Пародията като политическа реакция в българската интернет среда.

Предистория

Хуморът е цивилизационно преимущество и неизменна съпътстваща част на човешкото развитие от древни времена до ден днешен. Това е едно от качествата на нашия вид по което се различаваме от другите земни същества. Следователно една от предпоставките за това, че сме разумен организъм е именно свойството да може да се надсмиваме над действителността, над себе си и над всичко което е част от дневния ни ред. Пародията, иронията, сарказмът се явяват оръдия и инструменти на личностното и общностното ни развитие като индивиди. Освен спонтанна, пародията може и да бъде нарочна, т.е с ясна и конкретна цел, например осмиването на конкретна личност, общност, събитие, идея. Така, както често става в политическият живот. Там оръдието на хумора и пародията, бива използвано в пропагандната битка на политическите опоненти, или икономически конкуренти също, да речем. Заради своята специфична черта, на носещ определена емоция фактор, пародията и сатирата са толкова важна част от политическият свят, действителноста съчетана с осмиването и в една карикатура например, често остава запечатана в съзнанието на човек.

Тук бих искал да спомена – понеже смятам, че личният пример и опит е най-важен – че пазя в личен архив от моето детство, тетрадка с изрязани карикатури от края на 90-те, свързани с войната в бивша Югославия и в по-голяма частност, бомбандировките на НАТО над СР Югославия и водещата борба за отцепване, автономна република Косово и Метохия. Предаванията „на живо“ и отразяването на събитията случващи се на няма и стотина километра от домът ми от различни медии (радио, преса, телевизия), навярно са провокирали голям интерес в ранните ми години, към темата, „Югославия“, и нейното отразяване по хумористичен начин, като без съмнение изрезките-карикатури са неизменна част от формирането, както на интереси, така и на нагласи.

Политическият хумор е жизненоважен елемент в една пълноценна демокрация. При това комедийният коментар на политическите събития, чрез използването на всички форми на речта е от съществено значение за публичната комуникация. Пародията е в основата на политическият хумор. Прийомите й включват излагане и разширяване на ограниченията на публична реч и често насърчават обществото да бъде активно критично.

Целта на настоящото изследване е да се извърши анализ на явлението пародия в политическият свят и използването на политическият хумор за формирането на различни политически нагласи, чрез разглеждането на редица световни практики и примери, където хумор, ирония, сатира и пародия са използвани за постигането на политически цели или пък обратното, те възникват като реакция срещу тези цели.

В началото на магистърската теза се дават дефиниции на това що е хумор, сатира, ирония и пародия и каква е разликата между тях. Доколкото пародията предполага наличие на друго основно събитие или произведение, се прави обзор на авторско-правни проблеми и някои съдебни дела в разглежданата област. Също така се представят някои теории за хумора (психологична, социологична и т.н.) .

По-нататък се анализира взаимовръзката между хумор и политика и хумор и общество. Обсъжда се ролята на политическият виц , с помощта на примери за политически хумор, използван за политически цели или като реакция на такива по времето на различни социални конфликти особено по време на авторитарна, тоталитарна или окупационна власт.

Примери за контра-реакция срещу хумора също са налице, например редица конфликти, избухнали заради пародиране на религиозна тематика и възникващите дебати относно цензура и авто-цензура насочена към политическият хумор.

Анализира се българското интернет пространство, засягащо реалната местна политическа обстановка и нейната пародийна, абсурдна и сатирична интерпретация и тяхната взаимовръзка. Разгледани са актуални хумористични източници и извори, свързани с политическият хумор и похватите, които те използват.

По този начин се обосновава тезата, че критичната реакция към политическите събития в демократичните общества може да бъде и във форма на хумор, сатира и пародия и в българското общество гражданите също използват свободата си на изразяване, за да изразяват и защитават политическите си позиции.

Дефиниции и разлика между хумор, сатира, ирония и пародия

Хуморът бива способността на човек да се справи по ведър начин с неадекватността, недостатъците и ежедневните трудности и премеждия. Самата дума идва от латински език (humor), която значи – влажност. Според древноримският хирург Елий Гален (Гален от Пергам) психологическото състояние на човек бива определяно от характера на активните в тялото флуиди, които определят холерическият, меланхоличен, флегманитен или сангвистичен човешки характер. Съвременното значение на думата хумор идва през XVII век от френски и английски (humeur; humour), акцентиращо на представянето на нелепи ситуации в игриво веселие и бележи развитието на комедията. Към днешна дата, няма разработена цялостна теория какво точно значи хуморът. Но може да се каже, че това всъщност е разнообразието от смях и неговите целеви направления, методи и роля. Все пак има консенсус, че смехът е обвързан като културен феномен с конкретни исторически, социални и човешки констелации. Въпреки това все още е спорно дали хуморът е човешко качество или други същества също имат тази способност. Изследвания в областта на антропологията и множеството наблюдения сочат за интеграция на това – на какво даден човек се смее, кой е причината за възникването на смеха и ефекта на смеха в социален констекст. Особен проблем обаче е, че смехът в различни култури често може да се наблюдава само в ситуация на контакт с етнолози.

Съществува концепция за хумора като форма на мислене, което го различава от останалите форми на смеха. Иронията е начин на мислене, на разширяването на разликата между собствената представа и реалният образ, между намеренията и ефектите, между желаното и действителното поведение.

Пародията най-просто казано е изкривяване, преувеличаване или подигравателна имитация на нещо съществуващо преди това. Често, добре позната работа (творба), личност или реално събитие бива пародирано. Нещо в тях бива променено (изкривено), като често има комичен ефект. Пародията не е задължително да има негативен смисъл, защото тя по същество потвърждава значението на оригинала. Дори обратното, може да е своеобразен знак на почит към пародирания обект. Въпреки това пародията може и да не се нуждае от даден специфичен оригинал.

Според речника на чуждите думи в българският език, ирония значи тънка насмешка, присмех, подигравка или стилистически похват, при който нещата се изобразяват подигравателно в положителен вид, за да се подчертаят недостатъците (може да се припишат на едно лице несъществуващи достойнства, за да се изтъкнат недостатъците му)или смислово-речева фигура в която твърдението добива насмешливо противоположен смисъл.

