Доктрината „Изетбегович“ и конструирането на нация в Босна и Херцеговина.

Начало:

Като роден към края на 80-те години на ХХ век, в ранните ми, детски години, отчетливо помня от различни медии (радио, преса, телевизия, а по-късно и интернет), коментари в стил „на живо“ за развитието на събитията, предимно военни в съседната нам страна, тогава носеща все още името „Югославия“, чиято граница е едва на няколко десетки километра, след моето родно място в западната част на град София. Особено отчетливо помня от юношеските си години и агресията на НАТО над съседната „братска“ страна. (използвам дефиницията „братска“, не в „социалистическия братски“ смисъл, а ми защото в българския език, тя има двуяко значение – нито лошо, нито добро; братът често е конкурент, подтисник, а не опора. Не случайно съществува и израза „По равно ли ще делим или по братски?“)

Може би тъкмо тези събития, са провокирали голям интерес в ранните ми години, към темата, проблема, казуса „Югославия“. Интерес включващ не само прочит на множество, най-вече историческа тематика по темата, но и социо-културно: гледане на множество филми, не само свързани с Югославия, но най-обикновени филми и продукции произведени в страните наследници на федерацията. Провокира също и интереса ми към сърбо-хърватския език (такъв език вече не съществува, формално – но пък на лице са: сръбски, хърватски, босненски и черногорски, като последния, дори има и нова азбука. По време на процесите в трибунала в Хага, бива изпозлван термина b/s/c съответно обозначаващ трите езика – босненски, сръбски, хърватски – БеЕсЦе), югославската музика, литература и култура. Не крия и симпатията си към идеята за южнославянски-федерализъм, който впрочем е на път да се осъществи, но под формата на Европейски съюз. За да си обясня и дам отговори на основни въпроси, свързани с историческото и съвременно развитие на Югославия и наследниците и трябваше да се запозная по-отблизо с личностите и трудовете на някои основни играчи оформили облика на тази държава. Както и с периодите: преди Втората световна война, Социалистическия „Титов“ период (старата генерация – Й.Б. Тито, Ранкович, Джилас, К. Глигоров, Иван Стамболич и т.н.) и периода по-време и след войните. Последния период е белязан най-вече от ръководителските начинания и междуличности стълкновения между дошлите на власт в три от републиките личности на Слободан Милошевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович, съответно на Сърбия, Хърватия и Босна и херцеговина в състава на СФРЮ. И докато Милошевич и Туджман са като цяло по-известни в обществените среди и по-обстойно коментирани и изследвани, то Изетбегович остава на по-заден план, някак си в сянката на своите двама „ортаци“. Този факт, както и живия ми интерес по темата „Югославия“, провокира в мен интерес и желание, да направя опит за изследване на личността и творчеството на Алия Изетбегович. Да се опитам да отговоря, защо той е важен за развитието на Босна и Херцеговина. Какви са неговите идеи? Какъв е неговия принос/Каква е неговата вина за случилото се? И въобще: Кой е Алия Изетбегович?

Ще се опитам да дам отговори на тези въпроси, чрез преглед/анализ на историческото развитие на областа Босна и Херцеговина и нейното население, на случващите се национално-формиращи процеси през ХХ и ХХI век. и описание на основните моменти в творчеството на Изетбегович, най-вече чрез фундаменталния му труд „Ислямската декларация“ и неговите основи.

Последователно „освободена“ от две империи в миналото, имала ли е Босна необходим потенциал, за обща национална идея. Достатъчен ли е знака за равенство между етнос и вяра?

Въпреки, загубата на привилегии, като конфесионална общност след краха на Османската империя и агресивната асимилационна политика и натиск от страна на сърби, хървати, австро-унгарци, през втората половина на ХХ век, босненските мюсюлмани се оказват все пак мнозинство в тези семи, обхващайки потчи 50% от населението на Босна и Херцеговина – територия на федерална република с три народа и без наличие на исторически спойващ етнически елемент, а само верски. В днешна Босна и Херцеговина, Алия Изетбегович е наричан още и „баща на нацията“. Само че тъкмо в Босна съществува най-голяма юго-носталгия, носталгия по „златното време“ на Югославия, която вероятно се явява за мнозина бошняци и като „изгубената родина“, защото не само Изетбегович, но и Йосип Броз Тито е обявяван за баща на нацията и то ползващ се с много по-голям авторитет от всички съвременни политици.

Тито изгражда образа си на „справедливия баща“, опитващ се да балансира между претенциите на всички свои шест „деца“, а след себе си оставя и системата на колективно и ротационно председателство, като дава право на федерален глас и на общата за всички югославски граждани – JНА (Югославска Народна Армия). „Югославските герои“ са общи герои, а след смърта на Изетбегович, е предложено улица „Титова“ в центъра на Сараево, да бъде преименувана на негово име. След което, обаче, следват протести и петиции на интелектуалци и обикновени граждани. Социалистическото, анти-фашисткото (анти-националистическото) минало се явява общото „добро“ минало.

По-късно с Дейтън, се прави поредния опит за изграждане на нация, и държава, която обаче само босненските мюсюлмани приемат за своя. Без да се задълбавам в различните периоди на развитие на бошняшкият народ, ще се опитам да откроя най-важните, открояващи се моменти в историята му и да проследя неговото развитие. Развитие повлияно значително и от „локалния“ баща на нацията – Алия Изетбегович.

„Босна“. Гео-политически дефиниции.

Балканите са географско-политически район в юго-източна Европа със своя специфична история, култура и развитие. Район с дълга история започваща от античността, но и район още формиращ своя облик. Самото име „Балкани“ се появява значително късно и то в трудовете на някои западноевропейски изследователи, заменяйки понятието „европейска Турция“. Самите днешни държави заемащи територия на балканския полуостров, съвсем не се индефицират с името „Балкани“, или се опитват да избягат от него. Име което с времето е почнало да носи негативен отенък и асоциации, но име може би най-точно харектеризиращо народите и нациите населяващи полуострова.

Тъй като всички останали названия са не-обхващащи напълно всички държави.
Ако използваме реториката от Студената война, то дефиницията „Източна Европа“ съвсем не обхваща само Балканите (Полша, ГДР, ЧССР, Унгария), но дори изключва Гърция. Югославия и Албания пък поради скъсването си със съветската сфера на влияние, някак си остават извън тази дефиниция, някак си „отделно“. Дефиницията „Югоизточна Европа“ също не е достатъчно пълна, тъй-като Словения и Румъния, съвсем не са южни-държави, особено ако прибвами тук и Молдова. В днешно време може да кажем че нещата стоят по следния начин: Словения окончателно е „избягала“ от Балканите и заедно с Унгария, Чехия, Словакия и Полша (Висшеградската четворка) формира „Централна Европа“, към която спадат и Австрия и Швейцария и към която се стремят да се идентифицират с – прибалтийските държави, Хърватия и Румъния, или с други думи казано – „Централна Европа“ означава териториите били владение на някогашната Хабсбургска династия (Свещенната Римска империя, Австро-Унгария). Гърция (и Кипър) пък минават за „Средиземноморие“. Така с понятието „Балкани“ със сигурност биват означени териториите били владение на някогашната Османска империя: бившите югославски републики – Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Македония, и България, Албания отчасти Румъния, донякъде Гърция и европейската част на Турция. В днешно време Балкани и Югоизточна Европа са синомими, но дефиницията „Балкани“ като че ли пасва най-точно в исторически, политически, социален и културен план.

Термина – балканизация отново добива, значението си отпреди век, равнозначно на „разпокъсване“ на малки парчета. Разпада на Югославия на множество по-малки държави наследници, става типичен пример за „балканизация“.

Като изключим периода на античността, то може да говорим най-вече за три периода на развитие в Босна.

Първа Босна – средновековна независима държава, водеща началото си от зараждането на босненските бановини и коронацията на Твъртко I, като крал, до годината 1463-та, когато територията на кралството окончателно е завладяна от османските нашественици.
Втория период в развитието на Босна – това са годините от 1463-та до 1918 или периода в който територията на Босна е част от Османската империя (1463-1878), по-късно на Австро-Унгария и до края на Първата световна война.

Третия период е югославският или от 1918 до 1992. Периода в който територията и населението на Босна, са част от Кралството на сърби, хървати и словенци, по-късно превърнало се в кралство Югославия и СФРЮ и приключващ с началото на войната за независимост на Босна и Херцеговина.

Четвъртия период (или втора Босна) започва след „буферното“ военно време от 1992-1995-та и обхваща периода от Дейтънското споразумение до днес. Периода на втората независима държава Босна и Херцеговина със столица – град Сараево.

Използвам тук, термините „Първа“ и „Втора“ Босна, тъй като историята на държавата, когато тя е под нечие чуждо владение, се схваща често, като „неистория“. В случая с България – говориме за първо, второ и трето българско царство, останалите периоди почти-не се засягат в часовете по История в началните и средни училища, освен борбите за национално освобождение и еманципиране. За това под термина „Първа Босна“ се разбира средновековната държава Босна, със свой флаг, герб и дори независима църква (определяна от множество историци като еретична, богомилска и тн), а под „Втора Босна“ – независимата държава Босна и Херцеговина, появила се след войните за разпад на Югославия.

Обект на моето изследване е случващото се от средата на третия до началото на четвъртия период в историята на Босна. А именно, до-съвременното формиране и конструиране на босненската нация и индентичност.

Период в който личността на философа Алия Изетбегович изиграва важна роля в развитието и обособяването на босненските мюсюлмани (и тези в Санджак – Нови Пазар) в отделна нация, народ. Т.е. Изграждането на национално самосъзнание. Самият Изетбегович става лидер на този народ, заемащ два пъти най-виския пост, първо като президент в СР БиХ от 1990 до 1996-та година, а после на независима БиХ, като представител на босненското президентство от 1996 до 2000 година.

Алия Изетбегович.

Всяка една от биографиите – тези на Милошевич, Туджман и Изетбегович е отразена в новата история Югославия, или по точно в новите, отделни истории на пост-югославските нови, независими държави и техните общества. От тези личности за Босна и Херцеговина, най-важна роля има Алия Изетбегович – интелектуалец, активист, политик, учен и борец за свобода. Алия Изетбегович е роден на 8 август 1925 в Босански Шамац (впрочем пак там, години по-късно е роден и сръбският премиер Зоран Джинджич.) Дядо му впрочем, също е политик – бива кмет на на град Шамац. За тайните на Исляма, бива повлиян най-вече от майка си, която в детските му години, го води в местаната „Хаджийска джамия“ След приключване на средното си образование, започва работа в строителна фирма в Черна Гора. Пише помежду другото няколко есета на ислямска тематика. През 1969 завършва есето си (ако може да бъде определено, като есе, защото е 70стр.) „Ислямска Декларация“ публикувано година по-късно. Декларацията остава сравнително неизвестна до 1983 година, когато е „Сараевският процес“, където множество босненски интелектуалци са осъдени с лишаване от свобода. На най-голяма популярност се радва преиздаването на Декларацията през 1990г. Или точно в навечерието на войните за разпадане на Югославия.

През 60-те и 70-те години в Югославия се нарояват множество студентски организации, като „Хърватска пролет“ в Хърватия и „Млади Мюсюлмани“ в Босна. И двете организации са анти-комунистически, против действащата система и повечето от тях са и основатели на HDZ и SDA. Изетбегович се интересува от „Младите мюсюлмани“(основани през 1939), които организират беседи, на които са коментират религиозни въпроси, проблеми, и въобще неща свързани с исляма, които не се коментират никъде другаде (училище, вестници и други медии). Множество от членовете на ММ са били и членове на партията Jugoslovenska Muslimanska Organizacija (JMO) на Мехмед Спахо (неин лидер и един от босненските мюсюлмански активисти с най-голям авторитет в Кралство Югославия), която остава не-регистрирана официално, поради избухването на войната. (ВСВ) Спорни за връзките на JMO с усташкия-режим, а по това време Младите мюсюлмани, не афишират открито анти-комунистическата си позиция, но може би, заради страх от репресии в крайна сметка се присъединяват към JMO.

