Ćirilica – OUT! Latinica – то ест модерност!

Мда… във Вуковар, град в източна Хърватия, напоследък има силни вълнения, породени от инициативата в града да бъде въведена Кирилицата, като официална азбука – т.е. имената на улице да бъдат написани и на писмото на солунските братя. Всенародни протести се организират и по всичко личи, че въвеждането на двуезичността ще бъде отложена за сега.

По същото време – в Казахстан, обмислят смяната на Кирилицата с Латиница, както направиха още няколко от пост-съветските републики. Кирилица = съветско или сръбско влияние = изостаналост, немодерност. Освен че в Казахстан, смяната на азбуката ще доведе до и-литеризация на населението, силно ме съмнява, че с този акт руското влияние ще намалее, страната ще стане по-свободна и чуждите туристи (а те са хиляди, нали….) ще се ориентират по-лесно, четейки табелите поставени насред и навред казахските пустини.

Драги хървати и драги казахи. На Кирилица пишат пол’вин милиард люде на тази планета. И освен че е красива азбука, по-богата на символи от латиницата, е още азбука на много народи. Нито е сръбски, нито пък руски патент. Още повече никой в нашите кирилски-страни не е длъжен да чете псевдо-етруските ви йероглифи, но пък на ляво и дясно сме окачили табели с наименование на странната ви причудлива азбука, за да ви е по-лесно, като посещавате красотите ни.

Впрочем кирилицата е и официална азука на Евросъюза, клубът в който вие се стремите да влезнете, така че уважавайте клубните правила. А може би усърдно, ще задрасквате надписа ЕВРО и EYRΩ на евро-банкнотите? Аз уважавам вашата йероглифна система, уважавайте и вие мойта. Специално заради неуките ви мозъци в така наречените социални мрежи, сайтове и прочее се изписвам на латиница, там където мога. A puk za pisaneto na shliokavica da ne govorim… se edno da pishesh s laina na stena – chete se, no e adski grozno.

Междодругото вие/ние от Юга, така и не се научихте/ме да живеете/ме, като бели хора в една общност. По този повод пускам следния разказ:

„На границите“ от Бранко Чопич:

Отдавна вече се беше съмнало, когато Настрадин ходжа, водейки след себе си своето малко ннатливо магаре, излязъл по прекия тесен път над клисурата. Като стигнал най-сетне на равното, до широкия коларски път, той дълбоко въздъхнал и избърсал гзгютеното си чело с широкия ръкав на протрития си,, стар кожух, подплатен с лисича кожа, който вече тол- ко&а години носел непрекъснато, и зиме и лете.

Това ми е най-ценната част от дрехата, та не смея, рабе земни, никъде да го свалям и оставям — ни в хана, ни в джамията, ни в кръчмата, ни в собствения си дом — все ме е страх, че ще изчезне; дори и никой да не го докосне, струва ми се, в хава (въздух) ще се превърне — така се оправдавал Настрадин ходжа, когато го упрекнела жената или съседът, че и при най-големите горещини се е навлякъл с това свое кожушище.

Хвала на аллаха, хубав ден! — въздъхнал Настрадин ходжа, когато добре си починал, и се загледал в долината под себе си, стеснена от всички страни с гористи хьлмове, прошарени тук-таме с по някоя ливада или пасище. Точно под него, на присойната страна на хълма, върху песъчливата и безплодна земя, се било сгушило неговото село — тридесетина сиромашки къщурки, покрити с чамови летви, почернели от дъждовете и годините. Гледано така отвисоко, това негово село му се сторило някак дребно и смешно, много смешно с всичките си грижи и страхове, които от известно време измъчвали неговите жители заради непонятните и чудни за тях пътища, по които е тръгнал техният ходжа. Гледал го Настрадин ходжа от върха на хълма, осветено от Слънцето, и изведнъж гласно и от сърце почнал да се смее, като си спомнил за вчерашните загрижени съвети и предупреждения на неговите верующи, отправени към него — техния ходжа.