Пародия пък идва от гръцки език и буквално значи „песен против“. Тя е хумористичен вид, който представя подигравателно подражание на литературното произведение, като се спазват външната форма и тона, а съдържанието се променя. Също така бива и само външно подражание, което изопачава образеца в смешен вид или нещо карикатурно, изопачено, неотговарящо на изискванията. Силен пародиен ефект се получава от непрестанната употреба на иронични епитети.

Сатирата е художествено произведение, което рисува недостатъците в общественият живот и в характера на хората, като ги критикува остро и често ги преувеличава. Силна нападка, насмешка и изоблечение. Сатирата ползва ирония, хипербола, алегория и сарказъм.

Сарказъм е остра, язвителна насмешка, подигравка на слабости като с гняв,примесен с болка и негодувание, се осъждат техните носители. Сарказмът е съществен елемент на сатирата. Доближава се до иронията, но се отличава от нея по силата на чувствата и по това, че няма преносен смисъл

Хумор – весела и безобидна закачка, духовит смях и веселие. Може да бъде произведение в което се осмиват незлобиво човешки пороци, недостатъци и грешки, както и способност да се схващат в живота и да се възпроизвеждат в изкуството комични черти, постъпки и явления.
Политическият хумор може да се разглежда и като форма на ненасилствена борба, въпреки че според пацифизма като идеология, отхвърля използването на хумора като сериозно и легитимно средство в политическите стълкновения, тъй като използването на подигравка се оказва унизително и в по-дългосрочен план, може да се окаже пречка в решаването на даден конфликт.

Въпреки че хумора има биологична основа в гените на човек, също така е важно да се отбележи, че културните норми и познанието играят съществена роля при определяне на начина, по който хумора се използва в социалните взаимодействия, и какви теми се считат подходящи за него. Въпреки че всички форми на хумор изглежда, че произхождат от основната структура на играта, сложността на човешкия език и въображението дава възможност да създаде хумор в привидно безкрайни различни форми. Понеже човешкият език, култура и технологии са се развили (и се развиват непрестанно), има разработени нови методи и стилове на комуникация, от спонтанни между личностни шеги и закачки до устни предания, драма, комедийни филми, хумористична литература, радио- и телевизионни предавания, вицове и карикатури разпространявани по Интернет.

Хуморът може да бъде метод за повишаване на социалното сближаване в рамките на една група, но той може да бъде начин за изключване на лицата вън от тази група. Той може да бъде средство за намаляване, но и за засилване статусните различия между хората, за изразяване на кооперативност и общителност, но и за несъгласие и агресия, за засилване на солидарността и свързаността или за оспорване на властта и статуса. По този начин, макар и произлязъл от социалната игра, хумора се е развил при хора като универсално средство за комуникация и социално влияние с разнообразие от функции.

Човешките емоции имат важни адаптивни функции. Емоции като страх и гняв, например, карат хората да съсредоточат вниманието си върху заплахите в околната среда, да мобилизират усилията си, и да се мотивират за предприемане действия, за да се справят с тези заплахи. Функциите на положителни емоции като смях и радост, обаче са по-малко непосредствено очевидни, тъй като те не изглежда да предизвикат специфични модели на действие. В миналото, психолозите биват склонни да се фокусират предимно върху негативните емоции като депресия, страх и враждебност, и да не дават много внимание на положителните емоции като смях, радост, щастие и любов. В по-нови времена обаче, множество психолози започват да разглеждат положителните емоции, и това изследване хвърля повече светлина върху техните функции.

Изследователката Алис Исен обобщава експериментално изследване, което показва, че когато хората изпитват позитивни емоции, в сравнение с неутрални или негативни емоции, те показват подобрения в различни познавателни способности и социално поведение. Например, те показват по-голяма когнитивна гъвкавост, което им дава възможност да се включат в по-творческо решаване на проблеми; по-ефективна организация и интеграция на паметта; по-ефективно мислене, планиране и оценяване; и по-високи нива на социална отговорност и просоциални поведение като услужливост и щедрост. Също така предизвикването на положителни емоции, включително веселие, помага за намаляване на физиологичната възбуда, причинена от негативни емоции.

Хумористичните изследвания са мултидисциплинарна област. Психологията е основната наука, която се занимава с хумора като явление, но също така е част от интересите на антропологията, философията, социологията, политическите науки. Макар да няма една единствена теория дефинираща явлението хумор, то той може да се категоризира така:

– Освобождаващата теория. Тя се фокусира върху това как хуморът намалява напрежението. Изследва също така как хуморът борави със забранени теми (идеи), които по принцип са теми табу в обществото.

– Теория на превъзходството. Тя твърди, че хуморът е начин да се покаже, кой е по-добър, по „висш“ и въпреки, че човек се надсмива на себе си, когато го прави, то той усмива своите слаби черти. Според някои теоритици, хуморът се базира всъщност на агресия и противопоставяне на печеливша и губеща страна.

– Теория на несъответствието. Тя се занимава с когнитивно възприятие на това, което е
смешно, и е най-разпространеният начин да се обясни хумора днес. Тя твърди че, за да се възприеме нещо като смешно, то то трябва да има на лице несъответствие или двусмислие, което ни кара да мислим, че има повече от едно мисловно измерение в едно и също време.

Всяка от теориите сама по себе си не може да обясни изцяло значението на хумора, но заедно, допринасят за изкрастилизиране на значението и функциите му. Хуморът не е едно „нещо“, а по-скоро етикет, който има връзка и с когнитивните процеси, емоции в рамките на индивидуалните, междуличностните отношение в малки групи, както и по-широки социални отношения в обществото. Затова една теория не може да обясни всичко.
Теорията на несъответствието обяснява познавателния процес, който трябва да е наличен, за генериране на хумор. Освобождаващата теория е един начин да се обясни защо даден човек индивидуално ще избере да използва хумор в определена ситуация, или да се смее на конкретна шега. Теорията на превъзходството може да обясни някои форми на агресивен хумор.