Веднага след войната, обаче е организиран анти-комунистически протест, срещу новата власт и много от членовете на ММ, включително и Изетбегович са задържани от ОЗНА (Отделение за Защита на Народа – по това време ръководена лично от Ал.Ранкович) и по-късно освободени. По късно обаче членове на ММ и Изетбегович, отново биват задържани и съдени (някои от които – със смъртно наказание, което е изпълнено). Изетбегочия излежава присъдата си от март 1946 до март 1949 в затворите в Зеница и Столац. След затвора той се жени за своята връстница Халида, с която имат две дъщери и един син. (синът му Бакир, по късно също става политк и депутат и дори президент. Доста бързо, обаче комунистическата власт успява да разбие организацията и до началото на 50-те, повечето от членовете и излежават присъди, разстреляни са или са избягали в чужбина.

По-късно през 1979 година е арестуван известният босненски мюсюлмански учен Хюсеин Дозо (личен приятел на Изетбегович, с негова помощ той издава/публикува някои свои есета и трудове), което е началото на по-мащабна акция, за арести в национален мащаб, насочена срещу хора, за които има данни, че „действат“ анти-системно. На 23 март 1983 УДБА (така се нарича по-това време югославската „държавна сигурност“) арестува отново 13 босненски мюсюлмани, сред които и Изетбегович. (От тях, някои ще станат по-късно министри, част от правителството или народни представители в незавсисима Босна и Херцеговина, като например Мустафа Спахич (министър на културата), Едем Бичакчич – премиер министър)

Прокурорът претендира, че Ислямската декларация е основен програмен документ на Младите Мюсюлмани, които според него водят контра-революционна, анти-социалистическа борба против реда в Югославия (с помощ от чужбина), а самият Изетбегович е обявен като ръководител на организацията, като се правят аналогии между него и Аятолах Хомейни, макар мнозина да заявяват, че не са виждали никъде или чели Декларацията. Делото има голямо публичност и във всички вестници в Сараево, Белград, Загреб и т.н. Е огласено, че е в ход дело срещу радикални ислямисти, конспиратори и националисти. Въпреки това съществува забрана за протест на сараевските жители и на процеса освен обвинители и обвиняеми, присъстват полицаи, служители от УДБА, избрани журналисти и само най-близките на обвиняемите. По-време на делото Изетбегович изрича следните слова, с които цели, да докаже че настоящите закони за не-актуални и в ущърб на населението:

„Обичам Югославия, но не и начина и на управление… Немога, да бъда осъден за неподчинение на закона, защото не съм извършил такова. Ще бъда осъден за моя отказ от законите и техните производни правила, които са създадени и приети от хора в която се концентрира цялата власт и ги ползват за техни собствени нужди. Както и да се гледа, наруших сериозно (вашите) неприетите закони. С това обявявам – Аз съм мюсюлманин и ще остана такъв. Обявявам се за борец в името на исляма., и ще се бора до последния ден на моето съществуване. Исляма е за мен е другото име за всички хубави и истински неща в живота. Това значи, че Ислям означава – надежда за по- добро бъдеще. За мен исляма означва горд и свободен живот., за мен той е всичко, за което си струва да се живее“

По време на дългогодишния престой на интелектуалците в затвора, се организират множество протести. В Белград около 20 известни интелектуалци, се застъпват са осъдените и пишат петиции до ръководството на Съюза на комунистите, заявявайки, че това е наказание, срещу инакомислещите, срещу начина изразяване и мислене и че присъдата е твърде жестока. В крайна сметка Алия Изетбегович и неговите съратници остават там до края на 80-те. Изетбегович пише там своите „Бележки от затвора 1983-1988“ и самият му престой там, му изгражда невероятен мъченически ореол и авторитет.

Веднага след излизане от затвора, възползвайки се от промените в Югославия, Изетбегович формира своята партия – SDA, към която се присъединяват множество босненски интелектуалци, сред които и известният бошняшки десидент в Швейцария, Адил Зулфикарпашич (в начлото на комунистическа Югославия, Зулфикарпашич е министър на търговията, но след разрив с Тито, напуска страната), който обаче скоро формира своя партия, поради несъгласие с вижданията на Изетбегович – които той определя като твърде религиозни и националистически. В началото се предвижда SDA да е партия на всички мюсюлмани в Югославия – в Сърбия (с КосМет и Войводина), Черна Гора, Македония и прочее, където има мюсюлманско население, без значение от етноса, т.е. Партия на пан-ислямски принцип. Провеждат се и кампании / задействат се връзки в чужбина – Европа, Америка, Австралия и навсякъде извън Югославия, където има голяма бошняшка диаспора.
Само в рамките на няколко месеца, SDA реализира около 800 000 души членска маса. Скоро на 27 март 1990, на пресконференция в Сараево, Изетбегович обявява своите „16 програмни принципни/точки“. Една от точките е – равноправие и подобряване на положението и състоянието на всички народи в Югославия.
Взима се решение обаче и за изграждане на паравоенна единица, която да служи за защита в случай на война (създават се две организации – Патриотичната Лига и Зелените барети, по-време на войната, те остават тясно свързани с армията и SDA)

На първите избори проведени на 18 Неомври SDA, печели 43 места в камарата на представителите и 43 места в камарата на народите или по около 31% за двете или 86 депутатски места. На президентските избори, обаче Изетбегович, губи от своя опонент Фикрет Абдич, получил 1 045 539 гласа (47,4%) за сметка на 879 266 гласа или (39,9%). Адил Зулфикарпашич също е кандидат-президент, но получава едва около 50 000 гласа или 2%, резултат може би донякъде държащ се на склоността на Зулфикарпашич да сътрудничи с Милошевич и подписаното от него споразумение между мюсюлманини и сърби, на което Изетбегович реагира със следните думи: „Само че, като гледам как сърбите се държат с албанците, става ми ясно, какво ще се случи с нас, мюсюлманите в една обща държава.“

Самият Фикрет Абдич, също е доста известна фигура сред босненските мюсюлмани. Политик, бизнесмен с огромна роля в изграждането на земеделския конгломерат „Агрокомерц“ във Велика Кладуша, БиХ, огромно предприятие с няколко хиляди служители (повече от 13 000), даващо работа на още толкова, изнасящо продукция в цяла Европа и в крайна сметка, значително развило околния регион, изграждащо дори пътна и канализационна мрежа в най-отдалечените краища на Босна и дори финансиращо учебната система. През 1987 обаче предприятието бива замесено в огромен скандал, станал известен като „Аферата Агрокомерц“, което дестабилизира целия регион. Под директорството на Фикрет Абдич, предпирятието извършва огромна финансова измама, което довежда до огромна инфлация в цяла Югославия, заради което Абдич е съден. В аферата са замесени множество високопоставени югославски политици, което прави скандала още по мащабен.

По-късно Фикрет Абдич, решава да не сътрудничи с Алия Изетбегович и не само основава своя партия, но и създава така наречената Автономна Крайна на Западна Босна (Autonomna Pokrajina Zapadna Bosna) на територията на окръга около Велика Кладуша, където е и предпирятието Агрокомерц, на което се базира цялата икономика на провинцията. Автономната „република“ просъществува от 1993 до 1995 година. Така Абдич създава своя мини-държава, почти на средновековен феодален принцип, почиващ на висок авторитет в местността, наличие на оръжие и капитал. Автономния регион, сътрудничи с властите в Хърватия и Сърбия, като дори е сключен без-митен договор, с чиято сила, регионът има право на безмитен достъп до морския порт в Риека, както и с много контролирани от сръбски части региони. По време на войната в Босна, търговията между „Западна Босна“ и хърватските и сръбски територии не секва. Самата територия, която тя заема се намира, точно в центъра, между Република Српска и Република Сръбска Крайна.

В края на 1994, обаче хърватския президент Франьо Туджман отхвърля своята подкрепа и с операция „Олуя“ (Буря) от хърватска страна и „Тигър-Свобода’94“ от босненска насочени срещу унищожаването на самопровъзгласилата се Република Сръбска крайна, се слага край и на Република Западна Босна. Заложник на операциите ръководени от Туджман и Изетбегович, стават около 40 000 мюсюлмани, загубили своя дом в следствие. Бежанците не са допуснати на босненска територия от сараевските власти, целящи да унищожат всякаква подкрепа за Фикрет Абдич. Самият Абдич, получава убежище в Хърватия, която отказва да го екстрадира на съдебните власти в Босна и Херцеговина, до падането на власт на HDZ на Туджман в Хърватия, когато през 2002 година е съден за военни престъпления и освободен през 2012. Цялата ситуация, около вътрешно партийните стълкновения и борби известният босненски режисьор Емир Костурица описва така:

„Вече години наред децата на комунизма приличаха, повече на оберкелнери в изоставени хотели, отколкото на хора, способни да водят един народ. Единствен от тях, който имаше шанс да стане политически вожд в тези бурни времена, беше Фикрет Абдич. Създател на икономическото чудо в Босненска Крайна, по-късно мъченик, когото босненските комунисти наказаха заради големите успехи, той при политическата промяна на одеждите премина в Партията на демократичното действие в Босна – SDA, и стана член на партията на Изетбегович, без дори и да предполага какво го очаква. Вероятно като начало е мечтаел да възобнови „Агрокомерц“ и затова нагоди участието си в изборите за президент на Босна и Херцеговина към тази цел, вярвайки, че каквото и да става, ще съживи икономическия живот в своята Крайна.

На първите демократични и президентски избори SDA излезе с двама кандидати – Изетбегович и Абдич. И стана чудо, Абдич извоюва убедителна победа с десетки хиляди повече гласове от Изетбегович. Така босненските мюсюлмани дадоха преднина на човека, който беше тяхната жива връзка с комфорта и еманципацията им в Титова Югославия. Не дадоха подкрепата си на представителя на клерикална Босна – Изетбегович. Наистина, Фикрет Абдич можеше да стане президент на Босна и Херцеговина, но това не се случи. След изборната победа, на партийната среща на SDA в Тешан, Абдич в името на партийната дисциплина трябваше да приеме истината, че президент на Босна и Херцеговина ще бъде не той, а Алия Изетбегович. Това му съобщи секретарят на SDA, легендарният Ченга, а в залата освен партийните лидери, седеше многочислена група въоражени момци в тъмни костюми и черни очила, пристигнали специално за този случай от Санджак. Босненци трябваше да повярват, че Адбич не държи на президентския пост. Че това не било истина, стана ясно по време на войната, когато Абдич създаде своя войска, конфронтира се военно с Изетбегович и стана негов върл враг. Той не беше единствения, който искаше на всяка цена да избегне войната със сърбите. Адил Зулфикарпашич, представител на по-умереноро мюсюлманско течение, подписа с Милошевич договор за ненападение между мюсюлмани и сърби. Изетбегович хвърли тази хартия в кошчето за боклук“

В своя фундаментален труд – Ислямската декларация. Изетбегович задава няколко основни теми. Няколко основни проблеми и въпроси свързани с исляма и босненското мюсюлманско общество. Например: Защо мюсюлманския свят се развива по-бавно, отколкото не-мюсюлманския? Каква е връзката между исляма и модерността? Каква трябва да бъде мюсюлманската жена? И се опитва да даде отговор на тях. Декларацията е насочена обаче по-скоро изцяло към мюсюлманите към света, не само към тези в Босна и Херцеговина.