„Настрадин ходжа, казвали, отдавна си наш ходжа и ние всички те уважаваме, ама, братко, чуден човек си — смее ти се цяла Босна. Каква’ ти е ползата, че на старини се вдетиняваш, че ти е приятна всяка шега и маскарлък, че обичаш да си сръбваш, това не прилича на нито един правоверен, а камо ли на ходжа; а бе, Настрадин ходжа, ти не гледаш кой каква вяра е, а постъпваш, като че ли всички са ти братя — и християнинът, и католикът, и чифутинът. Сърдиш аллаха, Настрадин ходжа, Защото не искаш да видиш каква голяма е границата, която той не е поставил между нас и другите вери. Онзи фукара, Петко Мацура, с твоето магаре и на воденица ходи, и за дърва отива; разболее ли се някой, било християнин, било католик, каквато и вяра да е, ти отиваш да го посетиш, ходиш им и на веселбите, ние отдавна гледаме всичко това и мълчим. Ама това, Настрадин ходжа, това премина всякаква мярка: под твоя сайвант лежа болен’ един месец онзи просяк Миле Драгосавац, при тебе и умря. Гледали сте го и ти, и своята ханъма, по цели нощи си седял край него — всичко знаем, ходжа. Аллах, аллах, като че си никаква вяра, като че могъщият аллах не e поставил граници между хората и къде е този, който може да ги премине!“

Спомнял си Настрадин ходжа всичко това, заливало го море от трептяща, млада утринна светлина и чудно му било, и непонятно как някой може и за миг дори да повярва в някакви граници, които стоят между хората, когато, ето в това светло благоуханно божие утро душата ти чувствува, че са ти близки и еднакво мили и неверникът, и правоверният, и птичката в гората, и листецът, който трепти при утринния вятър — брат си на всичко живо. Все му се струвало, че ако тези негови съселяни поне веднъж, при светло — с ведрина и слънце богато утро — погледнат света от този хълм, ще схванат и ще разберат защо за Настрадин ходжа е еднакъв и просякът Миле Драгосавац — безверник, и правоверният Мемага Шчета, онзи налудничавият
Шчета, които гол и бос скитал по всички села и вечно питал за някакви говеда. Вчера в неговия сайвант умря Драгосавац, а утре може би същото ще сполети и Мемага. А каква е разликата между тези две бедняшки смърти?!

И когато се сетил за просяка Драгосавац и за онези тихи нощи, изпълнени с луна, прекарани край неговата възглавница, у Настрадин ходжа се надигнала някаква гиха и лека тъга, от която сърцето се разнежва и смекчава, а очите стават замислени и унили.
Ех, горкият„шопустя сайвантът, изстина мястото, където лежеше. ..

Така си въздъхнал Настрадин ходжа, яхнал магарето и поел по коларския път към чаршията. Из пътя се забавлявал, налучквайки уж кое жито, засято край пътя, на кого е:

Това е християнско, това е наше, това е католическо. . . Ех, мои мъдри селяни, щом като аллах е постгГЪил граници между нас, познайте тогава кое жито на кого е. . . Потта е еднаква и еднакво скъпа, било наша, било тяхна. . .

При влизането в града, на доста просторния пазар, Настрадин ходжа попаднал сред блъсканицата и тълпата. Било пазарен .ден, та всички околни села били слезли в града. Добре се изпотил, докато се промъкнал през хората и се качил до просторния чардак над пазара. Тук прекарал до след пладне с кафе и ракия при Махмуд-бей Калаузович, негов стар приятел — голям веселяк и пияница; когато почнало да се мръква, сетил се, че е дошел в града по работа, та бързо станал и вече хванат малко от ракията, предпазливо се спуснал по стръмните тесни стъпала, ударил главата си в ниската изходна врата, яхнал магарето и тръгнал надолу през първата махала.

„Отивам сега най-напред да купя онези неща, които ми поръча жената — помислил Настрадин ходжа, клатейки се на магарето, — и после ще се поразходя малко из града, да видя какво ново има.“

Вече в-самата чаршия слязъл от магарето пред механата па Нури Кръшлак, вързал магарето в двора, зад къщата, и тъкмо се канел да поеме надолу, към дюкяните, когато пред самата врата се сблъскал със своя стар познат Ловро Бенич. Тоя Ловро бил кръгъл бедняк горе от Подхълмовка; къщата му била на края на тясната и ветровита клисура и една зима, ако не бил той, за малко да загине Настрадин ходжа в бурята и виелицата. Върви Ловро с наведена глава, потънал в иякакви тежки и невесели мисли, та и Настрадин ходжа не вижда.

