Дневникъ: Тенерифъ и Санта Круцъ. Канарските острови.

Предистория:

Пътуване до Канарските острови. Още не. Предстои. Значи, онзи ден Аня ми пише – Искаш ли да ходиш на Канарските острови, за шест дена с още някой. Всичко е включено – Моля? – Ами, гледай кво получих, спечелила съм награда от един сайт за онлайн пазаруване.

И така се сдобих с два билета за тези атлантически острови, не далече от Мароко и окупираната от него Западна Сахара, за чиято борба за независимост водят, фронта Полисарио. (Мароко не е част от Африканският съюз, тъкмо поради тази окупация.) Ще ходиме заедно с Тошо, с когото имаме не-малко опит в подобни трипове по света и у нас. Ще си простеем, както само ние си знаем, по причудливи места и крайни гета, изкачвайки вулкан, пазарейки се с местни търговци, зарибявайки мулатки и прочее. Тошо и Аня, всъщност ходеха известно време, а май се запознаха и покрай мене, и така всъщност май станахме най-близките и приятели българи. Тя самата неможеше да иде на тази екскурзия, понеже отиде да учи и работи във Финландия. Жалко, ама какво да се прави. И така, сега ми предстоеше отново пътуване. Йухуу!

Последния месец, всъщност доста пътувах. Планини, вили, планини, семинар в Правец, планини, насам-натам. И така, разбрахме се кога ще пътуваме – края на месеца, и аз заминах за три дена отново на вилата на Преслав в едно почти безлюдно село до Земен. Там с него тършувахме в една стара семейна къща, изхвърляйки купища боклуци, проядени от мишки, молци и най-вече от времето. Родителите на Преслав, също бяха там, готвеха ни, стягаха къщата, а вечер пък сядахме с висока чаша мента със спрайт и така до към десет часа. Ранно лягане, но страхотно спане. Въздуха е страхотен, казват бил наситен повече с кислород, отколкото Банки. В самото село иначе има останали десетина човека, криви и смачкани от времето, алкохола и съдбата, освен оперната певица и мъжа и, които изглеждаха , доста по-млади, отколкото реално бяха. Казват също, че в този край хората живели предълго, дядото на Преслав, починал на сто и шест! Един от следобедите намерих книжката „Горещ вятър“ по едноименния сръбски сериал от 80-те. Смях! Супер книжка, за един супер несретен човечец. Разтоварва. А иначе само разни неща, глупости и жени са ми в главата.

Върнах се от селото, бърз душ и излезнах на безплатно Суинг парти. Яко е, лежерно. Седим на тревата, пием бири със Сашо, Явор, Ники, Пацо, Фифи, Алекс, Симона и Тошо, който утре заминава за Германия, уча се да танцувам суинг и Симона и Алекс ми показват начални стъпки. С червено-черна рокля на бели точки и изрусена коса е. Супер суинг. Вечерта продължава в Буенос Айрес, този своеобразен чекпойнт (Чарли), където сме поръчали по няколко бири и коли, в които наливаме от някакъв евтин кокосов ликьор. Поради щото трябваше да е на работа – pub craw, който не се състоя, Симона е с друга страхотна рокля , черна на някакви тъмночервени точки.  По-късно сменяме бара с Грешния. Нищо интересно повече.

Значи, точно година и няколко дена по-рано, спомням си беше рождения ден на Весо. Съквартиранта ми от Полша. Един от най-лудите хора, които познавам. Как съм живял с него в една стая, толкова време незнам. Супер купон и луди & щури неща. Помня още една от историите му, когато се опитва да включи коледни лампички на някакво парти, но пъха оголените жици директно в контакта, поради което го удря здрав ток, после как откъртва боксова круша, а в последствие пада по входните стълби, изкривявайки си ръката. Докато се опитва да се съвземе и да стане, търсейки да се хване за нещо…. хваща се за пишката на някакъв друг пиян, който просто си пикае, лъкатушкайки се.
Та да.. рождения ден. Имаше дрес код – да се облечем с най-странните дрехи, които намерим от втора ръка магазин. Мен втора ръка не ми трябва, имам достатъчно риквизит в нас. Обличам си пилотска риза, слагам идиотска вратовръзка, цаки и шапка-идиотка на Дунав Русе. Взимам и Преслав със себе си, те се познаваха с Весо вече. На купона чужденци – англичанин, дърт италянец и японка. И много луди хора. Някои от мъжете – облечени като траверси, една мацка облечена като секс-мед. Сестра. Друга пък, идва към мене и ме пита:

  • Айде, да ми дадеш вратовръзката си.