В интервю пред вестник Таймс, относно критиките за създаване на ислямска държава, Изетбегович заявява: „Искам да кажа, че имате невярна информация, която е плод на лоши намерения. В Босна и Херцеговина ислямска държава неможе да се установи, понеже тя е мулти-разнообразно-културна. Това може да стане само в една разделена Босна, която някои европейски страни, желаят да видят. В резултат на това сме изправени пред парадокс – други искат всъщност да създадат ислямска държава в Босна.

Според самия Изетбегович, той самия не се определя като лидер, а като посредник който е живял в продължение на векове по протежение на границата между Изтока и Запада, както и някой, който почувствах, че той принадлежи към двата свята. Както и „Аз не претендират, че имат право да говорят от името на мюсюлманите, защото това не е мое законово право, но неможем да позволим разделяне на Босна“
„Мюсюлманина, по правило, не съществува като отделна единица. Ако той иска да живее и оцелее като Мюсюлманин, той трябва да създаде среда, общност, ред. Той трябва да промени света или света ще промени него“

„Контекста на войната (и агресията) в Босна беше ужасен инцидент. За голям период от време, болшинството от обществото не знаеше почти нищо, за много хора свързани с историята на Босна и бошняците. На всяка крачка се виждат стереотипите, паднали в капан на митологиите. Това е първия голям проблем. В този момент, дойде момента Изетбегович да стане президент. Той беше наясно с края на Югославия и комунизма. Република Босна трябваше да намери своя път към бъдещето. Изключително важна цел за босненската политика. Като държавник, Изетбегович намери този път. Но нито той, нито Босна имаха голям избор. Трябваше да се борят за оцеляване, което е важен момент в съвременната история на БиХ.

Същност на „Ислямската декларация“. Политическата доктрина на Алия Изетбегович

Някои хора определят ХХ-век, като век на идеологиите. Но това е и времето в коeто идеологиите, които хората изповядват, се опитват да ги наложат и реализират на практика. Вследствие на това прилагане следват ожесточени сблъсаци на тези идеологии. Сблъсаци на капитализъм, фашизъм, нацизъм, социализъм, на популизъм, феминизъм, консерватизъм, либерализъм, комунизъм, грийнизъм и куп още „-изъм-и“. Някои от тези сблъсаци струват на човечестово милиони животи. Всяка нова идеология е всъщност ново напътствие за това как трябва да се живее, какъв модел, човек трябва да следва и как трябва да бъде устроен Светът. Някои от тези идеологии са твърде абстрактни, други по-реални, но общото между тях е че всички те предлагат на човек, набор от принципи, философии, ценности и морал, които да ръководят мислите и действията му.

В самият край на 60-те години в Сараево е отпечетана книгата „Ислямска декларация“, която бива преиздадена и през 1990-та година, освен този труд, бъдещия президент на Босна и Херцеговина написва и трудовете – „Ислямът между изтока и запада“, „Неизбежни въпроси“, „Бележки от затвора 1983-1988“, „Война и мир в Босна и Херцеговина“ и други. С тези свои трудове, особено „Ислямска декларация“ и „Ислямът между изтока и запада“ Алия Изетбегович предлага на народа си, който е в процес на изграждане на национално самосъзнание една нова идеология. Предлага на „бошняците“ да се обърнат към корените си, към религията и там да потърсят упование в разитието си от тук нататък. Идеология коята се оказва млада, популярна и силна, идеология която ще бележи с кръв края на ХХ-век и ще преначертае за пореден път границите на Европа и вероятно ще играе все по-решаваща роля в ХХI век.

Самия Изетбегович прекарва 14 години от своя живот в югославски затвор заради своят ислямски активизъм и „фундаменталистка дегресия“. Получил образование в Сараево и Париж, той работи върху проблематиката на исляма, през целия си живот. Главната цел на неговите трудове е да изследва корените на културната криза, морална анархия и политически катаклизми на „Запада“ и тяхната взаимосвързаност и влиянието на информацията и фактите върху идеологическата гледна точка на човек.

Основната теза в неговите трудове, са че съществуват три отделни типа възприятия за света, които водят до три отделни елементарни възможности: религиозна, материална и ислямска. Ислямското възприятие за света, според него, комбинира еднакво чистата религия с чистия материализъм. Докато чистата религия подчертава духовното, морала, съвеста, а чистия материализъм – природното, то Исляма е насочен точно към хората, които живеят в свят на духовно и материално. Освен това Изетбегович, разглежда това как религиите (Христянство, Хиндуизъм и Будизъм) и политическите идеологии (Капитализъм, Социализъм) дават частични отговори на основни човешки въпроси свързани с „идеал“ и „интереси“ и как компенсират своите недостатъци, чрез продължаващи компромиси в теорията и практиката. Авторът твърди, въз основа на значителни исторически доказателства, че реалното осъществяване на тези две противоположни виждания за света са доста различни от това, което първоначално се е стремяло да постигне. Според него в днешни дни не е възможно човек да е и християнин и материалист.

Или с други думи Алия Изетбегович, формулира друга теория за „Третия път“ на политическо развитие на обществото. Общество с ценностите на исляма. А той – ислямът, не е нито „ляв“, нито „десен“ , който едновременно „отразява вдъхновение и опит, вечност и време, мисъл и практика, душа и тяло: с една дума, живота във всичките му аспекти.

Авторът показва как ислямът играе важна роля като посредник между древните култури и модерния Запад. Той твърди, че ислямът трябва отново днес ,“ във време на драматични дилеми и алтернативи “ да възобнови своята роля като посредник идеология в един разединен свят. В последната глава на книгата си „Ислямът между изтока и запада“ той разработва още една интересна и доста провокативна хипотеза: че Англия и по-специално, англо-саксонската култура като цяло (за разлика от други европейски общества) са намерили среден път между религия и материализъм и по този начин имат силна прилика с „Третия път“ на исляма.

Алия Изетбегович твърди, че английското общество, икономика, държавно устройство, изкуство, литература, философия и социална мисъл са най-близко до двуполюсния ислямски модел. Авторът прави паралел между ислямските и английски мислители, чрез поредица от примери. Правейки такова сравнение между пророка Мохамед и Кромуел, Изетбегович отбелязва, че от гледна точка на философията на историята, появата на Англия и на англо-саксонския дух на Запад има много общи черти с възникването на исляма на Изток. Не е чудно тогава, че докато на континента един емпирик, като правило, също ще бъде и атеист, то точно в Англия, бащата на емпиризма, Джон Лок поставя концепцията за Бог в центъра на своята етична теория и за моралните принципи на обществото. Целият спектър от англо-саксонската морална философия, която акцентира върху хармонията между индивида и обществото, социална отговорност и етичните основи на политическата мисъл, показва ясна кореспонденция между английските и ислямските морални и интелектуални традиции, според Изетбегович.

Той отхвърля възможността за разработване на светска етика, етика на базата на отричане на Бога, в съответствие с други морални философи (Жак Маритен например), той много ясно показва как модерни концепции в съвременната хуманистична философия (равенство, справедливост, братство) стават безсмислени, ако те не са здраво закотвени във вярата в Бога.

Възгледите на Изетбегович относно исляма са близки до тези на екзистенциалистите. За него Исляма преди всичко е „метод“, а не „готово решение“, не е нещо дадено, а напротив, всеки трябва да го преоткрие за себе си. Това е нов поглед към мюсюлманската религия, като цяло, разминаващ се с „ортодоксалния ислям“, който най-общо казано е „завършен продукт“ и напътствие за начин на живот. Така философът Алия Изетбегович става критик и на консервативната религия и догма и на чистия материализъм. Изобщо всичките негови творби са противопоставяне на религия-материализъм, като автора се старае да направи/предостави една алмагама от двете, без те да си противоречат.

Следвоенното общество, минава разбира се и през фазата на модернизацията. А като част от Титова Югославия, населението на Босна и Херцеговина става свидетел на тази модернизация и на последвалата го глобализация. За Алия Изетбегович, модернизацията може да бъде успешна, само ако е на базата местните традиции и обичаи, т.е. Да не е „внесена – на готово“, което ще рече, че модернизацията в Босна, трябва да протече, като се изгражда на базата на ислямските корени. За да защити своята теза авторът , цитира Турция на Ататюрк като негативен пример за загуба наислямски корени, завършващи на икономическа стагнация, макар че според някои съвременници на Изетбегович, „Турция е голямото му вдъхновение“ (Костурица, Емир); и Япония, като положителен пример, която запазва повечето от собствената си култура и се оказа съвместима с модернизацията и икономическия растеж. Докато след Първата Световна Война, Османската империя спира да същестутва в резултат на турското национално-освободително движение, национализъм и републиканизъм, то Японската империя също спира „де факто“ своето съществуване след Втората Световна Война, като днешна модерна Япония, само формално е империя. Реформите на Кемал Ататюрк, целят сближаването на турската държава с Европа и модерния начин на живот; със редица закони са отменени султанатът (монархията), халифатът (религиозното водачество), традиционното облекло (шалварите, фесът и т.н са забранени), религиозното обучение, арабската фонетична система и т.н, което не довежда до значителна модернизация и икономически растеж, според Изетбегович, а дори напротив, в обществото цари недоволство и неразбиране на „чуждите работи“. От друга страна, Япония запазва своята – монархическа традиция (Империята), Шинтоизма продължава да е част от японското общество, сложната фонетична система не е заменена с латиница и като цяло Япония запазва своите традиции и обичаи, които съчетава с модернизацията, което довежда до бурен икономически растеж и разцвет на японската култура.

С подобни примери, Изетбегович защитава своите тези, в своите произведения, като трябва да се има в впредвид, че те са писани в периода 1960-1988 година. Ако приложим неговата схема днес, то последните десет години, Турция управлявана от консервативната, традиционналистка и религиознна партия на премиера Реджеп Ердоган, бележи огромен икономически ръст и значителен културен прогрес. Дали това е случайност или се дължи на други фактори е предмет на други изследвания, но подобен паралел би могъл да се направи.

Самото начало на „Ислямска декларация“ започва с дефиниране на Целта и Мотото на неговия труд/живот.

„Нашата цел: Исламизирането на мюсюлманите
Нашето мото: Вяра и борба“

Което подсказва желанието за възраждане на босненките мюсюлмани, чрез тъкмо връщането им към корените, към „ислямизацията“ на обществото им, и бъдещо управление на базата на ислямксите традиции по различен от „кемализма“ начин.

Изетбегович пише, че ислямското управление не е възможно, освен в контекста на едно ислямско общество, което може да съществува само когато абсолютно мнозинство от населението се състои от искрен и практикуващи мюсюлмани, а не само „по име“.

Ислямската цел може да се реализира само в народи, в която мюсюлманите представляват по-голямата част от населението. Без тази социална предпоставка, Ислямския режим ще падне (с липсата на втория елемент, ислямско общество) и по-скоро подобно управление ще се върне към тиранията, като начин на управление. На немюсюлманските малцинства в една ислямска държава, според автора, следва да бъде предоставена религиозна свобода и защита. Мюсюлманските малцинства в не-ислямските страни трябва да бъдат лоялни към всеки социален дълг и всяки норма, наложени от Общността, при условие че те не обиждат исляма и мюсюлманите, и да бъдат в състояние да се разпореждат с религиозната свобода и своя нормален живот.

