Аз съм Токио

tokio

Охаааааайоооооо!

Уакаримасууууууу! Хай! Хай!

Япония, да! Нипон! Джапан – ичибан – нъмбар ван! Страна, инак далече от нас. Страна, която свързвам най-вече с Японския хотел, заради чийто строеж са гътнали къщата на баща ми в горен Лозенец. Страна, на която сме продавали някога електрокари, факт който изпълва гърдите ми с гордостъ! Страната първи дом на електрониката, хайкуто, нинджите, вишневите цветове, порното с пипала и втори дом на исполина от Джулюница – Котоошу и българското кисело млеко. България е далеч от Япония – да, ала да не забравяме, че Черна Гора е дори още по-далече от страната на изгряващото слънце, може би и заради това двете легендарни държави са водили (водеха) война цели 101 години. Япония и Черна Гора са две крайности. Докато японците са известни със своя работохолизъм и къртовски усилия и труд, то черногорците са славят навред със своята пословична мързеливост и леност. Едните изработват и пращат роботи да гасят пожар, другите разпъват удобно шезлонг и гасят пожар седейки. Всеки си има своите начини. Едните си имат Киото, другите пък Котор. Японците са самураи, черногорците са айдуци. Сигурно за това войната започната през 1904, завършва чак през 2006-та година, когато двата древни народа сетне си отдъхват и могат спокойно да пийнат по манастирска цетинска ракия или отлежало саке и да замезят със суши и ражньичи. По-неведоми пътища имам и аудиокасета с японска народна музика, чийто запис слушам и до днес. За кратко тренирах и Айкидо – бойно изкуство, без нито един нападателен удар! Познавах и един японец – Кейтаро Муто, единственият чужденец, харесал някога вкусът на българската боза – факт достоен за уважение!

Но да се върнеме на книгата! „Аз съм Токио“ на Руси Божанов е доста приятно четиво! Пътепис, ама разказан по изключително интересен начин. Главен герой и главен пътеводител се явява новопрестолният град Токио, който ни развежда насам натам и се по-вътре в дебрите на Япония, нейните трудови хора, бит, особености и история. Води диалог с нас, сякаш е човек, не ами, сякаш е малко момче, което е любопитно да види чужденец и да му покаже всичко, абсолютно всичко, и открие пред нас напълно скритата надалече Япония. Интересува се и от нас и ни разпитва за България и нашите трудови хора, бит и особености, за да си направи сравнение и за да ни опознае по-добре, а по този начин и да ни помогне и ние самите да се опознаем по-добре, да се видиме и прецениме през чужда призма. Най-вече, за да се опознаеме взаимно.

„Ирасаи масе“ (Добре Дошъл) ни казва Токио, хваща ни за ръка и ни повежда към неизвестното и в пространството и във времето! Запознава ни с интересни люде, представя ни пред планини и храмове. Впрочем, книжката е старичка, излиза от печат през 1968 година, а Руси Божанов посещава Япония, навярно поне няколко години преди това. Дали пък, това симпатично, малко японско момче не е Такеши Китано? Винаги съм се удивявал на неговите филми и начина по-който, известният режисьор рисува картини на екрана. Представям си го точно него в тази роля на разказвач.

Здравей, аз съм Токио! Ела! Виж това!