Експеримент

Реших да извадя от библиотеката ми двадесетина книжки, да си харесам рандом изречения от тях и да ги комбинирам в един текст, като разбира се ги навържа така, че да се получи нещо смислено и тук там да добавя нещо от себе си. Ето какво се получи:

Две години работих в ЦДФ. Тя така и не се появи, не я видях повече. Знам, тези неща отнемат време. Всъщност, сигурен съм, двамата ще се срещнем някой ден в Истанбул и ще се върнем в предишното си състояние. Сънувам я, да седи опряна на работната маса и дори не поглежда към мен, втренчила размътен поглед, в до половина изпита бутилка вода.

-“Не прави никога и никому зло никакво зло. Зло и така без тебе и преди тебе, е имало и има достатъчно между хората“ – спомних си тази мисъл от една книга, самият аз не знаейки защо.

Погледнах заповедта си за уволнение. Общо взето се покриваше с очакванията ми. Можеше да започна нов живот, ако се допусне, че по западния бряг на Съединените щати въобще може да се започне нов живот, без човек да се натъкне на множество „мини“, което за сега изглежда малко вероятно. На хоризонта не се задаваше попътен вятър.

Работата и без това беше доста тъпа, а колегите ми повече обичат повече, да се веселят, отколкото да работят и за това винаги си измисляха поводи за сиести, а мен това ме вбесяваше. Тази нощ, пак я сънувах. Сякаш беше в някакво място, подобно на джунгла. Люлееше се на едно дърво, смееше се силно и изпъкваше сред всички други жени около нея. Говореше ми нещо, но не я слушах, тя все повече заприличваше на майка си и това ме ужасяваше, защото не си представях живота така, с всичките кредити, гадости, много бъхтене на едно място и пот и с жена, която непрекъснато ми напомня на тъщата, която презирах и която бях сигурен, че е в огромна степен виновна за нашата раздяла. А и спрях да правя секс с удоволствие. Всичко стана някак си механично. Но в сънищата беше друго. Там нямах изражение на удавник, а тя изглеждаше винаги приказно прекрасна. Винаги съм завиждал на хората, които като се събудят, могат ясно и разбираемо, да разкажат какво са сънували. Аз никога не помнех сънищата си, секунди след събуждане, забравях всичко и после дълго се опитвах да се сетя, кой от познатите ми се е явил насън. Казват че дълбокият сън, погребвал всички проблеми. Освен когато тя беше в сънищата ми. Тогава помнех всичко, а явно това е предвестие за проблеми.
Телефонът иззвъня и чух гласа на Светла. Кани ме да изпием по някоя друга бира в „Бросалино“. И само след двайсет минути се озовавам на среща с нея пред университета.

„ Предпочитаме качеството пред количеството. Пред покорното и примирено стадо, което следва пастира и се разбягва при първия вой на вълците, предпочитаме малкото ядро, решителното, смелото, благоразумно осъзнало своята вяра, знаещо онова което иска, директно насочено към целта“ – звучеше изявлението на някакъв новополитик популист по телевизора в малкото кафене, където бяхме седнали. „Съзнаваме , че това съвсем определено ще има и отрицателен ефект и ще бъде използвано от международната реакция… Но положителните резултати ще бъдат безсъмнено по-големи, по-надеждни и по-трайни. В светлината на тези събития, каква е ролята и значението на нас всички, като цивилизовани хора у нас и в света в днешния момент?“ – продължавах да слушам телевизора, като изобщо не слушах какво ми говори Светла. Не и споделях нищо, а и нямах навик, да споделям каквото и да е, дори с най-близките си. Мислех само за бъдещето и новото начало. От друга страна, нямах особена визия пред себе си, а усещах че трябва да направя някакъв рискован ход. Да обявя пред себе си, поне част от нещата, които смятам да направя. Някакъв план, за бога! Светла. Странен тип жена. Аз само незнам, колко близък съм с нея. Макар и една компания, аз никога не тръгвам пръв да я заговарям. Все тя ми звъни или ме търси. И така вече две години, откакто работех в ЦДФ.

Чакай, аз да платя. – казах на твърде висок глас, взимайки нова порция мента със спрайт.
За какво толкова много мислиш, бе човек? – попита ме Светла.
Вярваш ли ми, че в момента съм в състояние да мога да мисля въобще?
Ми, така изглежда. Имаш вид на силно замислил се за нещо човек.
Пфф, идва ми да си ударя главата о стената. – отпих пълна глътка.
Алкохола е нашето минало, настояще и бъдеще. Навярно съм единствения човек на света, с невероятно точен усет и способност интуитивно да предрека някакви съдбоносни за хората около мен събития, но стане ли въпрос за мен, никога не взимам правилните решения, а гледам в дъното на празната чаша, изпивайки съдбата си.
Майната и!

Майната ти! – Светла повтори последната ми мисъл, сякаш я бях казан на глас. Стреснах се. – Вземи ме! Прегърни ме! Какво още трябва да сторя, че най-сетне да ме забележиш. Но не ме слушаш.
Това беше съдбоносния знак. Никога не ми беше минавало през ума, че Светла ме желае или че желае нещо изобщо, макар че знаех че ме харесва, а и подозирах, не, беше й ясно и че аз я харесвам, все пак я заглеждах често. Но явно нейните желания оставаха винаги незадоволени и явно и беше писнало да чака. Почувствах, че това е момента. Нов живот!