„Мюсюлмански държави никога няма да приемат нищо, което е изрично срещу исляма, защото ислямът тук не е просто вяра и закон, ислямът е станал любов и състрадание. Този, който се издига срещу исляма ще пожъне нищо друго освен омраза и съпротива.“

„В перспектива, има само един изход : създаване и изграждане на нова интелигенция, която мисли и чувства по ислямски начин. Тази интелигенция, тогава ще се развее знамето на ислямския ред и заедно с мюсюлманските маси ше започне изграждането на новия ред“

„Възпитанието на нацията, и по-специално средствата за масово осведомяване – пресата, телевизия и кино – трябва да бъде в ръцете на хора, чиито /ислямска/ морална и интелектуална етика е безспорна.

„ Няма мир или съвместно съществуване между ислямската вяра и не-ислямски социални и политически институции. „

Това са част от съветите и мислите на автора относно някои проблеми.

Други от тезите на Изетбегович, са категоризирани от някои като принадлежащи към ислямския фундаментализъм, или просто утвърждаване на ортодоксалната вяра „, включае убеждението, че в една ислямска държава трябва да има забрана на алкохол, порнография и проституция, и визията на исляма не само като лично убеждение, но като обществен начин на живот със социално и политическо измерение, и трансцендентност на националните граници от братството на целия ислямски свят (Умма). Впрочем една друга негова теза е това, че е естествена функция на ислямската философия да се съберат всички мюсюлмани и мюсюлмански общности по целия свят в едно. При сегашните условия, това желание е борба за създаване на голяма ислямска федерация от Мароко до Индонезия, от тропическа Африка до централна Азия, като подобно желание минава и през борба за независимост от „чуждият строй“ – „Ислямът е станал любов и състрадание … Той, който се издига срещу исляма ще пожъне нищо друго освен омраза и съпротива .“ и още „Панисламизмът винаги е идвал от сърцето на мюсюлманите, национализмът винаги е бил привнесено нещо“. Панисламизъм, който особено след края на втората световна война е доста силен. (Напеример: Обеднението на Египет и Сирия, на Северен и Южен Йемен, Магреб и тн). Впрочем в днешно време панисламизмът върви ръка за ръка с национализма, обратно на твърденията на Изетбегович.
В случая с Босна, панисламизма играе спомагателна роля в изграждането на босненското национално самосъзнание, (паралелно и сред мюсюлманите в Санджак). Ислямът макар често, не-изповядван, се сочи от ирационално от националистите, като основание за „различност“, като основание за национална идентичност. Ако се замислим, в Босна и Херцеговина съществуват главно три народа – босненски хървати, босненски сърби и босненски…. мюсюлмани. И именно в СФРЮ, същестуваше народ „Мюсюлмани“, с който се индефицира наслението на Югославия, което говори сърбохърватски език, но не изповядва православно или каталоическо християнство. Освен „мюсюлманин по националност“, същестува и до днес „югославянски“ народ, макар че и двата термина са остарели и в днешно време са заменени от названието „бошняци“ , докато босненските сърби и босненските хървати, наричат себе си просто „сърби“ и „хървати“. Самия Изетбегович, като първи президент на Федерация Босна и Херцеговина е символ и идеолог на босненските мюсюлмани в борбата им за националност.

Самият той лежи в затвора, заради своите политически идеи, както и още много сруги югославски интелектуалци. След освобождаването на Изетбегович и преиздаването на Ислямската Декларация в началото на 90-те, по-голям кръг от хора имат възможност да се запознаят с нея, но въпреки това и до днес, декларацията не е достатъчно позната за обществеността, а самата тя представлява една политическа програма, която се нуждае от сериозен политически анализ. Самата декларация е един вид предтекст, съобщение и намерение в Босна и Херцеговина да се създаде ислямска държава. Само че в тази държава сърбите и хърватите, ще са малцинство, засегнато дълбоко от „готвените“ промени и биват един вид, изключени от обществеността.

В уводната част на ислямската декларация, Изетбегович точно обяснява концепцията на исляма и мюсюлманите. В буквален превод „ислям“ означава „подчинение (на Бог)“, а „мюсюлманин“ – „отдаден на Бога“ . Освен отстояване на своите мюсюлмански интереси, и постигане на една обща държава от Мароко до Индонезия, Изетбегович обръща внимание на това, че мюсюлманите не използват своите идеи и своят капитал във своя полза. Основна пречка за това са не само западното влияние, но по-точно чуството за малоценност на босненските мюсюлмани, пред успехите на западния свят, особенно от тези бошняци завършили, своето бразование на запад – „татини синови“. Пречка са също така и тези духовници и консервативни теолози, превърнали вярата в свое занимание и основно препитание, загубили истинските корени на исляма.

Както „Ислямската декларация“ така и другите трудове на Изетбегович (например: „Исляма между изтока и запада“ съдържат една ислямска концепция и програматика. Дискурсивните интереси имат за цел от една страна поглъщане на социалния протест и обществената критика и се опитват освен това да свържат в едно социално равенство, собствена (индивидуална) отговорност с Исляма и неговата нормативна система, като централни постоянни формули за обсъждане. По този начин дискусията за исляма, приема не на последно място един анти-държавен елемент, чрез който ислямския ред бива изразяван като саморегулиращо се общество на самоотговорни обекти. Ако вземем от една стана пан-ислямските идеи в трудовете му и от друга негови изказвания, в началото на деведесетте, то може да се заключи, че изначално Изетбегович цели една Югослаивя, чрез която ще е възможно обедидението на всички мюсюлмани във федерацията или запазване на политическото им единство.

Конструиране/формиране на нация в БиХ. Историческо развитие на областа. Бошняците в борба за независимост.

Днешно време същестуват три различни вида народностни наименования свързани с Босна. Босненци (босанци), бошняци и бошняни. Босанци са всички жители (граждани) на Босна и Херцеговина. Те се делят на три конституивни народа: сърби, хървати и бошняци, съответно и православни, католици и мюсюлмани. „Бошняни“ пък се отнася за средновековната държава Босна, притежаваща свой владетел (бан, крал), знаме, герб, монети, отделна църква (богомилска) и дори писменост – босанчица (особен вариант на кирилицата. Днес в контекста на съвременната босненска индентичност и на политическите стълкновения, паралелът със средновековието играе значима роля – да свържат минало и настояще, да се докаже, че босненците са преки наследници на бошняните и техните историческо-културни белези и успехи и съответно трябва да отстояват своята „различност“. Различност от сърби и хървати, към които в средата на ХIX век, огромна част от бошняците се припознават, т.е. сърби-мюсюлмани и хървати-мюсюлмани. Самият Изетбегович заявява „- Известно ти е Емире, че всички ние, Изетбеговичи, се определяхме в миналото като сърби. На нас Белград ни е по-близък от Загреб.“ В Хабсбургската империя бошняците са представени и от своя партия – „Југословенска муслиманска организација“

През 1882 година, избухва въстание в австро-унгарска Босна, което е ясен знак на протест към водената от Австро-Унгария политика. То поражда голямо безпокойство сред обществеността, като общественото мнение, изразява опасение относно провала на окупацията, въпреки големите разходи за военна намеса. Някои от членовете на Парламента изразяват несъгласието си с всяка по-нататъшна намеса в потушаването на въстанието, а някои членове на управляващата партия се страхуват, че такова отношение в крайна сметка ще доведе до изоставяне на двете провинции (Босна и Херцеговина). Въпреки, че въстанието не е особено голямо и силно, ситуацията в провинцията остава неспокойна и голям поток от бежанци (основно мюсюлмани и православни) напускат земите си и избягват в съседни.

На Бенямин Калай е поверена задачата да възстанови авторитета и властта на Монархията в окупираните земи, както и да изработи стратегия за пълноценнтото включване на новопридобитите територии към Австро-Унгарската корона.

„Босна е пропита повече с духа на древният изток, отколкото с средновековните анахронизми или идеи на западния свят“ Ето защо, според Калай, новите институции и иновации, трябва внимателно да се въведат, като се вземат предвид съществуващите обстоятелства. Военна сила също е налице, до 1882 година е изграден кордон и гъста мрежа от наблюдателни кули (до 1885 те биват 35 на брой). Властите се страхуват от етнически еднородните Сърбия, Черна Гора и хърватската провинция, които имат интерес да придобият територии обитавани от тяхно население в следствие на едно ново въстание. В корепсонденция до Военното министерство, Калай заявява, че освен военен кордон, трябва да се ограничи на максимум политическата пропаганда в Херцеговина, която се генерира в Черна Гора. Трябва да се „предотвратят непрекъснатия контакт между населението и да се предизвиква отслабването на взаимните чувства на близост между свързаните племена по кръв и религия. Съществуващите връзки със съседните населението със Черна гора, следва да бъде отделена и населението на Херцеговина, насочено продобиване на цялостна и съзнателна преданост към нашата държава. “ Освен „стената“ от наблюдателни кули други мерки включват строг паспортен контрол между Черна гора, Сърбия, Турция и България. До септември 1883, новите паспортни регулации вече са одобрени от Съвместното Министерство на финансите. В Правителството признават, че някои предписания са „драконовски“. Въпреки това регламентите са одобрени поради първостепенната грижа за спокойствието и реда. Калай предупреждава, че някои „много тежки“ регулации могат да предизвикат неблагоприятно впечатление в чужбина. Също така той решава да отложи аграрните реформи, взимайки в предвид позицията на мюсюлманите земевладелци, като социално-отговорната класа за по-нататъшно развитие на босненското общество. Въведено е все пак допълнително облагане в селските райони, за сметка на индустриализацията.

Монархията е наясно, че ще среща голяма опозиция сред населението. Затова предприема забрана и контрол на политическата агитация и разпространението и притежаването на забранени ежедневници и книги. Наказанието е глоба от 50 до 300 гулдена или лишаване от свобода за срок от един до три месеца. До края на 1884 година, Правителството забранява десет ежедневника (Dio, Istok, Jedinstvo, Mlada Srbadija, Narodna misao, Nova Srbija, Radnik, Ujedinjenje, Zvono, Odjek.) публикувани в Белград, а до 1887 още няколко вестника биват включени в черния списък. Тези ежедневници са вече забранени в Унгария, под предтекст за „размножаване на злокачествени национални тенденции“. Учебниците по история, издадени в Сърбия също биват забранени. Той вярва че идята за „държава“ е силен инструмент за пълноценнтото включване на района към монархията.

Бенямин Калай, често пъти посочва в трудовете си, че „намеренията на Белград, да превърне Сърбия в южен Пиемонт е мания, целяща създаване на южнославянска империя с определени политически функции“, но изцяло насочени против Австро-Унгарската. Това е една от многото причини, заради която след Берлинския конгрес и окупацията на Босна и Херцеговина, да бъде разработена теория за културно-религиозния принцип, като фактор за етническото определяне на местното население, т.е. За абсорбирането на културно-религиозния антагонизъм с австро-унгарските интереси. Калай е автор на този проект, който се прилага доста успешно в Босна и Херцеговина, на която той става губернатор и министър на финансите. Той разработва доктрина за изграждане на „босненска нация“. До 1889 година, неговите усилия в тази насока имат значителен успех предимно сред мюсюлманите. Прилагането на максимата „разделяй и владей“ по това време, според тогавашния политик – граф Куен-Хедегвари, „на практика е насочена против панславизма и опитите на Белград да се превърне в южнославянски Пиемнот.

Политикита на промотиране на „Бошняштво“ има за цел да вдъхнови и насади в населението на Босна чуство, че „те принадлежат къмедна голяма и силна нация“. Политиката застъпва идеята за мулти-конфесионална босненска нация и разглежда босненците, като „говорещи босненски език (първоначално споменат като „zemaljski jezik/Landessprache”, а по-късно назвоан, като „босненски/Bosnische Sprache“), и разделени на три религиозни групи с равни права“. Политика се опитва да изолира Босна и Херцеговина от своите иредентистки съседи (на православните в Сърбия, католиците в Хърватия, и мюсюлманите в Османската империя) и да отрече и попречи на концепцията за сръбска и хърватска (нация) държавност, която силно се разпростира в католическите и православни общности в Босна, повлияни от Сърбия и Хърватия (в състава на Австро-Унгария) в средата на XIX век. Хърватите и и сърбите, които се противопоставят на тази политика, игнорират идеята за босненска държава/нация и вместо това претендират за босненските мюсюлмани като свои, което обаче се отхвърля от повечето босненски мюсюлмани. След смъртта на Бенямин Калай, тази политика бива изоставена и национализмът става неразделен фактор в босненската политика с появата на националните политически партии, съответстващи на трите групи, които доминират в изборите.