Разглеждайки хумора като метод на социален активизъм, то той бива по този начин и част от социалните конфликти. Например чрез критикуването на хора заемащи властови позиции или самите идеологическо-политически системи (диктатори, всемащи се твърде насериозно политици и т.н.). Не би трябвало да е изненада тогава, че голяма част от политическият хумор бива възприеман като агресивен, защото този хумор има за цел тъкмо да критикува, унижава, умаловажава и усмива, а може и да се каже, че цели „да говори истината в очите на властта“. Основна цел на тази магистърска теза е не да се анализира толкова понятието хумор, до колкото да се обърне повече внимание на политическият хумор.

Хуморът бива специален начин на общуване. Само по себе си това не е нито добро, нито лошо. Хуморът може да се използва, за да навреди на други хора, както може да се използва, за да ги направи щастливи, точно както при всеки един друг метод за комуникация. В тази връзка е важно да се отбележи, че хуморът бива както универсален така и конкретен. Това означава, например, че всички култури имат чувство за хумор, намират нещо за смешно, но че не всички намират същото нещо за смешно. Според някои изследователи импулса за смях, изглежда и да е от биологично естество. Хуморът също така бива включващ и изключващ. Освен това има свойството и да е прикрит (загадъчен) и да не подлежи винаги на рационален анализ, макар и в същото време да подлежи на разбиране и анализ. Тези различни свойства на хумора са известни като „парадокси на хумора“.

Други свойства на хумора са:

Хуморът има и социален аспект, който е свързан с играта. При използването на хумор, хората действат по различен начин, отколкото когато те говорят сериозно.

На второ място, налице е когнитивното възприятие като компонент за хумор. Това е умствен процес, който трябва да се случи, за да може хората да възприемат нещо като смешно. Хуморът има и емоционален аспект. Хората не само реагират на нещо смешно по интелектуален начин, но и то създава и добро чувство (веселие). И накрая, емоцията на веселието много често се изразява чрез смеха. Смехът е сигнал, че това, което се случва вече е игра и не е на сериозно.

Но противопоставянето на хумористично и сериозно е неадекватен начин за дефиниране на политическият хумор, който има сериозни намерения, т.е борави със сериозни теми и неща. Затова политическият хумор, макар и боравещ с играта, смеха и веселието като инструменти, не бива да бъде считан за не-сериозен или не-рационален.

Социологическа теория за хумор.

Мнозина социолози изследващи хумора едва ли обръщат специално внимание на политическия хумор и отношението му с властта. Акцентът се поставя върху разработването на по-широки концепции на хумор и мястото на хумора в ежедневието на човек и неговото взаимодействие. Освен различните социални функции на хумора като социална корекция и провокиране се предполага, че „хумористичния дискурс“ функционира по начин, който е много различен от „сериозния дискурс“, който хората използват в по-голямата част от времето.

В сериозен (рационален) режим, ние правим всичко възможно, за да се избегнат недоразумения, несъответствия и двойни значения. Тоест приемаме света за един, за едно цяло, което бива възприемано по еднакъв начин от всички в него. Затова и често се учудваме, когато някой, вижда и възприема нещо (тук това нещо може да бъде всичко – субект или обект, картина, скулптура, образ, събитие, личност и прочее) по различен начин от нас самите, търсим обяснение за това „несъответствие“ във възприятията ни.
Когато сме в хумористичен „режим“ мислим по друг начин. То се основава на несъответствие и двойственост, и ние можем да разберем даден хумор, само когато превключим към хумористичен начин на разбиране на света, където противоречивостта и неяснотата са част от правилата.

Според други изследователи (например Рондал Якобс и Филип Смит), за да имаме дискурс(и) в рамките на гражданското общество и политическата култура, то жанровете „романтика“ и „ирония“ трябва да бъдат част от публичният живот, а не да бъдат считани за част от сферата на личното. В комбинация, тези два жанра предоставят дискурс, който пък прави място за четирите основни теоритични норматива на едно гражданско общество: интерсубективност, солидарност, рефлексивност и толерантност. Романтиката и иронията са добродетели и пороци, които се допълват един друг. Една от позитивните страни на иронията е нейната потенциална сила да наруши комфорта на властта и да насърчи рефлексивните процеси в гражданското общество. Но иронията може да се превърне и в просто знак за фатализъм, ако не е подкрепена или не предоставя някаква алтернатива.

Иронията и пародията като жанрове играят особено важна роля в поддържането в демократична реч на множество дискурси.“ Причината е, че веднага щом нещо е „удвоено“ чрез пародия, то вече не може да претендира да бъде безспорно истина.

Взаимодействие между хумор и политика и взаимовръзка на хумор и общество.

Хумор, политика, протести, политически вицове и социални конфликти.

Хуморът като израз на социален протест има дълга история, а според Карл Маркс пък „в световната история последната фаза на една политическа система е комедията“, но е спорно дали той работи като предпазен клапан, който позволява по-недоволните граждани да „изпускат парата“ или пък допринася за политическата съпротива.

Вицовете са били сравнително популярен източник за изучаване на хумора, както в
психологията, така и когато става въпрос за социалните аспекти на хумора. Тъй като те идват като готов „пакет“, вицовете са кратки и не изискват много обяснения в сравнение с всекидневния разговорен хумор. Вицовете също се различават и от комедията, която например гледаме по телевизията. Използването на даден виц относно някоя група, не трябва да бъде обяснявано по рационален начин. Например вицове за определена група не
показват, че тази група е жертва на омразата или че има признак на някакъв социален конфликт. Вицовете за ирландската или полската глупост в Щатите или пък за босненската глупост и черногорската мързеливост в бивша Югославия, съвсем неозначава че тези групи, било то етнически (народностни) групи са маргинализирани. Често това дори не са и стереотипи, а предполагане за стереотипи, които се наслагват. От друга страна тези вицове може да са и защитна реакция към „непознатия“ непрестанно модернизиращ се свят и страха от него. Тази несигурност вероятно е в основаната на вицовете относно групите, които в преставата на другите, не биха могли да се справят с нагледно най-простите неща.

В бившия Съветски съюз и Източна Европа под съветско господство преди падането на Берлинската стена, вицове за глупостта не са насочени към малцинствата, но към най- могъщите хора в обществото, на членове на партията, проектанти, бюрократи и полицията.