  • Айде, а ти кво ще ми дадеш.

  • Ми незнам, мога да ти покажа циците си?

  • Добре! Давай!

  • Ама тук ли? Да отидем в стаята.

  • Тука, тука! – намесва се Весо. – Пред всички.

И ги показа. Хубаво. Гот! По-късно вечерта случката се повтори. След като казах, че не съм успял да видя добре гърдите й, мацката се разголи пак.
По късно дойде полиция. Отвориха им Весо и още двама негови авери, и тримата облечени като траверси. Смях! Честит рожден ден, отново брат!

Та, да, отклоних се. Тошо, тамън заминал обратно за Германия се връща обратно и на следващта сутрин летиме. Като се върнем, пак заминава на следващия ден. Аз самия ден преди пътуването съм доста нервен и сприхав. Омръзнало ми е всичко и май гледам на кръв Ники, Сашо, Пацо и Фифи. Не трябва, но всичко ми е доста спряло и скучно. Всички са ми омръзнали. Явно наистина ми трябва почивчица. Като тази от пролета в селцето Рудник, централна Сърбия. Отмор. Видях случайно брат ми в едно барче в сградата на Архивите, която е с прекрасна гледка към пол’вината град.

Ден 1:


Доста път. Хвана ме секлет направо от седене в тези самолети (А едно време, какие ТУ-та имаше…) Посрещнаха ни на летището и ни закараха до хотела, който е в едно изолирано носче на острова. На близо е така наречения ‘Слънчев бряг’ на Тенерифе – “Лос Америкас”. По пътя виждам странни растения. Банани! Красиво е. Хотела е голям – доста. Има всичко – два басейна (с морска и прясна вода), тенис корт, шах & табла поле, стреляне с лъкове, билярд, три ресторанта (бюфет, италиянски и испански), бар, пиано бар и тн и тн. Ние сме с брутален изглед към океана и съседния остров. Оказа се че на рецепцията работи и българка, която не вярваше, че вижда други българи тук. Явно сме първите. Яка е и се казва Петя. Наоколо има барчета, супермаркет, малки ресторантчета и прочее традиционни места. Цените са доста добре! Но все пак сме изморени на кучета и след кратката разходка се прибираме в стаята, където удряме малко ракия с мезе от киви и банан под лунна светлина.

Ден 2:

Да уна Морена не значи “Дай една морена” а “Дай една чернокоса”. Хубаво е да се знае. Ходихме в Слънчевият бряг, много туристи, магазини, заведения. Бира по един еврон, което е добре. Не е скъпо въобще. Къпах се в атлантика за първ път, ала водата, да знаете е солена доста. Иначе е яко, но както и в хотела, така и тук е пълно основно с възрастни немци, руснаци, англичани и други тъпанари със семействата си и тук таме се мярка някоя кака по монокини. Един индиец, в една капалъчарши магазия, от дето закупихме евтини армагани ни пита дали сме двойка с Тошо. Ма логично, тука си има дърти немски педеруги (които по-късно, ексурзовода ни Любо, спомена че ходели предимно на съседния остров „Гран Канари“), като цяло, а ако бях дошъл с някоя мома, щях да се върна сгоден сигурно. Толкова е яко. Чета книгата “Първи корабен дневник на български мореплавател – Капитан 1 ранг Станчо Димитриев”, която е доста як пътепис, а въпросният капитан Станчо е бил моряк по тези места (които той нарича “Санта Круц и Тенериф”, заедно с още един българин – Едикой си Христов. Ходихме на Испански ресторант вътре в хотела. Нищо специално, нервен съм че изпускаме мача Лудогорец – Реал Мадрид. Мнението ми за този отбор е доста ниско, но все пак ми е интересно. Хванахме последните двадесет минути в една местна кръчма с футболни и държавни знамена от цял свят, може да им дам и мойто родно българско знаме, но само ако дадът дума, да го окачат на видно место. Кръчмето се казва Францис втори, но ние по своему го наричаме Франьо други, а бирата е осемдесет евронцента. После седиме на балкона, слушаме музика и си раздумваме с Божинова, пиейки ракийка. Лягаме все пак рано – утре ни чака екскурзия в 8:30, за която дори не подозирахме, че е включена в пакета.