Политиката на Хабсбургската империя за „интеграция“ на Балканите, като цяло обслужва интересите на австро-унгарският дуализъм, чиито аспирации имат за главна цел – колонизацията на европейския югоизток.

Днес и сърби и хървати се придържат към тезата, че бошняците са помохамеданчени сърби/хървати, теза която акцентира върху общите корени и на разбирането, че това е всъщност един народ с две вероизповедания. Тази теза е особено силна през Втората светотна война, когато и хървати и сърби, воюващи помежду си, се стараят да привлекат в своите редици местото мюсюлманско население.

Бошняците с цел да се еманципират възможно най-много от общия „етносен“ характер на трите народа населяващи БиХ, наблягат най-вече на тезата за бошнянството. И двете тези са застъпени в днешните учебници за начално образование.

Днес и сърби и хървати, вероятно виждайки че тезата „един народ – две вери“ не е актуална, в своето „безсилие“ използват името „турци“ с което се стараят умишлено да оскърбят бошняците, идентифицирайки ги със завоевателите и засилвайки „драматизма“ на своето минало. Факт е и че в Босна, класата на едрите феодални земевладелци се формира предимно от мюсюлмани, а селяните (на сръбски: кметове), „раята“ е предимно християнска. Или с други думи, новата теза е че турците мюсюлмани са дошли като нашественици, заграбили са най-ценното, а сърбите/хърватите са били „поробени“ и са станали „рая“, но гордо отстоявайки своята християнска вяра, за разлика от „ново-турците“.

Като контратеза бошняците заявяват, че съвременния бошняшки земевладелски елит, произлиза от средновековната аристокрация, или че „беговете“ са потомци на стари бошнянски феодали, приели исляма. Но и в този случай, хората придържащи се към истинността на тази теза, са недоволни, обвинявайки беговете, че техните прадеди, са „докарали“ сърби и хървати да им работят по нивите и затова сега страната им е населена с толкова много „чуждоземци“.

Чрез подобни исторически паралели древност-днешни дни, се старае легитимирането и пропагандирането на водените политики от политическите водачи на трите етноса. Подобни митове, съпоставки, паралели има много и те се използват, пропагандно за обособяване, на „различноста“ за засилване на идентичността.

Една от най видните пропагандни кампании свързани с включването на мюсюлманското население на нечия страна е раждането на „1-ва Хърватска дивизия“ или позната още като „13-та СС планинска дивизия „Ханджар“. Тя е една от 38-те дивизии влизащи в състава на войските от СС, сформирана през 1943-та година и наброяваща на 20 000 души, предимно босненски мюсюлмани. Войниците ѝ носят на главите си фесове, а на дясната им петлица е изобразена ръка над свастика, държаща къс ятаган – известен като ханджар.

След падането на Сараево в ръцете на германците на 16 април 1941 г., на територията на Хърватска, Босна и Херцеговина и части от Сърбия, е образувана нова държава -Независима хърватска държава, сателитна на Нацистка Германия или италяно-германски квази-протекторат.. За лидер на НХД е избран „поглавника“ или лидера Анте Павелич. На 6 юли същата година, министърът на културата и образованието – Миле Будак, заявява, че усташкия режим счита босненските мюсюлмани за неделима част от новата държава. Павелич нарежда построяването на джамия (Джамията на поглавника), в опит да си осигури поддръжката на мюсюлманите. Въпреки тези усилия, босненските мюсюлмани се чустват застрашени от новата власт, тъй като съвсем скоро започват погроми срещу бошняшкото население, което често бива обвинявано, че помага на четниците или на партизаните. Последните пък обвиняват бошняците, че сътрудничат на усташкия режим. Дори един немски генерал (Артур Фелпс) в кореспонденцията си с Химлер, заявява „Мюсюлманите са в особеното положение да бъдат преследвани от всички.“
А и нито един мюсюлманин не заема какъвто и да е администратвен пост в новата държава.

Към края на 1941 г., босненското ислямско духовенство издава три фатви (в Сараево през октомври, в Баня Лука — на 12 ноември и в Мостар), които напълно отхвърлят сътрудничеството с хърватските и нацистките власти, чиято цел е унищожаването на евреите и сърбите. Въпреки това има известна симпатия към немските части, тъй като съществува носталгия от времето на Хабсбургите. Сформира се и движение за автономия на земите населени с мюсюлмани, ръководено от У. Хаджихасанович. Движението е изключително против усташкия режим на Анте Павелич и лидерът и пише до Хитлер, че мюсюлманите желаят да бъдат включени директно в състава на Райха, а не да са част от Независимата Хърватска държава. Вермахта и СС, като цяло биват загрижени за бързо влошаващото се положение в новата държава. Немски източник, отбелязва че до 1943-та, над 100 000 мюсюлмани са избити, а над 250 000 са станали бежанци, а в допълнение и глад заплашва района, поради недостиг на храна.

През есента на 1942 г., Хайнрих Химлер и генералът от СС Готлоб Бергер, предлагат на Адолф Хитлер да създаде босненска мюсюлманска СС дивизия. В бошняците Химлер вижда фанатична, сляпа вяра и бойци, които биха се жертвали в името на религиозна или идеологическа вяра. Той е лично очарован от ислямската вяра, и вярва, че исляма създава безстрашни войници.Той оценяват тяхната свирепост, който той предпочита пред „мекотата на християните“ , и смята, че бойните им качества трябва да бъдат допълнително разработени и пуснати в употреба. Той смята, че те биха станали перфектни СС войници, тъй като ислямът „им обещава рай, ако бъдат убити в сражение“. Райхсфюрерът е вдъхновен и от успехите на босненските пехотни полкове през Първата световна война и се опитва да съживи „старата австрийска традиция“ (цитат: Джордж Лепре), като има впредив мюсюлманските дивизии, които са били част от австро-унгарската армия. Веднъж възобновенна като една СС дивизия, той смята че те ще могат да се справят с партизаните на Тито, опериращи в североизточна Босна.

Що се отнася до техния етнически произход и изискванията на СС, то изглежда, че Химлер любимци теории, споделяни от хърватски и германски националисти, че хърватския народ, включително и мюсюлманите не са етнически славяни, а чисти арийци с готически или ирански произход.

На 10 февруари 1943 г., Хитлер одобрява проекта за създаването на такава част и на обергрупенфюрерът от СС Артур Флепс, е заповядано да сформира дивизията – първата дивизия съставена почти изцяло от не-германци по произход. Усташкия режим е против създаването на такава дивизия, понеже се страхува от бъдеща автономия на районите населени с мюсюлмани, които правителството разглежда, като неделима част от НДХ. Като компромис, думата „хърватска“ е включена в названието на дивизията, както и неколцина католически свещенници са изпратени на служба там, за да се подчертае хърватския характер на бойната единица.

През пролетта на същата година, великия мюфтията на Йерусалим – Амин ал Хюсейни, е вербуван от германците да помага в организацията и попълването с босненци на няколко Вафен-СС дивизии и други части в Югославия. Той , заедно с ко-отговаращият за тази операция – фон Кремплер, успешно убеждава доста кандидати да престъпят фатвите от Сараево, Мостар и Баня Лука, с които през 1941 г. местните имами забраняват на мюсюлманите да сътрудничат на усташите. Въпреки това, както и въпреки всички други опити на немската пропаганда, резултатите са под очакванията — едва половината от набраните 20 – 25 хиляди души са доброволци.

Енциклопедия на Холокоста заявява че „германците са популяризирали факта, че великият мюфтия е летял специално от Берлин до Сараево, с единствена цел, да блогослови и инспектира новата мюсюлманска армия.“ и че е успял да убеди повечето местни духовни лидери, че мюсюлманската дивизия на СС, ще бъде изцяло от ползва и в интерес на Исляма.

Ал Хюсейни настоява, че „Най-важната задача на дивизията трябва да е защитата на земята и семействата (на доброволците), и тя не трябва да напуска Босна.“, но това искане е игнорирано от германците. Първоначално за лидер на дивизията е гласен Хюсеин Бишчевич (Бишчевич-бег), ветеран и полковник от Първата световна война, но е заменен с немски офицер, понеже в крайна сметка усташите включват 10% хървати-католици в новосформиращата се дивизия. (но само след набран брой минимум мюсюлмани). На всеки батальон е назначен имам, а на всеки полк – молла, като доброволци стават и косовоски албанци и бошняци от Санджак.

Присъединяването на мюсюлмани към Вафен-СС означава, че нацистката идеология и пропаганда трябва да претърпят промени, а също така и на изповядващите исляма да бъдат отпуснати известни привилегии според религията им — например забраната на свинско месо и алкохолни напитки в порционите, извършването на петкратния намаз през деня и др. Въпреки това, между босненците-мюсюлмани и хърватите-католици в дивизията непрекъснато избухват инциденти на етническа и верска основа.

До края на войната Ханджар СС, участва в няколко операции във и извън Босна, като във Франция, избухва и вътрешен бунт в дивизията. Краят на дивизията настъпва в края на 1944-та, когато Тито обявява амнистия за всички, които се предадат, съветските войски настъпват през Румъния, италянски, английски и американски, през Адриатическо море. Тузла бива превзет от партизаните и множество мюсюлмани и хървати се предават. Въпреки това до самия край на войната дивизията участва в бойни действия в Австри и Унгария, където бива окончателно разбита. След самата война, мнозина от завърналите се по родните си земи, биват съдени от местната комунистическа власт.

Босна между сърби и хървати.

Главната причина, заради която Босна и Херцеговина е провъзгласена за федеративна република е смесеният състав на нейното население, както и това че от миналото столетие насам най-големите противоречия между хърватската и сръбската политика (Загреб – Белград) са порждани около спора за принадлежеността на Босна и Херцеговина. По този начин, като отдетлна федерална единица, се взима неутрално решение на въпроса. Според Франьо Туджман „Хърватия е основала правото си над Босна и Херцеговина на базата на общата история и геополитическа цялост, а Сърбия на основата на „естественото право“, понеже в резултат на постоянната си експанзия сръбското православно население станало по-многобройно (около 44%), в сравнение с хърватското католическо (23%) и мюсюлманското (33%).“ Макар че, в сравнение с другите два етноса общо, сърбите са малцинство, според бившия хърватски президент Сърбия използва и „правото на меча“ имайки предвид че сръбската държава е влязла в Първата световна война, заради Босна и Херцеговина и е излязла от войната като победителка. Туджман подчертава хърватския етнос на мюсюлманското население, като дава още безброй примери в своите трудове.