Какво добро, Ловро? Какво си се замислил бе?
О, ти ли си, Настрадин ходжа. Лошо, ефенди, лошо.
Хайде, несретнико, какво си оклюмал, знае бог и за тебе. Ела малко в механата, да поседнем и да си поприказваме като хора.
В механата, пълна с дим и глъчка, Ловро малко се поотпуснал, съживил се от ракията, та започнал да се оплаква от голямата сиромашия и немотия, която погубва бедняка — не му дава очи да отвори, особено тази последната година, откакто жена му се разболяла, пет месеца вече била на постеля, не може да стане — а тон, клетият, нямал и зелена ябълка да ,й даде, а камо ли на доктор да я откара и лекарства да купува.
Ех, несретнико, има у Настрадина, ще ти даде твоят Настрадин ходжа, ти се не бой — насърчавал го Настрадин ходжа и му дал в кърпа, с коприна извезана, завързани всичките си пари, които имал у себе си. — Дръж, Ловро, халал да ти са на тоя и на оня свят.
И дълго още след това, когато Ловро си отишел вече, на Настрадин ходжа нещо му се мътело в главата и .никак не могъл да си спомни с кого преди малко бил пил и бедняшките неволи разплитал: ту му се струвало, че това бил старият просяк Драгосавац, ту Ловро, ту оня вечен скитник Мемага Шчета — всичко така се смесвало и преплитало едно с друго, та не знаел къде започва страданието на единия и къде свършва на другия.
Ух, хора, колко беднотия и неволи има по света!
Мъчейки се да говори и преплитайки езика си, Настрадин ходжа започнал да обяснява на хората около себе си, че няма никакви граници, ни божи, ни човешки, които да разделят и разграничат нещастниците, всички те са еднакво бедни и нещастни — били християни, били турци.
Натрупали се около него хора без работа и му се подигравали и смеели:
Аман, Настрадин ходжа, да не ни обърнеш вярата и да ни покръстиш: недей, заклеваме те, не прави тая беля.
Настрадин ходжа, несретнико, какви граници рушиш? Щом като вече толкова си загазил и кандисал, още тази вечер тръгни с магарето и махни всички граници, та нашето царство край да няма.
аници, та нашето царство край да няма.

А Настрадин ходжа ни чувал, ни усещал техните закачки и подигравки, целият бил обхванат от някакъв топъл и светъл унес: светът бил пълен с бедняци и несретници — край няма човешката неволя — и на този народ тук трябва някак да се докаже и да му се отворят очите да види, че всичко, което Настрадин ходжа говори, е голяма и права истина и само откритото и топло човешко сърце може да я схване и разбере.
Така Настрадин ходжа се мъчел да изкаже нещо голямо и светло, което лежало на душата му, потъвал в пот и смешно размахвал ръце, обърквал се и все повече му се струвало, че това с обикновен човешки език не може да се изкаже, че обикновеният говор е празен и смешен, а сърцето, което всичко това усеща и знае, е нямо и не може да говори. ..

И сам не знаел как и кога се намерил на улицата.
Полъхвал прохладен вятър, пропит от изостанали смесени миризми. Над града светвали първите звезди. Вече доста пиян, Настрадин ходжа се клатушкал по неравния калдъръм и тъжно мърморел в тъмнината, която ставала все по-гъста:
Къде са между хората границите?.. . Няма у човека нито християнин, нито турчин… има само голяма беднотия и неволя — и християнска, и турска. .. Натрупали се около него хора без работа и му се подигравали и смеели:
Аман, Настрадин ходжа, да не ни обърнеш вярата и да ни покръстиш: недей, заклеваме те, не прави тая беля.
Настрадин ходжа, несретнико, какви граници рушиш? Щом като вече толкова си загазил и кандисал, още тази вечер тръгни с магарето и махни всички граници, та нашето царство край да няма.

А Настрадин ходжа ни чувал, ни усещал техните закачки и подигравки, целият бил обхванат от някакъв топъл и светъл унес: светът бил пълен с бедняци и несретници — край няма човешката неволя — и на този народ тук трябва някак да се докаже и да му се отворят очите да види, че всичко, което Настрадин ходжа говори, е голяма и права истина и само откритото и топло човешко сърце може да я схване и разбере.
Така Настрадин ходжа се мъчел да изкаже нещо голямо и светло, което лежало на душата му, потъвал в пот и смешно размахвал ръце, обърквал се и все повече му се струвало, че това с обикновен човешки език не може да се изкаже, че обикновеният говор е празен и смешен, а сърцето, което всичко това усеща и знае, е нямо и не може да говори. ..
И сам не знаел как и кога се намерил на улицата.
Полъхвал прохладен вятър, пропит от изостанали смесени миризми. Над града светвали първите звезди. Вече доста пиян, Настрадин ходжа се клатушкал по неравния калдъръм и тъжно мърморел в тъмнината, която ставала все по-гъста:
Къде са между хората границите?.. . Няма у човека нито християнин, нито турчин… има само голяма беднотия и неволя — и християнска, и турска. ..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.