По този начин, вицове за глупостта стават политически вицове, в общества, където управниците не просто искат да управляват, но очакват хората да ги уважават и зачитат в опита на тоталираният режим да контролира всички аспекти на социалния и личния живот. Спорно е дали политическите вицове са знак на протест. Безспорно те се появяват и са в знак на недоволство и показват, че комунистическите системи са нестабилни, но вицовете сами по себе си не са съпротива. Широко известните сентенции че „Колкото по-силно е робството, толкова по-силно е шегобийството“, „Това е законът на Фауст: колкото по-тежки са времената, толкова по-хубави са андекдотите“, т.е., че колкото по-репресивен е режима, толкова по-политическия хумор е насочен срещу него, не са съвсем верни. Съществуват повече вицове за комунистическите режими след 1956 г, когато контрола и репресиите са значително отпуснати в сравнение с предходните десетилетия. Нито пък политическите вицове биват своеобразен инструмент за предотвратяване или „омекотяване“ на политическата съпротива, защото се превръщат в отдушник на безсилие. Има хипотези, че политическите вицове дори са „позволявани“ от системата, като хитра застраховка срещу избухването на по-сериозни предизвикателства пред нея. Вицовете са по-скоро знак за нестабилност на системата, но не спомагат по никакъв начин за подпомагане или предотвратяване на някакво активно политическо съпротивление. Политическият виц не променя нищо. Той бива безмилостен враг на алчността, несправедливостта, жестокостта, потисничеството и човешката неправда, но и никога не би могъл да съществува без тях. Той не е форма на съпротиление, а отражение на политическата действителност. Вицът не активизира. Да смекчава „ударите на жестоките правителства“, на неправдата и дори създава сладката илюзия за отмъщение, смекчава напрежението и фрустрацията и то на момента, но ефекта е краткотраен, така както и самият смях не трае дълго време.

Има и разликва между политическите вицове в условията на демокрация и в тези на авторитарно и тоталитарно управление. В условията на демокрация, фокуса на повечето вицове е върху отделните политици и техните лични недостатъци, не толкоз относно тяхната политика. В авторитарните режими акцента е върху излагането на разликата между политическата визия (визията на един режим за самия себе си) и реалността.

Хумор насочен срещу авторитарна, тоталитарна или окупационна власт.

Хуморът в една авторитарна система спомага за:

Повишаване на морала сред репресираните хора. Тоест има връзка между хумора и неговата сила с морала като цяло или с други думи, ако няма хумор, насочен срещу окупатора, това означава, че хората са се предали.

Или че хуморът дезинтегира силите, към които е насочен. Тоест все пак от хумора „боли“ щом често използването му бива наказано (от нацисти, комунисти и т.н.) Когато режима се чувства несигурен, той може и да цели всеячески остраняването на хумора под всичките му форми.

„Но, ако разгледаме периода в който Германия е под нацистка власт и го сравним с този в СССР, ще се откроят няколко разлики. Различният начин, по който двете тоталитарни идеологии от миналия век наказват употребата на хумор е интересна тема за анализ. До неотдавна историците биват единодушни, че нацистката държава реагира с безмилостна жестокост на нацистките анекдоти, което личи и от германското название за тези вицове: Fluesterwitze (прошепнати вицове). Смятало се е, че ако чуят някого да разказва вицове го очаква концентрационен лагер или смърт. Новите изследвания, обаче отхвърлят това схващане. От 1933 до 1943 г. хората, които се шегуват с нацизма, рядко са осъждани на затвор. Човек можел да разказва анекдоти „свободно, публично и без страх от наказание“. Статистиката на арестувани за разпространение на анекдоти показва, че при 61% от съдебните процеси за такава дейнсот, обвиняемият е пускан само с предупреждение. Употребата на алкохол често е цитирана като смекчаващо вината обстоятелство. В няколко отделни случая на обвиняемия е налагана глоба, а в 22% шегобийците са осъдени на затвор, но обикновено с присъди, по-малки от пет години. Различно е положението, когато анекдотите се разказват публично. Германските комици водят опасни схватки с властите относно това с какво им е позволено да се шегуват и преживяванията им са сходни с комиците в съветският блок след войната – предупреждения, забрана за работа и кратки присъди. През по-късните години на войната, когато положението се променя малък брой хора са осъдени на смърт.
В сравнение с „по-либералното“ отношение на нацистите към разказвачите на анекдоти съветските власти изпращат заради това престъпление десетки хиляди свои граждани по лагерите. Но макар да е много по-малко вероятно да те арестуват и съдят, понеже си разказал анекдот по времето на Хитлер, отколкото по времето на Сталин, ако власите са решили да си послужат с теб за назидание, съдбата ти може да се окаже много по-неприятна: не е известен случай на съветски гражданин осъден на смърт, защото е разказвал анекдот. Този факт е показателен за контрастта между двете идеологии.“

Има доста архиви от дела срещу разказване на политически вицове, пародиращи системата в Източният блок. Един от тях е следният, който е важен, защото по подобен калъп и процедура, ще бъдат съдени и много други лица и схемата ще се повтаря:

„Досието на унгареца Йозиф Ебингер, който разказва виц за Матиас Ракоши, главен секретар на Унгарската комунистическа партия по това време. За него информатор донася на полицията на 6. IV. 1949-та година. Политическата полиция веднага се заема със случая и седмица по-късно изготвя доклад, а Йозеф Ебингер е регистриран като „18965/-1948“, като е разпитан и признава деянието си. На 25.IV съда издава следната присъда: „Ебингер (лични данни като изложените по горе) е виновен в престъпление по подстрекателство (1946/VII/2), поради което съдът го осъжда на две години затвор. Освен това му забранява участие в обществени прояви в срок от пет години и разпорежда конфискуването на два от неговите три имота, както и конфискуването на трактора му, ако има такъв. Подсъдимият трябва да заплати всички разходи на държавната хазна.“

Адвокатът на Ебингер обжалва, в следствие на което съда щедро отсъжда кофискуването само на единия от имотите на подсъдимия и заменя забраната да участва в обществени мероприятия с лишаването му от политически права за десет години“

В България едни от по известните случаи са този с известният български карикатурист Тодор Цонев – на 16.III.1978, домът му бива обискиран, от Държавна сигурност и са конфискувани почти 500 негови карикатури. Художникът прекарва шестдесет и осем денонощия в ареста на „Развигор“ 1, заради това, че е дръзнал да рисува карикатури на държавния лидер Тодор Живков. По-късно карикатурите биват показани пред публика, след Промените, на 11.I.1990 г. в изложбата „Летопис на авторитаризма“ в залата на СБХ на „Шипка“ 6 в София, която предизвиква много голям обществен интерес.