Например, на учредителната скупштина през 1920-та година, от присъствашите 24 депутати мюсюлмани – 21 се определят като хървати, 2 – неопределени и 1 – за сърбин. За поведението на мюсюлманското население в Бановина Хърватия и Независима Държава Хърватска свидетелстват още Милован Джилас, член на върховното ръководство на Комунистическата партия на Югославия (КПЮ), както и Светозар Прибичевич: „техните интелектуалци в голямата си част са хърватски праведници, а народните маси при всички политически акции следват интелектуалците. В това не трябва да се лъжем. Именно хегемонистичната система… е предизвикала това, че по своите тежнения и вижданията за бъдещето, босненските мюсюлмани, напълно са се уеднаквили с хърватите.“

Впрочем единствено Босна и Херцеговина запазва своя федерален статут. Регионите Санджак (също населен със мюсюлмани) и Бока Которска (със смесено черногорско, сръбско и хърватско население) губят своят, макар там да има изградени отделни звена на НАПО (Народоосвободителни партизански отряди) и (Земалско антифашистко вече за народно освобождение) и дори на второто заседание на АВНОЮ, те се водят като итделна единица от федералната система на нова Югославия. Но в края на войната Санджак е поделен между Сърбия и Черна Гора, а Бока влиза в състава на втората изцяло. Във Войводина също има отделни клнове на организациите и в предвоенната програма на КПЮ, се предвижда тя също да е отделна федерална единица. След войната, първата скупштина на делегатите на народа на Войводина, гласува и отърждава решението Войводина да стане автономна област в състава на федерална Сърбия. Историческо-национално и стопанско-културно Войводина е свързана със Сърбия и това решение изглежда оправдано. Същите критерии обаче не са приложени в Босна и Херцеговина, която според Франьо Туджман е свързана историческо-национално и икономическо-стопански с Хърватия. Самата Босна и Херцеговина разделя Хърватия на две, разделяйки Далмация, от Панония.

Решението на националния въпрос в социалистическа Югославия чрез изграждането на федеративна система още в самото начало се натъква на затруднениям изразени най-ярко тъкмо при прилагане на принципите на т.нар. „историческо и естествено право“. Съгласуваното провеждане и на единия и на другия принцип, трябва да подсигури на всеки народ правото да създаде своя национална федеративна държава на своята „историческа територия“ или територията която е населена предимно от този народ и която представлява историческа, политическа и икономическа цялост за по-благоприятно и по-нататъшно развитие. Но в контекстта на събитията, историческо и естествено право се сблъскват, а федеративното устройство среща огромни трудности и усложнения. Цялата дисхармония произтича от същестуващото на територията на Югославия смесване на население от различни народности и вероизповедания, от исторически унаследените, но и обективно съществуващи различни интереси и от геополитическите и икономически противоречия между отделните народи от 1918 насам.

Комунистическата партия старателно се опитва да намали тези противоречия и предпазливо да избягва всякакво пристрастие към един или друг народ. Въпреки това най-много междунационални спорове избухват заради различните критетии, прилагани при определянето на статута и на границите на отделните страни и области, от разликата в нееднаквите принципи при разграничаването между републиките във Федерацията.

Все пак новото федеративно държавнополитическо устройство на Югославия, което било провъзгласено още през 1943г. От революционните решения на АВНОЮ за създаване на Демократична Федеративна Югославия е приложено на практика в края на войната, утвърдено от първата конституция на ФНРЮ, приета на 30 Януари 1946, а по-късно и от конституциите на отделните републики.

По силата на тези актове югославската федерация е създадена като съюзна държава, съставена от федеративни единици – народните републики, като държави на отделните народи. На тези народи е гарантирано не само пълно равноправие, а и такава държавноправна самостоятелност за изява на тяхната воля за националното им самоопределение, която им предоставя дори правото да се отцепят от федералната общност. Това право след около половин век, ще бъде използвано. При декларираното определение на правата на народите и републиките, югославската конституция се опирала на примера на сталиновата съветска конституция от 1936г., без оглед на факта че в първата никъде не се споменава думата „социализъм“ или „диктатура на пролетариата“, а се говори за „народна държава“, за „народна демокрация“, за „власт на трудещия се народ“. При обществено-политическите проблеми в следвоенния период, Югославия взима пример от СССР, което се отразява и на международните отношения (защото според марксистката теория националният въпрос се свежда само до селския въпрос и се възприема като тактически въпрос (за резервите) на революцията.)

Все пак причините които пораждат противоречията, немогат да се обяснят само с този факт, и това ясно проличава от обстоятелството, че националният въпрос започва да се проявява във все по-остра форма значително по-късно, когато Югославия (след разкола си с Москва) прави опити и на теория и на практика да се освободи от сталинистките съветски примери.

В действителност в югославската федерация, както при почти всички многонационални държави в миналото (и настоящето) се стига до дълбоко несъгласие с прокламираните от основните държавни закони принципи за ненакърнимостта на националната воля и за равноправието на всеки член на общността. Причините за тези явления са от няколко естества – те произтичат от съществуващите исторически и обществено-политически различия между отделните народи и в тази връзка и от сблъска на техните интереси, както и че са породени от появилото се противоречие между конституционния държавноправен ред на ФНРЮ и нейната политическа система.

По време на относително краткия съвместен живот в кралство Югославия (от 1918) съществуващите между отделните народи исторически различия в сферата на културното, икономическото и общонационалното им развитие не биват особено намалени, докато
политическите противоречия се засилват. Тези обстоятелства се запазват и след втората световна война и направата на новата федерация ги наследява. Трябва да се има впредвид че във всички многонационални държави тяхното място, роля и поведение във федеративната общност са тясно свързани с числеността, територията която заемат и икономическото състояние, а и с историческото и политическото им развитие и международните отношения.

По всички елементи и показатели, между народите на югославската федерация съществуват големи и съществени различия. Срещани в случаите на бившите големи империи и СССР. Федералните единици има разнороден етнически състав, и именно това играе голяма роля в международните отношения. За разлика от старите империи и Съветския съюз, в Югославия нито една от нациите няма превес над останалите, което донякъде обяснява защо сърбите, не успяват да заздравят своето надмощие като „господстваща“ нация най-вече в монархическа Югославия, но и в СФРЮ. (все пак монархията е „тяхна“, а и като цяло имат по-голямо население). Сръбското население също така е и разпръснато в Хърватия, Черна Гора и Босна, а с тактиката за отстъпки на по-малките народи (черногорци, македонци, словенци), се подтиска традиционно най-силният хърватски отпор срещу белградския централизъм. Във СФРЮ все пак се забелязва форсиране на религиозно-културната самобитност на мюсюлманите.

Всъщност за разлика от политиката водена от Австро-Унгария, в Социалистическа Югославия, дефиницията „бошняци“ не същестува. През 1968 година, все пак, конституцията е изменена, като към конституиращите нации е прибавена и Мюсюлманската (официално: Мюсюлманин по националност, с главна буква М). Целта на тази стратегия е по-този начин, макар и обявени официално за нация, босненските мюсюлмани, да се считат предимно за религиозна група, а не етническа (т.е. Помохамеданчени славяни (сърби, хървати)). Почти веднага след обявяването на независимостта, обаче повечето хора, по-рано заявили се, като „Мюсюлмани по националност“ избират, да се самоопределят с термина „бошняци“. Днес и двете дефиниции съществуват, като с „Мюсюлманин по националност“ се определят най-вече мюсюлманското население в Черна Гора, Сърбия, Косово (не-албанско), Хърватска, Македония. Във областа Санджак-Нови Пазар в Сърбия и Черна Гора, в днешно време, все пак, по-голямата част от населението, се заявява, като „бошняшко“, като в самата Черна Гора, са на лице около 50 000 бошняци и 30 000 Мюсюлмани. В Босна „Мюсюлманите“ се причисляват към „Бошняците“, като втория термин, заменя официално първия през 1993.

Заемащия длъжността президент на Босна и Херцеговина в периода 1971-1974 в СФРЮ, Хамдия Поздерач, цитира свой разговор с Тито, относно обявяването на „новата“ нация през 1968 така:

„- Не признават Босненска нация, но предлагат в замяна – Мюслманска нация. Ние ще приемем това решение, макар че това определение е грешно. Но, все пак, процесът ще започне.“ Или по този начин, може да се каже, че Поздерач, използва тактиката, за промяна на системата, чрез работа/промяна вътре в самата система“. В една затворена политическа система, каквато е комунистическата, политическият възход, (политическите промени) са възможни само в рамките на тази система.

„Когато босненските мюсюлмани биват признати за нация в Босна и Херцеговина, това означава, че те ще се считат за легитимен играч в битката за контрол върху социални, икономически, и политически ресурси в рамките на Югославия. Тази промяна в статута е свързана и със слабо развитие, но развиващ се постепенно бошняшки национализъм. Не случайно промените в югославската конституция съвпадат с написването и публикуването на „Ислямската декларация“.

Новата конституция (от 1974) предвижда и други промени. Социалистическа Югославия се опитва да реши етническия въпрос и с промяна на федерално ниво – частична децентрализация, например, населените с унгарско население Войводина и с албанско Косово и Метохия, получават още по-голяма автономия. Нито унгарците, нито албанците, които съставляват голям процент от населението на Югославия, нямат обаче статут на конституираща нация, макар албаниците да са близо два милиона души, а черногорците около петстотин хиляди. Факт, който поражда напрежение – политическо, етническо, социално и който, по-късно ще изиграе своята роля в процеса на разпадане на Югославия.

Войната в Босна:

Почтително наричан „Дедо“ (дядо) от последователите му, Изетбегович има ореола на баща на нацията, особено за многото мюсюлмани, живеещи в селските райони, които са гласували с голямо мнозинство за партията на демократичното действие през ноември 1990 г.
Гласуването довежда до избирането на Изетбегович и до възникването на вътрешнообществени конфликти. Босненските сърби и босненските хървати го обвиняват, че се опитва да установи ислямска република в Европа, и националистите и от двете страни използват тази пропаганда за подхранване на етническите страсти, довели в крайна сметка до войната. Макар че в началото Изетбегович, водейки борба за независимост на босненците, се радва на широка западна подкрепа.

От тримата лидери, които са отговорни за избухването на войната в Босна, Изетбегович остава на власт най-дълго. Слободан Милошевич бива свален като югославски президент през 2000 г. и-късно екстрадиран в трибунала на ООН в Хага, където умира неосъден по повдигнатите му обвинения. Президентът на Хърватия Франьо Туджман почива в офиса си през 1999 година. След 10 години на лидерство, Изетбегович слизе от тричленното колективно председателство на Босна през 2000 година.

В навечерието на изборите през 1990 г., Изетбегович успява да събере мюсюлманите в Босна зад него, да ги убеди, че в преговорите за бъдещето на Югославия, Милошевич ще представлява сърбите и Туджман хърватите и в последствие пита множеството: „А кой ще говори от ваше име?“. Това довежда до неговия ненадминат авторитет и влияние сред мюсюлманите в Босна – 44 процента от 4,3 милиона предвоенен населението.

Първоначално той е застъпник за мулти-етническа Босна в рамките на Югославия. Остава умерен и неутрален, когато започват първите междуособици между хървати и сърби, за разделяне на Югославия. Но когато Словения, Хърватия и най-накрая Македония обявяват независимост, Изетбегович прегръща идеята за независима Босна, което разгневява най-вече местните сърби, които представляват една трета от населението и желаят да останат в рамките на доминираната вече от сърби Югославия.

На референдума за независимост на 29 Февруари 1992, бошняци и хървати гласуват за независимост, докато сърбите бойкотират вота. Започва кръвопролитна война, която се води на три фронта. Все пак под външен натиск, бошняци и хървати се обединяват през 1994, което спомага за по-скорошното прекратяване на войната и споразумението от Дейтън. Днешна Босна и Херцеговина е факт, породен от това споразумения, кантонизиращо Босна и разделяща я на две федерални части: Република Српска и Федерация Босна и Херцеговина.

Отцепването на Босна се очертава след изборите през ноември 1990, които са белязани от силно радикализиране на етническите противоречия. Гласовете за разпределени между три партии почти-изцяло на етнически принцип (17,3% хървати, 31,3 сърби, 43,7 мюсюлмани) и водят до формирането на националистическо трипартийно правителство с участието на Stranka Demokratske Akcije (SDA) на Алия Изетбегович, Hrvatska demokratska zajednica Bosne i Hercegovine (HDZ-BH) водена от Мате Бобан, и Српска демократска Странка (SDS) водена от Радован Караджич.

