си здравословно състояние. След завръщането си в страната, Шешел започва борба срещу доскорошните му политически ученици и партньори президента Томислав Николич и премиера Александър Вучич. Оневинения д-р Шешел спечели 22 места, четвърта пък беше създадената две години по-рано партия на бившия икономически министър Саша Радулович – „Достатъчно – Рестарт“, които печелят 16 места, колкото и . Демократическата партия с почти идентичен процент. Шести поред са консервативно-националистическата коалиция на Демократическата партия на Сърбия – някогашната партия на президента (2000-2003) и премиер (2004-2008) Войслав Коштуница и Движение „Двери“. Последното място е за коалицията на Социалдемократическата партия, Либерал-демократическата партия и Лигата на социалдемократите на Войводина, оглавявана от президента (2004-2012) Борис Тадич, взела 13 депутатски места. Останалите 10 места се разпределят от квотата на националните малцинства.

 

Така оформената Скупштина изглежда доста разноцветна и раздробена, но едва ли премиера Вучич ще срещне особени трудности в сформирането на кабинет, особено разчитайки на факта, че неговата партия печели абсолютно мнозинство. Засега, според негови думи, единственият сигурен партньор с когото би съставил коалиция е Алиансът на унгарците от Войводина от малцинствената квота. Вратата остава отворена и за Социалистическата партия – някогашната партия на Слободан Милошевич, разчитаща все още на гласовете на юго-носталгичните граждани и успяваща да капитализира някогашната си огромна политическа власт към икономическа такава в днешно време, бивайки коалиционен партньор от 2008 г., досега.

 

Засега в опозиция се оформят два фронта – консервативно-националистически в лицето на Сръбската радикална партия и коалицията ДПС-Двери и либерално-центристка в лицето на „Достатъчно-Рестарт“, Демократическата партия и широката коалиция между социалдемократите и либералдемократите. Разбира се това разделение на два опозиционни фронта е чисто идеологическо, но би могло да играе важна роля по въпросите, свързани с евроинтеграцията на Сърбия, взимайки предвид евроскептичния и евростремителния генезиз на двата фронта. Както може да се предположи, евроскептичният кръг бива про-руски, обратното пък важи за евростремителният. Това е следствие, което нас българите не ни изненадва, понеже в България сме свидетели на същите политически специфики.  Впрочем, на нашите балкански ширини, не е изненада, когато тези разделителни линии се сменят. Някога Сръбската прогресивна партия, отеделила се от ултра-националистическата радикална партия на Шешел, направи завой, заявявайки политически неутралитет и изрази желанието си Сърбия да играе ролята на мост между Европа, Русия и останалия свят. Сега спечелилата убедително изборите съща партия, вече желае страната да е част от Европейския съюз и активно следва  евроинтеграционния си път. Така както някога българската социалистическа партия беше с антинатовски уклон, а стана така, че нейният председател, а впоследствие президент – Георги Първанов подписа членството ни в атлантическият алианс.

 

Всъщност, Александър Вучич може да се окаже не толкова печеливш, колкото би му се искало. Една от истинските причини за тези предсрочни избори бе желанието на Вучич да спечели още по-убедително властта, осигурявайки си по този начин защита в случай на реализирането на предстоящите редица болезнени икономически и политически реформи. Така например, поради изискванията на Международния валутен фонд, следва да се намалят субсидиите за държавните предприятия и следователно да се намали публичната администрация. В противен случай, сърбите са заплашени от ръста на държавния дълг и „гръцки сценарий“ и това в допълнение на ненамаляващият дял на безработица. Спокойствие Вучич си осигурява и чрез медиите, концентрирайки все повече обществено внимание върху себе си.

 

Оттук нататък пред Вучич има две възможности:

 

Първо, обстоятелствово, че парламентът се е превърнал в „пъстър“ може да доведе до по-голямо разделение на властите. Това може първоначално да доведе до напрежение, но би било може и да се разглежда като предпоставка за развитието на нов тип, консенсусна политическа култура“ .

 

Друга възможна действителност е правителството да стане по-репресивно. В края на изборния ден, притиснат от исканията на опозиционните партии за повторно преброяване на гласовете, Вучич заяви, че няма да позволи на „цветни революции“ в Сърбия, и че няма да се поддаде на натиск от улицата, сочейки като отрицателни примери протестите на опозицията в Украйна и Македония.

 

Ами, Косово? Основен препъни камък за евроинтеграцията на Сърбия остава връзката с Косово. Двадесет и три държави от ЕС са признали областта като суверенна държава, а пет не са. Белград настоява, че Косово е част от Сърбия, най-малко съгласно международното право. Прищина пък иска пълен суверенитет, включително членство в ООН. Европейската комисия е формулирала каталог на условия за отношенията между Белград и Прищина, които няма да бъдат изпълнени, докато двете страни не са склонни да правят компромиси. Едно е сигурно: Сърбите желаят промяна и реформи, желаят европейско бъдеще, но не на всяка цена. И докато самите сърби са раздвоени и объркани относно съдбата на този регион и уморени и огорчени от потребяването на казуса „Косово“ за политически цели, то проблемът с растящите нагоре цени на основните продукти и достойният живот и съществуване са всъщност основната тема в сръбската общественост.

 

Но, не на последно място, трябва да се има предвид, че ЕС в момента е много зает със собствените си проблеми, особено с проблема с бежанците, така че политиката на разширяване, вече не е приоритет. И в момент, когато политиката на разширяване на ЕС не насърчава убедително, тогава тя има много по-малко влияние върху страните-кандидатки. Което ще рече, че момента в който Сърбия би могла да стане пълноправен член на Европейския съюз изглежда все така далече, а вътрешните проблеми все повече и все така неразрешени. И така до следващите избори, когато сръбското общество ще бъде изправено пред същите нерешени въпроси.

 

Иван Табаков,
политолог, магистър по Digital Studies и “Културна дипломация”