В друг случай пък, в книгата „Люти чушки“ е допусната несъвместимата със тоталитарният морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Борис Димовски в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази „илюстрация“ е отпечатана епиграмата „Глух, но послушен“: „Сит търбух за наука глух“. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие „Басня“ е поместена поговорката: „Хитрата сврака с двата крака“. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т. е. човек, който държи две власти.

В по-ново време съвсем пресен в съзнанието ми е един хумористичен способ хрумнал на югославската опозиционна организация „Отпор!“. Основна цел на тази организация е да обедини разпокъсаната сръбска опозиция на режима Милошевич, но не в политическа коалиция, а напротив непартийна и неформална гражданска активистка организация. Отпор се придържа изцяло към ненасилствените методи за борба. Макар основана от едва петнадесет студента, то скоро организацията на Отпор плъзва из цялата страна. През 2000г., преди падането на Слободан Милошевич е подета правителствена инициатива за подкрепа на селското стопанство като са поставени кутии в най-различни магазини и обществени места, където хората да могат да дарят по един динар за засяване и засаждане на култури. В отговор, Отпор подема своя инициатива, насречена „Динар за смену“, проведена няколко пъти в различни сръбски градове. Идеята представлява и се състои от един голям варел, на който е залепена снимка на Милошевич, а срещу дарение от един динар, всеки получава по една пръчка с помощта на която да удря със всичка сила по варела. По-късно е добавен напис, че ако желаещия да ползва услугата човек няма никакви пари, поради политиката на Милошевич, то той може да удари варела два пъти безплатно.

Когато полицията отстранява варела, Отпор заявява в комюнике, че полицията е „арестувала“ варела. Също така заявяват, че инициативата има огромен успех, понеже са събрани достатъчно пари за пенсионирането на Милошевич и че полицията ще му предаде събраните във варела пари.
По този начин, Отпор оставя Милошевич и неговите поддръжници в патова ситуация и без място за реакция. Ако полицията не реагира и не отстрани варела, то тя ще изглежда слаба и неефективна, ако пък го отнеме, то излиза че следва предписанията на Отпор. Във всеки случай, сръбският режим е поставен в губеща ситуация. В един случай в Ниш пък се провежда празненство по случай рожденният ден на Милошевич. Повече от две хиляди човека имат възможнотта да се подпишат на празнична картичка и да подарят най-различни подаръци на „любимия“ им президент – белезници, еднопосочен билет за Хага, затворническа униформа и прочее.

По-важното и основно в случая е, че чрез използването на сатира, Отпор бива в състояние да премахне страха от тези, които искат или се противопоставят на правителството на Милошевич. Усилията им за не-насилствена, мирна съпротива и обединяването на опозицията успява. Използването на сатира, прави възможно, набралата вече популярност организация да се подиграва всячески на правителството и провежданите от него политики и дейности. Така режима спира да изглежда „страшен“ и „безпощаден“, ами се превръща в „нестабилен и нелеп“ в очите на гражданите, въпреки непрестанните масови побои и арести.
Използването на хумор, чрез сатиристични методи е силна тактика, която може да бъде използвана и в друг контекст. Хумора е първата стъпка, която може да прекъсне някое табу и страх. Може да накара хората да се смеят на, върху и за сериозни неща като диктатура, репресии, цензура. Когато има вкоренен страх, то полето за действие е силно ограничено, а изгледа за качествена промяна – малко вероятен.
Друг случай на пародиране на властта е случаят с „Десанта на плюшените мечета“ в Минск, Беларус през 2012г., когато самолет, нает от шведската рекламна агенция Studio Total, влиза незаконно в беларуското въздушно пространство на 4.VII и пуска няколко стотин плюшени мечета, оборудвани с парашути и с бележки призоваващи за по-демократични съобщения и промени – „Ние подкрепяме борбата на Беларус за свободата на словото“. По същото време на централния площад в Минск са подредени и други плюшени мечета, държащи плакати с надписи „Свобода за народа!“,„Къде е свободният печат?“, „Играчки срещу съдебния произвол“, „Полицията ми извади окото“ и други. Беларуското правителство, обаче в рамките на три седмици отрича това да се е случило, като заявява, че твърденията на Studio Total са измислица, но накрая на 26.VII.2012 признава за случилото се. Преди това обаче, властите арестуват двадесет годишния студент журналист – Антон Суряпин, който публикува на своят сайт, някои от първите снимки свързани с десанта, арестуван е и друг беларуски гражданин, който е наел апартамент в столицата от името на двама шведи, свързани рекламното студио. По-късно и двамата задържани са освободени.

Събитието силно разгневява президента на Беларус Александър Лукашенко, който го разглежда като значим недостатък на системата за сигурност и заради това уволнява двама висши генерали, ръководителите на беларуската гранична служба и на ПВО, за неизпълнение на задължението да прихванат полета на Studio Total. Парашутният десант води до ескалация на дипломатическите отношения между Беларус и Швеция и на 3.VIII.2012 Република Беларус, изгонва шведския посланик и персонала на шведското посолство, като беларуската мисия също бива закрита в Стокхолм.

Един от двамата шведи отговорни за парашутният десант отговаря на въпроса, какво е целял с този пърформанс така: „От един диктатор, човек може да се уплаши, диктатора може да бъде и мразен, но когато хората започнат да му се присмиват, дните му са преброени. Така че, това беше целта.“

Гореспоменатите случаи са типични примери за конфронтиране на властта чрез провокация.
Подобни пърформанси са поява на нови техники. В акцията на Отпор, са налице пет различни техники едновременно като акцията е едновременно пародия и подигравка с правителствената кампания, също така е и обида, игра на думи и накрая промяна на значението на акцията (събиране на пари за пенсиониране). Случая с плюшените мечета е малко по-различен, тъй като не става дума за локални активисти, съответно и отговорността, поетия риск (минимален) и посланието са други.