Ден 3:

Странно, седем часа е, а е тъмно като в баш-нощ. Така се задържа до към осем. В 8:30 дойде нашият екскурзовод Любо, много приятен човек, на около петдесет-плюс години, работил какво ли не в живота си – сервитьор в бившия р-т Рубин, Щастливеца, още един куп интересни места, тука и в чужбина. Тука има туристическа фирма и се занимава с всичко свързано, около тази дейност. Всъщност на летището ни посрещна жена му Таня. Двамата живеят тук, повече от десетина години.
Първото интересно нещо, което видяхме са две много стари дървета – канарски бор, доста високи, дебели и стари, подобно нашата Байкушева мура. По пътя – бананови плантации, кактуси, причудливи красиви растения, а сега и иглолистни дървета. Спираме където може и където има хубава гледка. Тук има доста паркове с дървени масички, пейки и огнища, които самата община поддържа и остава дървета. Така се прави, всичко е приятно и чисто.
Кооооооопеееелееее. Полетели люди на Марс! На друга планета сме!!! Навсякъде лунен
пейзаж. Вулкана Тейде се вижда, висок над 3500 метра, океана се вижда в далечината, все едно е супер далече. Вижда се нещо подобно на изпарение – мараня над водата, но не е – това е “калима’ – много фин пясък от Сахара, Мароко е на 300 км. Вулканични черни и червени скали, застинала лава. Нямам думи да опиша тази неземна красота. Качихме се с лифт към върха на вулкана. Горе ми става тук таме лошо, поради голямата надморска височина и разредения въздух. Трудно се диша, но е адскиии красиво. Само допреди час, бяхме с около 4000 метра по на ниско.


Продължаваме и спираме на истинска пустиня. От
едри бежови камъчета. Снимам се за „Вековенъ поздравъ изъ…“ по случай вековенъ ПФК Левски. Само за няколко километра и всичко тотално се сменя, продължаваме на север, изведнъж подобна, на Рила природа. Скали и борове. Спираме на една изключително причудлива скала подобно на роза. Движим се в облаци, спираме да хапнем в тир-аджийско кръчме, където ядохме невероятно вкусна леблебия-чорба, риба и заек. Уникално вкусно.


Продължаваме, аз не спирам да се дивя на природата, наближаваме
първото пристанище, построено тук. Спираме да видим “Драконовото дърво”, което е на хиляда години, а на около има огромен фикус на стотици години. Името на драконовото дърво идва, от една легенда, в която се казва, че едно време тук се водила велика война между дракони и слонове. Веднъж един дракон убил един слон, но слона паднал върху него и го смазал, а от кръвта на двете свръхсъщества поникнало, това дърво. Всички знаем що е то фикус в саксия. Е…. няма нищо общо, фикусите са огроооомни на височина и ширина дървета. Купих си разсад от канарски бор, който ще се опитам да посадя на Пожарево. Има и други изключително красиви дървета с ярко червени и лилави цветове, но ме съмнява да се хванат, затова ще разчитам на бора.


Спираме на пристанището, тука на север океана изглежда другояче,невероятно красив пейзаж, тука да си художник само! Облачно е и ръми леко, като облаците бързо дърпат нагоре по склона. Всъщност на тенерифе винаги има облаци около планините и вулкана, но вали рядко. Ако ще вали, то облаците идват от океана и са над него, никога не вали от облаците над острова.


В местността Маска сме, което представлява много отвесни и коси скали, а от високо се вижда океана. Пробвах кекс с кактус и се набодох на кактус. Следват завои подобни на балканските, яки серпентини.Вече сме на югозапад, спираме в Плая Арена, където пясъка е черен, ама яко черен, подобно въглища. Забранено е, но аз си сипах в шишенце, малко от този пясък, а взех и няколко вулканични камъка за колекцията и за армагани. Преди това спряхме да видиме Лос Гигантес – коси
отвесни скали на 90 градуса, издигащи се на 600 метра над океана. Просто нямам думи да опиша красотата. Който каже, че в България природата е най-красива на Света – греши. Питайте го първо, бил ли е на Тенерифе. Вечерта пием по бира в едно долно кръчме наоколо със собственик, доста едър чичка с хайдушки мустак, същинский хърватски и далматински усташ. Впрочем, какво ли щеше да бъде, ако Византия се беше запазила някак си, и имаше колонии? What if?

