Стар опит за ревю на филм. Тежестта на короната във филма “Сватбите на Йоан Асен”

“Сватбите на Йоан Асен” е български исторически филм на Вили Цанков от 1975 г. Исторически е само на пръв поглед, всъщност това е драматичен филм, който ни представя живота на големия български цар Йоан Асен. Филмът ни показва най-вече душевните страдания и терзания на царя, на семейството и близките му, показва ни конфликта между властта и съвестта. Короната се оказва тежка за човешката душа.

Йоан Асен идва на власт през 1218 г. в смътно за Балканския полуостров време. Няма и 15 години преди това, Константинопол е паднал под латинска власт, а Византия е разделена на три части – Трапезонд, Никея и Епир. Последните две новообразувани държави и техните лидери се борят всеячески да си върнат Константинопол. Европейските кралски дворове сами са затънали в своите грехове и затова гледат към гроба Господен тръгнали натам за да трупат богатства, но и да търсят спасение и упора.

В България пък след убийството на цар Калоян управлява узурпаторът Борил. Законните наследници Иван Асен II и Александър, са принудени да избягат при куманите, а оттам в Галичкото руско княжество. Някои боляри, които остават верни на предишната династия, се отцепват от централната власт и се провъзгласяват за самостоятелни владетели. Току-що укрепналата нова държава по времето на Калоян бива разтърсена. Вътрешната й слабост незабавно е използвана от нейните съседи. Унгарците завладяват Белградската и Браничевската област, а сърбите – Ниш и част от северозападните български земи. Затова като решение за край на кризата привържениците на Асеневци се обръщат към законните наследници на българския престол, така престолонаследникът Иван Асен и брат му Александър се явяват в Северна България, подкрепени от руски дружини и след кратка обсада на Търново, Йоан Асен се възкачва на трона.

“Всички се напъваха да решат своите проблеми с войни, ала Йоан, син на стария Асен, измени всичко. Войните спряха, за да започнат сватбите”. Така започва началото на филма, така започва и драмата на Йоан Асен. Опитвайки се да избегне войни и смърт, той се стреми да укрепи държавата и трона си чрез сватби “по сметка”. Вторият златен век на България е по-времето на Йоан Асен, но царят трябва да се отплати за щастието на своя народ със своето собствено. Накрая Йоан остава сам. Всъщност във филма Йоан Асен и брат му Александър могат да бъдат възприемани като един и същ човек. Царят е човекът опитвайки се да донесе щастие на себе си и народа си, на империята по безкръвен, но и неетичен, неморален начин, като жени себе си и децата си за да укрепи държавата си, а брат му Александър се явява като неговата съвест, с която той е в конфликт до края на филма. Съвестта, която се поставя в мъченичеството, да бъде наказвана за всички грехове на царя, който има възможността да минава през “вода и огън”, да не срещта държавата и народа му трудности, но не и да намери душевен мир.

В началото Йоан се жени от любов, но тогава на неговата глава не стои “тежката” царска корона, след това при обсадата на столицата отказва да се ожени за стринка си по-сметка, но и тогава още не е усетил какво е да си цар. Руският княз Юрий предлага на Йоан меча си, а на Александър живота си: “Обичам царете в ден първи, тогава те са праведници, в ден втори – те са вече грешници” казва той на Йоан, предупреждавайки го за трудността да е владетел на много територия, но и на много човешки съдби. Юрий е готов да помогне със силата си за успехата на българската средновековна държава, стоварвайки отговорността и последствията обаче върху брат му (съвестта му) Александър.

Йоан е спасението на хората от Борил, от хората, които искат да бележат със свой собствен знак историята, без да са достойни за нея. Величието и нещастието на Йоан Асен и на Асеневия род е в избора му да живее и да води държавата през епоха, която изисква повече гъвкавост , такт и дипломатически усет, отколкото сила, достойнство и вярност в общочовешките принципи. През двувековното византийско робство, погива не само обширната българска територия, ами и политическият опит и традиции, като остава само спомена в средновековните българи за величието на някогашната българска държава. Йоан Асен се опитва да запълни празнината образувала се в робските години, а събитията в европейския югоизток от края на 12. и началото на 13. век го принуждават да действа с бързина и решителност, непозната за предходното време. Съграждайки държава, той разгражда душевния си мир. Филма се опитва да ни покаже, на нас зрителите, другата, неисторическата – общочовешката част от историята на България и на Йоан Асен 2. Йоан Асен е добър владетел в лицето на народа, но лош човек за близките си. Йоан Асен бива игран във филма от Апостол Карамитев, а княз Александър от Коста Цонев. Коста Цонев бива принуден да играе и ролята на Йоан Асен, след като Апостол Карамитев умира по-време на снимките. Като че ли съдбата се намесва, давайки възможноста на филма още по-силно да засили усещането за душевните страдания на царя, обединявайки Йоан и Александър в една личност.

“Какво друго може да прави един цар? – Грехове”, казва Йоан във филма, разменяйки невръстната си дъщеря за територя, опитвайки се да се убеди сам себе си в своята правота. Търгувайки с човешките съдби, той все повече и повече нарушава покоя си и се самоунищожава като личност. “Константинопол е нужен на държавата, а не държавата на Константинопол, корона е нужна на царя, а не цар на короната”. В течения на времето се засилва разделечаването от отговорността и опиянението от властта и човешкото, доброто в човешката душа. Йоан се опитва да гради държава, съвестта му да бъде безгрешна, но пропастта помежду им става все по-голяма и по-голяма и ако филмът започва със сибирането на две души в едно чрез брак, то края на първа част на филмът завършва с раздялата на двамата братя, с раздялата на човека с принципите си.

Но нали царят е наместник на Бога. Нали Бог напътства човешките съдби за средновековния човек, тогава защо човек не може да види пътя, по който върви. Докъде стигат възможностите и доброто в човека, за да осъществи своите желания. Такива въпроси ни поставя филмът и се опитва да им отговори. Не злато, а човешки съдби се оказват разменната монета в търговията на живота за постигането на Йоановата цел – събирането на българските земи под търновския скиптър и превръщането на България в основна сила на европейския югоизток. Самият цар в края на филма пита свой поданик “Войнико, как мислиш – имам ли душа?” опитвайки се чрез отговора, че и той е като другите хора, да закрепи своето убеждение, че е прав в начинанията си и да оправдае ужасните си постъпки. Съвестта му – Александър, разбира обратното, че царете за извън христовата вяра и че Господ не ги наказва за греховете им. В края на филма Йоан е изпълнил своята мисия – съградил е богата и силна държава, другите европейски монарси му предлагат съюзи, земи и човешки съдби. Държавата е негова, но Йоан е унищожил доброто в себе си, подтискайки своята съвест и морал, карайки съвестта си –Александър, да мълчи. Дявола или Ангела е победил в битката за душата на царя? За народа тази дилема не съществува, защото царят добре се грижи за тях, тя съществува в царската сянка и съвест.

В края на краищата филмът “Сватбите на Йоан Асен” ни представя не толкова отрязък от историческта епоха, през която е преминала българската държава в образа на Йоан Асен 2, ами човешките тегоби и страдания у човека, които са общовалидни за човечеството от самото му начало, до ден днешен. Филмът се стреми да ни покаже не разликата и строгото разграничаване между добро и зло, ами напротив тяхното съвместно съществуване в човешката душа. С това този филм се разграничава от стереотипа на историческите филми, правейки го не само различен, но и един от най-добрите български филми.