Като контрапункт на авторитаризма – в демократичните общества, може да се наблюдава интересно явление – властта често приема подигравката, защото я предпочита пред безразличието. В контекстта на презумцията, че политиците, които не се явяват често на екрана, имат по-малки шансове да бъдат избрани, то появата им на екран, дори и в негативна светлина, пак може да е от тяхна полза. Например пародирането им в дадено хумористичното предаване може да ги направи популярни и дори симпатични. Такъв тип „опитомен хумор“ служи като изпускателен клапан, който не заплашва особено властта, затова и тя не го подтиска.

В България, протестите срещу правителството на Пламен Орешарски през 2013г са подходящ пример за използването на пародия за осмиване на властта. В рамките на няколко месеца, множеството протестиращи граждани излизат носейки плакати и послания по централните площади с които изразяват своето недоволство. Голяма част от тези плакати и трансперанти са хумористични и пародиращи. На лице са и разнообразни пърформанси осмиващи управляващите (и не само) политици. По принцип в едно демократично общество протестите са по условие двусмислени. Те могат едновременно да подриват устоите на властта, но също и да я легитимират, ако тя ги оставя да се разгръщат свободно. За това и осмиването е търсен ефект, защото оспорва легитимността на властта и я прави да изглежда нелепа. Тоест може да се наблюдава „естеизиране“ на протестите. Внася се нов елемент в тази игра. Пред красивия и остроумно измислен уличен протест всяка власт изглежда глупаво и безпомощно. Какво може да му противопостави? Полицейските репресии често са контрапродуктивни. Може да организира казионни контрапротести, но и тази мярка не е достатъчно силна. Изнесена в полето на естетическото, а то по подразбиране се приема за „добро и морално“, битката между властта и оспорилите я граждани изглежда доста по-трудна за властта.
Модерният протест не е просто шествие с несръчно направени плакати и шумно скандиране на лозунги. Той се превръща в социално зрелище със своя естетика, сценография и драматургия. През последните години се развива нова култура на протеста, която видимо намира почва и у нас. Образите, които протестиращите произвеждат, изглеждат по-важни от посланията. Образите носят посланията. Това изглежда разбираемо, защото модерният свят е изграден повече от образи, а не от смисли.

Образите произвеждат смисли, които мотивират нагласи и поведения, а това променя технологията на протеста. Модерният човек живее повече в телевизора и в екрана на компютъра, поради което визуалното, т.е. естетическото послание предхожда етическото и моралното, т.е. политическото. Въображението на протестиращите се простира от банални хрумвания и жестове до сложни хепънинги и пърформанси с участие на масовка, полиция и медии.

Една от най-открояващите се групи на протестиращи граждани срещу властта през 2013г бива тази на т.нар. „Групата с мегафоните” с техните всекидневни и различни пърформанси.
„„Групата с мегафоните” е малка групичка приятели с различни професии и хобита, но с еднакво отношение към управляващите. Още в началото на протестните действия те привлякоха медийното внимание с различни пърформанси, скечове и скандирания.
Булки на мафията – скеч, представящ БСП, ДПС, Атака и ГЕРБ като младоженки с един жених – мафията. Младоженецът притежава отличителните белези на заможен човек – скъп костюм, златни накити, пура /станала символ на мутрокултурата и мафиотските босове/. С този скеч протестиращите показват, че съвсем реално съзнават свързаността на управляващите с тъмни групировки и не се страхуват да се възпротивят на това. Също така те искат да запознаят и останалата част от обществото с този факт, но по един комичен начин.
Погребението на партиите – пърформанс, при който под звуците на погребалния марш групата понесе черен ковчег с имената на всички политически партии и по този начин показа, че не вярва в тях и в техния авторитет. Желанието на протестиращите е управляващите да си отидат, да останат в миналото.
Свободата води народа – на 30тия ден от протестите групата пресъздаде картината на Йожен Дьолакроа „Свободата води народа”, посветена на Юлската революция във Франция през 1830 година. Моделът Таня Илиева влезе в ролята на свободата и гордо развя българското знаме. Посланията бяха пределно ясни – без страх към победа и свобода. С тази проява протестите в България сериозно влязоха и в световните медии и отправиха послание какво се случва в страната ни.

Разбира се, това не са единствените изяви на тази малка група, но те най-точно предават посланието на протеста, исканията на участниците и техните виждания. Включвайки различни ритуали и обичаи /като сватбата и погребението/ в своите пърформанси, протестиращите символно изразяват своето становище. С доза ирония те поставят границите на мирни протестни действия, но с конкретни и твърди искания. „
Тези акции дразнят и унижават противника си, защото му заявяват „Вие всъщност нямате никаква власт, не сте силни и затова ние можем да си правим каквото си искаме под носа ви и въобще не ни е страх от вас“, докато в същото време се обръщат и към „публиката“, към гражданите, карайки ги да се замислят „Защо сте уплашени? Ето, не се ли вижда, че властта всъщност няма никаква власт. Защо им вярвате?“

Но въпреки че тези абсурдни пърформанси са донякъде коригиращо-конструктивни и по своята същност абсурдно-невинна конфронтация, провокацията им зависи най-вече от това дали „публиката“ ще ги „признае“ за такива и ще ги разбере като хумористични.
Не трябва да се забравя, че не всяка ирония и пародия бива хумористична и не всички политическо-хумористични пърформанси са иронични, още повече че подобни акции и съобщения, често искат „дешифриране“ на смисъла и също толкова честно могат да бъдат грешно разбрани.

Контра-реакция срещу хумора.

В последно време, така нареченото западно общество е свидетел на ответна реакция срещу различни хумористични, саркастични, иронични и пародийни публикации в пресата и радио-телевизионният ефир на развитите страни. Дискурса е многопластен и сложен, но един от най-важните въпроси които произлизат от него е следният: Трябва ли да има граници с това какво може да бъде пародизирано и осмивано.