Ден 4:

Къпане. Ходихме отново до Лос Гигантос, да се къпен на черен плаж и под титаничните скали. Вълнението дърпа. После пеша, до плайас арена в адската жега. Видяхме дупка (пробойна) в оградата на една бананова плантация и влезнохме да си наберем банани, но за съжаления бяха много малки и зелени. Ужас. Едвам изтрайваме да се топнем пак в океана. Курви, яжте, пийте – Ането черпи. Изгорял съм на рак. Ебати, досущ немец съм.

Между другото, тук в Тенерифе, руснаците харчели най-много пара. Около хиляда и осемстотин еврона на човек, а чак след тях идвали англичаните и немците с около хиледарка. И нищо чудно, докато пиехме биричка в жегата в едно ресторантче, група руснаци, може би две семейства, поръчаха огромно количество храна и пиячка, без въобще да гледат менюто, смисъл не гледаха цената, само имената на ястията. Тука е важно да отбележа, че горе-долу всичко на острова е написано на четири езика – испански, английски, немски и руски и почти всички ресторантьори, сервитьори, екскурзводи владет тези езици, а и повече. И как иначе, нали от туризъм си изкарват парата. На тенерифе има два милиона жители – един милион канарци, един милион емигранти и около шест милиона туристи годишно (десет-дванадесет за целите канарски острови).

Ден 5:

Ставаме в шест, изморен съм на куче. Взехме си екскурзия до съседния остров Ла Гомера. Любо ни закарва до мястото, откъдето ще вземем автобус и качим на ферибот. Един час път до Ла Гомера. Острова е съвсем различен. Ако Тенерифе е един своеобразен голям ресторант и парти център, то Ла Гомера е точно обратното. Природа и селца. Канарските селяни, са строили навсякъде по урвите и планините, тераси, където да гледат различни култури. По –голямата част от почвата и природата е “изгоряла”, но качвайки се нагоре, облика и се променя. Пътуваме се едно сме в джунгла в тунел от лиани. Живописни гледки в целия остров. Спираме, да пробваме ракия с палмов мед и да разгледаме местен музей и ботаническа градина. Обядваме в един ресторант, където местни лагомерци ни представят свирукащият им местен език. Доста интересно, наистина само със свирене в различна интонация се разбират, така както навремето предците им са комуникирали, през далечните планински разстояния. Впрочем, днес децата също учат този език. Традиция включена в нематериалното наследство на юнеско, като нашите бистришки баби например. В град Сан Себастиан, разглеждаме култата на Колумб и се разхождаме по живописни малки улички. Навръщане видяхме делфин.

Ден 6:

Ставаме рано и хващаме път към Санта Круз, столицата на Тенерифе. Има и трамвай с който отиваме към мястото, където е българската секция, за да изпълним своя граждански дълг и да гласуваме. В секцията има баница и други традиционни неща, а обстановката е спокойна. Представих документ за наблюдател, а отговорните лица обещаха, да ми пратят сканирани резултатите. След гласуването, се отправяме към Ла лагуна – нещо като стария град на Санта Круз. Бе всъщност май си е отделен град – около 150 000 жители е. Живописни стари сгради, а испанския Червен кръст има празник и техни инфо-експо-павилиончета са разположени навсякъде в града. От местно кафе си гепвам бирена чаша. В малките улички има доста стари хасиенди, притежание на навярно богати еснафски испански родове. Някои от тях са превърнати в музеи. Връщаме се към същинский Санта Круз, всичко изглежда доста пусто, но изведнъж разбираме къде са всички хора – на централната уличка, където са всички магазини, сергии и прочее. Накупувам сувенири за наш’те. Намерихме дори и артикули на местния футболен отбор – Депортиво Тенерифе, играещ във втора дивизия. Последна вечер, оправяне на багаж и последна бира при Франьо. Искам да разменя българското знаме за канарското такова, но канарско знаме няма, затова подарявам българското. Искам да стои сред знамената на другите нации в кръчмичката.

Ден 7:

Път. Преди полета търся нервно откъде да купя местна канарска бира, всичко е затворено. Има две местни бири – „Дорада“ и „Тропикал“. В супермаркетите ги продават в големи шишета по 750мл. Намерих малки Доради и взех една за мен и една за Явор, нали и той е колекционер, а явно Тропикала ще остане за следващото посещение. Ще пропусна откриването на последния семестър, за което ме е малко яд. Но кацаме в полунощ. Кой знае, може колегите да са някъде навънка и аз направо да се стоваря някъде с багажа за една бира. Но, едва ли. Аз слушам Sido (Зидо) и дочитам „корабния дневник“, а Тошо „Омер паша Латас“. Велком бак и благодаря ти Аня!