Изправени

Първа пролет. Излизам гордо с лице към слънцето, облечен в нови дрехи. Слънцето, обикновено ме караше да ида някъде извън града, да легна на тревата, да сложа ръце под главата си и да затворя очи. Не и днес. Наоколо тишина. И помен нямаше от доскорошните битки и разрушения. Сякаш вчера не се беше случил преврат в страната, а беше най-обикновен си ден. Нямаше място за излишен шум. Думи? Думите бяха излишни. Думите щяха да се удрят кухо в стените на къщите и блоковете и да се загубват някъде в пукнатините на старата и мръсна мазилка. Нямаше място за тях, думите. Те бяха победени. Място имаше само за гордост, такава гордост дето изпълва гърдите ти на пълни атмосфери.

Зареден и изпълнен с впечатления, бързам към ферибота, който ще ме отведе към града. Фронтът беше на десетина километра от тук, но все пак бях останал последната седмица на този малък остров. Трудно се превзема остров, особено добре барикадиран, въпреки че всеки ден ни обстрелваха. Поне по двадесетина снаряда. Свистяха във въздуха, свиреха и падаха с трясък, а когато имаше затишия, обикалях наоколо, проверявах позициите и говорех с момчетата, вдъхвахме си взаимно кураж, макар да предусещахме че победата ни е близо. Атентатът срещу генерала, който противниците ни бяха устроили, не успя. Сега се чудех само, като всичко това приключи, как ще се гледаме всички в очите? Как ще си протегнем ръка? Как ще забравим всичко и едните ще приемат ценностите и морала на другите. Изглеждаше невъзможно. Нямах чувство за мъст. Неколцина мои другари загинаха по фронтовете, но самият аз не се бях озлобил. Разбира се, в цялата тази бъркотия имаше чуждо вмешателство. По-големи сили от нас си правеха репетиция, за нещо много по-грандиозно и в много по-голям мащаб. Щеше да задуха много силна буря, по-силна от преминалата вече. Така нареченото въстание беше подбудено, от чужди дипломации, имаше безпрецедентно вмешателство във вътрешните работи на страната. Стигна се до там, един народ, една нация, да се изправи сама срещу себе си. По такъв начин страната рискуваше, да бъде впоследствие завоювана от своите противници, поробена от съюзниците си, изобщо да бъде разсипана от всички. И въобще, кому беше нужно, толкова много смърт и разрушения? Целта? Някакви илюзорни идеални за постигане. Цената?

Беше първият слънчев ден от много време насам. Последния един месец, времето беше много неустойчиво, следобед небето се покриваше с черни облаци и валеше. Дъжда не измиваше улиците, а напротив, свличаше цялата мръсотия от снарядите и я разплискваше навсякъде. Сутрин пък духаше силен вятър, и войниците бързаха да се скрият в палатките, след смяна.

Тежко бреме щеше да се стовари върху раменете на генерала. Така предполагах. Знаех, че той гледа на властта, като на един върховен дълг. Тежък, неизбежен дълг, още негова съдба, от която не може да се откаже, както човек не може, да се откаже от своето минало. Настоящето ни, зависеше и беше продукт от миналото ни. Бъдещето? Откриваха се нови възможности, той да заеме най-сетне достойно място, да стабилизира и реформира държавата и да я откъсне от диктата на Големите. Всички щяхме да заемем своето място. Дори падналите ми другари, които сега стоят на стража в небесата. Те щяха да станат основата на нашите усилия. Човек трябва да вярва в силите си. Иначе няма как да победи. Аз вярвах. Ние всички вярвахме. Мирът щеше да се възцари и победни знамена щяха да се развеят. Напред към новият ден.