Кризата с карикатурите на пророка Мохамед в Дания

Кризата с карикатурите на пророка Мохамед в Дания през 2005-та година е една от най-сериозните реакции срещу хумора. На 30.IX.2005г датският вестник Jyllands-Posten, публикува 12 редакционни карикатури, повечето от които на пророка Мохамед. Вестникът съобщава, че това е опит да се допринесе за дебата за критиката на исляма и автоцензурата. Мюсюлманските групи в Дания, обаче се засягат и оплакват, и проблема в крайна сметка довежда до протести в целия свят, включително и бурни демонстрации и бунтове в някои страни с преобладаващо мюсюлманско население.

Проблемът идва от това, че Ислямът в сунитската му форма има силна традиция на иконоборство (аниконизъм) и се счита за богохулство изобразяването на бога или пророка, още повече пък под карикатурна форма. Датските мюсюлмански организации, които се противопоставят на изображенията отговорят с петиции към посолствата на ислямските страни и датското правителство да предприеме действия в отговор на провокацията с карикатурите, и завеждат съдебно оплакване срещу вестника, който в крайна сметка затваря през януари 2006 г. След като датското правителство отказва да се срещне с дипломатическите представители на мюсюлманските страни и не се намесва в случая, редица датски имами посещават Близкия изток в края на 2005 г., за да се повиши осведомеността за проблема. В резултат на това, въпросът получава видно медийно внимание в някои мюсюлмански страни, което води до протести в целия свят в края на януари и началото на февруари 2006 г. Някои от тях ескалират в насилие и в резултат има над повече от 200 докладвани смъртни случаи, атаки срещу Дания и други европейски дипломатически мисии, нападения срещу църкви и християни, и голям международен бойкот. Други ответни групи, които застават срещу протеста, призовават за одобряване на датските политики, стартират кампании „Купи датското“ и други прояви на подкрепа. Карикатурите бяха препечатани във вестниците по целия свят, както знак на журналистическата солидарност и като илюстрация на това, което се превръща в основна новина.

Датския премиер Андерс Фог Расмусен, описва полемиката като най-лошият инцидент случил се в Дания и нейните международните отношения след Втората световна война. Инцидентът идва в момент на засилени политически и социални напрежения между мнозинството от мюсюлманските страни и западните страни, след различни ислямистки терористични атаки на Запад-включително атентатите от 11 септември, но и западните военни интервенции в мюсюлмански страни, като Ирак и Афганистан. Карикатурите и реакцията влошават вече обтегнатите отношения. Връзката между мюсюлманските общности в Дания и обществото като цяло е на ниско ниво и конфликта е символ на недоразуменията между ислямската общност и останалата част от обществото. В последвалите години терористични заговори твърдят, че са в отговор на карикатурите и са били планирани, а някои изпълнени, срещу цели свързани с вестници, които публикуват карикатурите в Дания.

Подръжниците на карикатурите заявяват, че публикуването на карикатурите е легитимен начин на изразяване на свободата на словото, независимо от валидността на израза и че е важно да се обсъди исляма по открит начин, без страх и че карикатурите посочват важни и актуални проблеми и въпроси. Датската традиция на относително висока толерантност към свободата на словото става фокус на внимание. Спорът задава дебат за границите на свободата на изразяване във всички западни общества, както и за връзката и отношенията между Западния и Ислямския свят. Критиците на карикатурите ги описват като ислямофобски, расистки и унижаващи датското религиозно мюсюлманско малцинство или пък проява на невежество към историята и различните култури и манифест на западния империализъм, двойни стандарти и стереотипи.

Авторът в сатиричният вестник Роуз Флеминг, пък заявява с контрапункт:
„Модерното, светско общество е отхвърлено от някои мюсюлмани. Те изискват специална позиция, която държи на специално внимание към собствените си/им религиозни чувства. Това е несъвместимо със съвременна демокрация и свобода на словото, където човек трябва да бъде готов да се примири с обиди, подигравка и присмех. Това със сигурност не винаги е привлекателно и хубаво за гледане, и това не означава, че религиозните чувства трябва да се подиграват на всяка цена, но това не е от съществено значение в настоящия контекст. … Ние сме на път, на хлъзгав склон, където никой не може да каже как автоцензурата ще приключи. Ето защо Morgenavisen Jyllands-Posten кани членове на датския редакционни карикатуристи съюз да изготвят и нарисуват Мохамед, така като те го виждат.“ и накрая се извиняват на засегнатите: „Сериозни недоразумения по отношение на някои рисунки на пророка Мохамед са довели до много гняв … Моля, позволете ми да се коригират тези недоразумения. На 30-ти септември миналата година, Morgenavisen Jyllands-Posten публикува идея на 12 различни карикатуристи „на това, което пророка Мохамед, щеше да изглежда като … По наше мнение, 12-те рисунки са били трезви. Те не са предназначени с цел да бъдат обидни, нито са в разрез с датското право, но те са безспорно обидни за много мюсюлмани, за които ние се извиняваме.“

Известни кофликти на базата на хумор и пародия са например:

Сатанински строфи (роман, 1988 г.),Калкутската петиция за Корана (спор относно за петиция за забрана на Корана, 1985, Индия), Мохамед, пратеника на Аллах (филм, 1977, САЩ, Либия, Великобритания и Ливан), Gregorius Nekschot (карикатури, 2008, Холандия)
Невинността на мюсюлманите (филм, 2012, САЩ), Charlie Hebdo (анимационни противоречия, 2011 и 2012; терористична атака 2015 г.), Фитна (2008 холандски филм за исляма, който довежда до протести на мюсюлманите по целия свят и до дело относно използване на реч на омразата), Behzti, (2004 игра, United Kingdom), Подаване (филм, 2004 г., Холандия)

Шарли Ебдо

Шарли Ебдо (Charlie Hebdo) е френски сатиричен седмичник, който публикува карикатури, репортажи, полемика и вицове. Авторите описват публицистиката в нея като не-конформистка, секуларна, атеистична, крайно лява и анти-расистка, като често критикува френската крайна десница (особено Националният фронт), религията (най-вече католицизъм, ислям и юдаизъм), политиката и масовата култура. Според бившия редактор Стефан Шарбоние (Шарб), редакционната гледна точка на списанието отразява „всички компоненти на левия плурализъм, и дори въздържателите“

Списанието е обект на две терористични нападения през 2011 г. и през 2015 г., като се предполага, че е в отговор на редица спорни карикатури на пророка Мохамед, които то публикува. Във втората от тези атаки, дванадесет души биват убити.