След май 1991 СДС на Радован Караджич,провъзгласява автономия на областа между хърватския град Книн и Баня Лука в Босненска Крайна. Самият регион около град Книн е провъзгласен за независим също (Република Српска Крайна). В края на 1991 година Босна наброява 6 „автономни области“, над които властите в Сараево нямат контрол, като на 15 Октомври коалицията между SDA и HDZ обявава в парламента в Сараево независимостта на Босна и Херцеговина. През следващата 1992 година противоречията се засилват, като съчинената (1970)от Алия Изетбегович и президадена през 1990 е тълкувана като фундаментален текст, заплашващ православните сърби и хърватските католици.

В действителност обаче, докато „Декларацията“ призовара за развитие на исляма в днешна Босна и благославя изграждането на ислямска държава, тя не предвижда точно реализирането на такъв проект. С други думи ислямизацията е „пожелателна“, а не задължителна. А в социалистическа Югославия, голям процент от босненските мюсюлмани не посещават изобщо джамии. Сръбските и хърватските радикали, обаче използват страха от ислямския фундаментализъм, за да оправдаят своите сепаратистки цели.

През деведесетте години на ХХ век, наблюдаваме нова връзка между исляма и национална идентичност или по точно засилването на тази връзка. Изявата на мюсюлманите, като самостоятелни политически актьори върви ръка за ръка с политизирането на тяхната етническа идентичност. Илюстрация на този феномен е например, решението взето от Bosnjacki Sabor (Бошнячки събор) през Септември 1993, да замени старото официално название „Мюсюлмани (по етнос)“ с новото „Бошняци“ и по този начин, за да се наблегне на преобразуването на на босненската мюсюлманска общност в политическа и суверенна нация, тясно свързана с територията на Босна и Херцеговина.

Тази промяна на името е последвана от значителни усилия за укрепване на националната идентичност Мюсюлмани/Бошняци, като например формализирането на босненския език, като различен от сръбския и хърватския език.

Подобен процес на политизация на етническата идентичност бива провеждана и сред помаците (в България и Гърция) и Торбешите (в Македония), както и сред циганите в целия Балканския полуостров. Нито една от тези групи от населението, дотогава не притежава точно-обособена национална идентичност, но само признаването, като законно етно-национални групи може да им даде възможност да се присъединит към някоя политическа активност, и на свой ред да мобилизира вътрешни или външни политически промени. В този контекст, тези малки популации могат да се приемат три различни стратегии за самоличност.

При босненската мюсюлманска общност е неизбежно, да се подчертае, принадлежността към исляма като основният фактор, който я отличава от сръбската (православна), и хърватската (католическа) общност. Лидерите на SDA открито подкрепят реислямизация на бошняшката идентичност. Този процес на реислямизация е ускорен от войната, както се вижда от развитието на култа към шахидството (шахид – мъченик на вярата, впрочем тезата за „мъченичеството“ е характерно за целия балкански полуостров и го бележи през целия средновековен период на съществуване.) и от създаването на така наречените мюсюлмански бригади, чиито бойци спазват ислямските религиозни наставления и разглеждат тяхната борбата като джихад (свещена война). Твърде агресивното заиграване с национализирането на исляма и с ислямската доктрина, предизвикват доста противоречия и довеждат до обратен ефект – дискредитиране на исляма, понеже много хора виждат религията, като инструмент в ръцете на политическите опортюнисти и бившите комунисти.

Нещо повече, ислямският религиозен институционален монопол върху тълкуването на исляма е бива оспорен от различни религиозни групи, интелектуалци и обикновени вярващи. Като се има предвид, че религията остава незаменим маркер на колективната идентичност, религиозността бива все повече и повече индивидуален въпрос.

Случаят Босна, извежда наяве друг основен аспект от развитието на ислямските религиозни институции – влиянието упражнявано върху тях от основните мюсюлмански политически партии. В Босна SDA, взима контрол над религиозните инстуции след април 1993, подобно е положението и в България и Македония, където има предпоставки, че новите религиозно лидери, избрани след 1990г, са близо до ППД и ДПС.

Подобни примери, свързани с преплитането на политическа и религиозна власт и изпозлването на последната за политически целима има много. Това означава, че почти без изключение, политическите участници надделят над религиозните участници. Поради това е необходимо да се изясни по какъв начин тези политически участници инструментализират исляма, и на/към кои видове на политическите практики и идеологии такова едно инструментализиране, на религията е свързано. С оглед на това е възможно да се разграничат три основни модела:

Ислямът е нищо повече от общ етнически маркер, символичен ресурс, който носи добавена престиж на политическите играчи, допълнително да легитимира своите клиентелистки практики. Подобен образец, често се придружава от тесни връзки между религиозни и политически лидери (чрез роднинство, приятелство или общо мястото на произход и т.н.), и може да обясни детайлно, употребата на исляма от страна на ДПС в България, ППД в Македония и Демократична партия в Албания.

Радикалните националисти се опитват да използват исляма, за да оспорят доминиращата етническа партия. През април 1996 г. в Скопие, например, PPDSH формира коалиция с SDA – „ислямски път“ и избра имам като кандидат, за да спечели депутатско място срещу PPD. Този модел на радикализирането на национализма насърчава ислямизацията на националната идентичност и „национализация“ на исляма.

Ислямът се възприема като една политическа общност, отвъд националната принадлежност, което по-принцип е характерно за общността на вярващите, и като политически проект, който се стреми към истинска реислямизация на мюсюлманското население. Това пан-ислямско и идеологическо виждане се споделя от множество организации, като например Организацията на ислямската младеж в Албания, SDA – „Ислямска път“ в Македония, или босненското пан-ислямистко ядро, което създава SDA през 1990 г..

В сличая с SDA в Босна и Херцеговина, става ясно, че на практика, тези три модела може да бъдат комбинирани заедно. Пан-ислямистко ядро формира партията, която включва в себе си различни националистически течения и множество икономически субекти от босненската мюсюлманска общност, изгражда нови политически елити и се задържа дълго време на власт.

Появата и успеха на тези ислямски движение не е свързана с високо ниво на религизност. Напротив, босненското мюсюлманско население в продължение на дълго време е едно от най-секуларизираните на Балканите (където впрочем религията не играе такава силна роля, каквато играе на запад), а ислямските движения се появяват в академичните среди и интелигенцията. Що се отнася до способността на тези движения, да оказват политическо влияние върху мюсюлманското население, това изглежда да зависи от два фактора:

тясна връзка между исляма и националната идентичност; и ескалацията на междуетническо напрежение. В такива случаи, тези движения могат да бъдат в основата на популистка и националистическа мобилизация на мюсюлманското население и могат да използват исляма за свои собствени цели.

През 1991 Франьо Туджман и Слободан Милошевич имат серия срещи по между си (повече от 11, а между 1990-1995 т.е. По-време на войните, около 50). Най-известната от тях е споготбата в Караджорджево – бивша ловна резиденция на Тито, където двамата лидери се опитват да се разберат относно много належащи въпроси и проблеми. И Загреб и Белград са заливани всекидневно от големи протести. По-време на дискусиите, подобно на конференциите от Техеран, Ялта и Потсдам, се прави опит за преначертаване на границите на Югославия – териториите на която, се предвижда да бъдат поделени между Сърбия и Хърватия. Тази среща и спогодба, не включва третата най-голяма група население на тези територии – бошняците. „Имаше няколко карти на масата. Идеята беше подобна, на сегащното административно положение на Босна и Херцеговина, т.е. да си разделят Босна и Херцеговина на 10 или 15 [под] единици, или три полу-независими държави. “ Като веднага след това Туджман съобщава, че ще е много трудно Босна да „оцелее“ и че хърватите ще вземат контрол над Бановина, Велика Кладуша и Бихач.

Както и в книгите си, по-късно, така и след Караджорджево, заявява че Босна и Херцеговина, трябва да бъде хърватска федерална единица, защото исторически е свързана с Хърватия и че Босна е творение на Османската империя. Преди това е съществувало – Кралство Босна, но първоночално – католическо (наистина Бан Кулин приема коронясването си от католически свещенник), свързано с Хърватия. Туджман дава многобройни примери, защо според него Босна и бошняците са свързани с Хърватия, като накрая заключва, че от независима Босна и Херцеговина, ще имат полза само сърбите. Тук може да се заключи, че до сделка не се е стигнало, или до сделка не-изгодна за Туджман, което вероятно е и една от причините за започване на военни действия. Дали наистина е имало спогодба за разделяне на Босна и Херцеговина, обаче не може да се каже със сигурност, макар и да има множество факти и мнения по този въпрос, тъй като и Милошевич и Туджман до смърта си, отричат за подобно споразумение.

Големи промени се извършват и във федералната армия (JNA), като са извършени реконструкции и са назначени основно висши офицери от сръбски произход. Повечето родени в територията на Босна и Херцеговина, босненски сърби са разквартирувани в нея, а от 15 действащи в Босна генерали, 12 биват сърби. Целта е да се избегне формалното участие на югославската народна армия. През зимата на 1991-1992 година новосформиращата се сръбска паравоенна армия в Босна се снабдява със значителен арсенал, след като JNA е извършила разоръжаване на хърватските и мюсюлманските единици на „Териториална защита“ в Босна.

Що се отнася до хърватската позиция, тя е доста колеблива и двусмислена още в началото на конфликта, когато президентът Туджман споделя сръбската гледна точка в полза на разделяне на Босна, но в същото време противник на същите исканя от сръбска страна в Хърватия. „Между 1991 и 1995, Хърватска бива: вероломен политически съюзник (1991-1992), сродник срещу нея (щни декември 1992), агресор (1993-1994), после отново съюзник – 1-ви март 1994 година, благодарение на дипломатическата намеса на Съединените щати“ според Ренео Лукич.

След 1992 година, столицата Сараево става една от основните конфликтни точки. Обсадата на града започва на 6-ти април, когато и започват първите обстрелвания на парламента от сръбски военни части. Милицията и армията на Република Српска, завземат позиции в предградията и контролират града, който е подложен на глад, терор (включително стрелба на снайперисти) и масирани бомбандировки. Бошняците разполагат с ограничено количество оръжие, което JNA не са успели да извземат. Доставянето на такова също е трудно, заради ембаргото, наложено от ООН. В края на ноември 1992, сръбските сили в страната, ръководени от генерал Ратко Младич, контролират повече от 70% от Босна. Паралелно с това, в западната част на Херцеговина е обявена автономна хърватска държава – Херцег-Босна със столица Мостар. Доста по-късно мюсюлманските и хърватските части ще сключат примирие и ще съгласуват общи военни действия, най-вече заради натиска от западните правителства, чиято реакция е доста колеблива и неефективна в началото. Чак през 1995-та, ООН по инициатива на щатското и френското правителства, създава иницативата „Сила за бързо реагиране“, предназначена за подкрепа на наблюдателните роти на ООН и изисква от сръбските части оттегляне на цялото тежко въоражение, което обсажда Сараево. Силите на ООН, също така не разполагат с ясни правомощия и дори през май 1995 година, 370 „сини каски“ са взети за заложници от босненските сърби. Международния натиск и реакция, не може да спре масовите убийства и преместването на населението (например масовото ликвидиране на мюсюлмани в Сребреница и масовото изселване на сърби от Крайна – лятото на 1995 година).

Операцията „Освободителни сили“, лансирана от НАТО и „Силите за бързо реагиране“ е решаваща за постигане на завършек на ужесточените сражения. В следствие на това на 14 декември 1995 в Париж са подписани мирни споразумения, договорени през Ноември в Дейтън (САЩ) межу представителите на трите враждуващи народа – сръбския президент Слободан Милошевич, хърватския Франьо Туджман и босненския Алия Изетбегович.

Според това примирие Босна и Херцеговина формира една държава, съставена от две почти-равни по територия, автономни единици: Федерация Босна и Херцеговина (хърватско-босненска федерация) и Република Српска. Столица е град Сараево. Силите на ООН, са заменени от международни умиротворяващи сили (IFOR) между декември 1995 и декември 1996 и SFOR (стабилизационни сили) от декември 1995 до май 1998. По повод подписаното споразумение в Дейтън Изетбегович заявява: „Няма справедлив мир …. Но моите хора се нуждаят от мир“.

Държавно устройство:

Законодателна и изпълнителна власт:

По силата на Дейтънския мирен договор Босна и Херцеговина е разделена на два ентитета – Федерация на БиХ с главен град Сараево и Република Српска с главен град Баня Лука. Дистрикта Бръчко е самоуправляваща се единица под суверенитата на БиХ, но не е част нито от Федерация БиХ, нито от Република Српска.

Федерация е разделена на 10 кантона. Държавата, ентитетите и кантоните упражняват изпълнителната и законодателната власт, а съдебната е разделена между държавата и ентитетите.

Държавно устройство:

Президенство – Босна и Херцеговина има тричленно президенство – бошняк и хърватин, представители на Федерацията и сърбин, избран от Република Српска. Членовете на президенството се избират за срок от четири години чрез преки всеобщи избори от гласоподавателите, регистрирани съответно във Федерацията и РС. Председателството на колективното президенство е на ротационен принцип. Изисква се консенсус.
Законодателна власт – тя е в ръцете на двукамарната парламентарна скупштина на БиХ в Сараево. Всяка камара има председател и двама заместници (съответно сърбин, хърватин и бошняк).

Камарата на представителите е орган с 42 делегати, които се избират с директен вот по партийни листа.
Камарата на народите има 15 делегати (5 сърби, 5 хървати, 5 бошняци), които се избират непряко от камарата на народите на Федерацията и парламента на РС.

На практика е невъзможно приемането на закони без мнозинството от представителите на всеки конституивен народ. При вземане на решение на Камарата на представителите са задължителни една трета ит гласовете на делегатите от всеки ентитет. В камарата на народите е необходимо мнозинство, поне трима, от депутатите сърби, хървати и бошняци, съответно да подкрепят даден закон. Както и в етническите парламенти и в президенството, представителите на всеки народ могат да инициират процедура за защита на витален национален интерес.

Министерския съвет на БиХ се състои от премиер и девет министри. Кандидатурата на премиера се номинира от президенството и се одобрява от камарата на представителите. Най-много 2/3 от всички министри могат да са от територията на Федерацията (Най често 9-те министри са 3 сърбина, 3 хърватина и 3 бошняка). Всеки министър има двама заместници, които не могат да бъдат от същия народ.

Ентитети:

Президенство – Президенството на Федерацията се състои от президент – хърват или бошняк, и двама вицепрезиденти, представящи другите два народа. То се одобрява от камарата на народите и от камарата на представителите на Федерацията. Президенството на РС се състои от президент сърбин и двама заместници, представящи другите два народа, пряко избирани от гласоподавателите на РС.
Законодателна власт на ентитетите: Парламентът на Федерацията е двукамарен. Камарата на представителите е избирана директно от гласоподавателите на Федерацията и се състои от 98
души. Камарата на народите на Федерацията се състои от 58 души – 17 бошняци, 17 хървати, 17 сърби и 7 „други“, делегирани от кантоналните скупщини.

Народната скупщина на РС се състои от 83 души, които се избират чрез всеобщо гласуване. От 2002 година в РС се създаде Съвет на народите (8 бошняци, 8 хървати, 8 сърби, 4 „други“, делегирани от Скупщината), чиято основна функция е защитата на виталните
национални интереси.
За пряко избираемите законодателни тела – т. е. без камарите на народите – се гласува по пропорционална система, в многомандатни избирателни райони и с т. нар. отворени партийни кандидатски листи. Това се отнася и за кантоналните и общински съвети.

Изпълнителна власт на ентитетите:
Правителството на Федерацията се оглавява от премиер и вицепремиер и се състои от 16 министерства, 8 бошняка, 5 хървати и 3 сърби. То се одобрява от Камарата на представителите и Камарата на народите на Федерацията.
Министър-председателят на РС се номинира от президента и предлага за одобрение състава на правителството си на Народната скупщина на РС.

Кантони :

Във Федерацията има 10 кантона – Сараево; Тузла; Уна-Сана (главен град Бихач); Посавина (Ораше); Зеница-Добой (Зеница); Босна-Подрине (Горажде); Централна Босна (Травник); Херцеговина-Неретва (Мостар); Западна Херцеговина (Широки Брег); и Херцеговачко-Босненски кантон с главен град Ливно. Кантоните си имат парламенти и правителства. Кантоналните скупщини делегират членовете на Камарата на народите на Федерацията.

Местно самоуправление:

Общинските съвети във Федерацията и общинските скупщини в РС, както и кметовете в двата ентитета се избират пряко.

Трябва да се отбележи, че само по себе си, това устройство е изключително сложно. Самата кантонизация, цели и по-голяма децантрализация или по-малка зависимост на централната власт. Но освен че подобно устройство е твърде скъпо и мудно, според мнозина босненски граждани е и не особено ефективно днес. Т.е. Според мнозина, Дейтънското споразумение е надживяло своето време, и са необходими конституционни промени и реформи. – създаване на „гражданска държава“, която черпи своя суверенитет от равнопоставени индивиди, а не от суверенитета на съставящите я и взаимно противопоставени етно-религиозни групи.

Също така, засилване на централните органи на властта – Президентството, Парламентарната скупщина и т.н. за сметка на останалите нива и опростяване на сегашната четириетажна структура на управление.

И макар и мнозина, да желаят реформи, не може да се каже, че съществува консенсус в обществото относно бъдещи промени. Населението, основно на Република Сръбска, както и не малка част от хърватското босненско население, не са сколнни на промени. А след едностранното обявяване на незасимост на Косово, настоящият президент на РС, Милорад Додик, в свои изказвания, подкрепя идеята за референдум за незасивимост на РС, което би означавало разпад на Босна и Херцеговина и между-етнически конфликти, които международната общност не би желала да се случат.

Заключение:

Босненският конфликт е свързан с разпадането на Югославия, както и с териториалното преустройството на Босна свързано с плановете водени от сръбските и хърватските националистически лидери.(Туджман и Милошевич). Но това не изначава, че мюсюлманските политически и религиозни участници в събитията, не носят отговорност за настоящата ситуация или че няма радикали ислямистки и националистически течения сред босненските мюсюлмани. Напротив има множество примери. Все пак те не са толкова много, и не са успели да преодолеят собствената си маргиналност. Тя се появява само, когато има ескалация на политически и етнически напрежения, които им позволяват да се възползват от национално-политическите фрустрации на мюсюлманското население. Създаването и развитието на SDA е пример за това, а загубата на изборите през Ноември 2000, показва нормализация и спад в радикалните течения в обществото.

Появата на ислямистки течение, може да се разглежда като естествена последица от установяването на религиозни и политически свободи в БиХ и може косвено да допринесе за вътрешната плурализация на исляма и индивидуализирането на вярата в този регион. На този фон, заклеймяване или криминализиране на радикалните течения, само ще ги подтикне към допълнително радикализиране и изграждане на „мъченически“ ореол – както в случая с осъдените пан-ислямисти през 1983, които се явяват изкупителни жертви на югославската лига на комунистите, и пуснати няколко години по-късно, стават герои на мюсюлманската кауза. Участник в този процес е тъкмо и Алия Изетбегович.

Процесът обаче изглежда е приключил. Днес реалността е друга в Босна и Херцеговина и в нея най-общо казано, съществуват два типа хора. На разделените – хората със собствена история белязана от четиригодишната война. И втория тип – на хората които искат нормално настояще и бъдеще, които отхвърлят конституивното деление, което в крайна сметка довежда до изключително скъпото, трудно и мудно функциониране на държавата и нейните институции, почти лишени от възможност за ефикасно и бързо реформиране, създаващи по-този начин не само огромна икономическа тежест, но и социална такава. Съществуват и нови цели. Например – „Европа“.

Втория тип хора, за които Изетбегович е просто минало, може би най-ясно може да бъде описан чрез песента на една от най-разпознаваемите и извън БиХ музикални формации – бошняшката пънк/ска/реге група „Дубиоза колектив/Dubioza kolektiv с песента им Strejk:

Meni je muka od vjecne
nacionalisticke furke
da me neko smjesta
u Bosnjake, balije il’ Turke
Zelim biti Hercegovac,
Zelim bit Bosanac
Zasto da u svojoj zemlji
zivim kao stranac
ilegalac, vanzemaljac
dio dubiozne mase
Ne mogu mirnu gledat’
pljacku drzavne kase
Uzimaju, otimaju
od najnize kase
Nista ne poduzimas,
pustas da te gaze
Ne mogu da vjerujem
da smo masa bez glasa
Bez zvuka, bez basa,
potlacena klasa
Svakog naseg predsjednika,
svakog naseg poslanika
prati glas bivseg
ili buduceg zatvorenika
Vlada, Parlament,
svih naroda dom
Zbog vas je nasa zemlja
vukojebina.com

Necu distrikt
Ne priznajem kantone
Necu petnaeset vlada
Ministre morone
Sve sto sada trebam
Ritam, bas i mic
Pojacaj zvuk,
Digni saku u zrak

Zar da sutim, da gledam,
da dubim na glavi
Trpim lose vibracije,
Osmijeh lazne demokracije
Mrtav hladan
u drustvu mrtvih glasaca
Sto bez plate
ipak porez na budale placa
S kamatom tude dugove vraca
Ruka pravde
sve je kraca i kraca
I svi smo dio reality show-a
Velike sestre I velika braca

Digni saku, digni saku
Digni saku u zrak
U strajk u strajk, svi u strajk

Писна ми от вечните
националистически глупости
да ме смята някой за
бошняк, балия или турчин
Искам да бъда Херцеговац,
Искам да бъда Босненец
Защо в своята земя
да живея като чужденец
нелегален, извънземен
част от съмнителна маса
Немога спокойно да гледам
плячкосването на държавната хазна
Взимане, отвличане
от нашата каса
Нищо не предприемаш
пускаш, да те газят.
Немога да повярвам
че сме безгласна маса
Без звук, без бас
потисната класа
Всеки наш президент,
всеки наш депутат
е бивш
или бъдещ затвотник
Влада, Парламент
народният дом
Заради вас нашата земя е
вълкоебина.com

Не искам дистрикти
Не признавам кантони
не искам 15 парламента
министри идиоти
Всичко, което ми трябва:
ритъм, бас и микрофон
интензивен звук
вдигнете юмрук във въздуха

Да мълча, да гледам,
как стои над главата.
Търпя лоша вибрация,
усмивката на фалшиввата демокрация
Мъртъв и студен
в компанията на мъртви избиратели
Които дори без заплати
пак плащат данъци, на будалите
дълговете с лихвени декларации.
Ръката на правосъдието
все е къса и къса.
И всички ние сме част от риалити шоуто
Голямата сестра и Големият брат.

Вдигни юмрук, вдигни юмрук.
Вдигни юмрук във въздуха.
В стачка, стачка, всички в стачка.

Гледай на: http://www.youtube.com/watch?v=zfLIXCc_6cw