На 11-ти януари около два милиона души, включително повече от четиридесет световни лидери се срещат в Париж за митинг на националното единство, и около четири милиона души се включват в демонстрации в цяла Франция. Фразата Je suis Charlie (на френски „Аз съм Шарли“) е общ лозунг на подкрепата в митингите и в социалните медии. Останалата част от персонала на Charlie Hebdo продължава своята дейност, и следващият брой е продаден в седем милиона копия на шест езика, за разлика от своя типичен само на френски език тираж от шестдесет хиляди.

Съвременният свят поставя и изнася на преден план много глобални въпроси и предизвикателства. Само през изминалия ХХ век, човечеството е свидетел на десетки враждуващи системи и техните идейни и ценностни системи и колкото и стълкновения и борби да е имало, все още Света остава разделен по големи въпроси, засягащи правата на човека. Ценностната система на така нареченият Западен свят, и неговите либерално-демократични тенденции, често е била и бива постоянно подлагана на критики и укор, както „отвън“ – така и „вътре“. Случилото се на 7.I.2015 г в Париж, а именно терористичният атентат в редакцията на Шарли Ебдо – е от части сблъсък на светогледа на съвременните политически доктрини. Разбира се тероризма не е форма на политическо опозиционерство и не трябва да бъде легитимиран като страна в даден конфликт. Единственото нещо, което тероризмът цели е придобиване на власт, чрез използване на насилие, агресия и страх, отричайки установеният правов и обществен ред. Но, разбира се, при извършен подобен акт, като споменатият, е невъзможно, да не се повдигнат множество въпроси. Например въпроса относно сатирата, всичко ли може да бъде пародирано и всеки ли трябва да носи допълнителна обществена отговорност, особено в случаите на творчески продукт. Макар и теротистичен акт на политическо-религиозен краен фанатизъм, случилото би могло да се разгледа и като политическа контра-реакция, все пак Шарли Ебдо пародира тъкмо политическият и религиозен фанатизъм.

Атентатът в Париж не е противопоставяне на западния, традиционно-християнски свят срещу ислямския такъв. Атентатът има за цел не само да затвори устите на убитите карикатуристи и на хумористичното издание, а да ограничи с оръжие правото на изразяване в демократичният свят въобще, да оспори исторически наложилите се в него граници на свободата на словото. Слово, което за жалост в по-голяма част от ислямският свят бива подтискано.

Обаче, вглеждайки се внимателно в карикатурите, може лесно да се забележи, че те не са изобщо насочени срещу Исляма като религия и срещу вярващите в нея, а срещу фундаменталистките ѝ употреби, срещу превръщането и в оправдание за налагане на насилие, нещо, което самата религия отрича. Карикатурите, всъщност, разобличават злоупотребата с вярата и религиите, а тези които искат да наложат цензура се страхуват това да не достигне до и да бъде разбрано от „обикновените вярващи”, понеже хуморът, бива ефективен и бърз начин на комуникация. Разбира се, критика може да бъде отпpавяна по много различни начини и чрез различни жанрове. Хумористично-сатиричният и пароднийният начин на изразяване, обаче бива запомнен или се откроява по лесно, а вероятно и вбесява повече фундаменталистите.

След терористичните атаки доста издания препубликуват въпросните карикатури в знак на солидарност, други не го правят, за да не последват недоволство (в руската република Чеченя се организира близо едно милионен митинг против религиозните карикатури в Шарли Ебдо) или предполагаеми нови атаки , за трети пък това е въпрос на вкус. На въпрос към главният редактор на единственият български хумористичен и сатиричен всекидневник, донякъде подобен на Шарли Ебдо – вестник „Стършел“, „като сме „Шарли“, ще публикуваме ли френските карикатури срещу пророка Мохамед? Отвръщам: не! Не заради липса на смелост, а поради естетически съображения. Те са далеч от стършеловото разбиране за сатира…….. Сатириците сме от едно семейство, но и не съвсем.“

Пародия и авторски права

Как стоят нещата относно пародията и авторските права? Всъщност има много случаи на потърсени права в съда, от частни лица и организации, които считат че използването на дадена пародия е нарушила техните права.

Например, случаят с цензурирането на сайт на природозащитната организация Грийнпиис.
И по конкретно: Грийнпиис, протестира срещу известна петролна компания, създавайки пародиен сайт. Петролната компания подава съдебен иск срещу интернет доставчикът на Грийнпиис, позовайки се на нарушаване на авторското право върху запазените символи на компанията (лого, изглед) и нейния имидж. Въпреки че няма още съдебно решение, т.е още е в процес вземането на такова, интернет провайдера спира пародийният сайт, под натиска на петролната компания. Забелязва се и игра на думи, като пародиният сайт носи името „nestespoil.com”, за разлика от истинският „nesteoil.com”. (Neste- името на петролната компания, spoil – от анг. ез. Развалям). По-интересното в случая е, че съдебният иск срещу Грийнпийс и дотавчика им, се опитва да даде дефиниция на това, какво е пародия. Документът казва, че Greenpeace се стреми да повдигне един „политически дебат“, и твърди, че такава „политическа пропаганда“ губи защитата си от смисъл на пародия, и следователно е в нарушение на авторските права на петролната компания. След като сайтът е затворен, преди съдебно решение да има изобщо, конкурентна компания доставчик, оповестява, че Грийнпийс са добре дошли, да качат сайта си при тях, като се обявяват срещу европейската директива 2000/31 / EG относно електронната търговия и заявяват, че междинните звена, т.е провайдърите според сегашното законодателство, са натоварени с отговорноста да следят, съдържанието което е при тях и да носят пряка отговорност и те, заедно с авторите на въпросните спорни страници и да бъдат съдени за щети, освен, ако не прекратят незабавно подръжката им в неясни случаи, което според тях е абурдно. Заявява се още, че големи корпорации могат да спрат сайтове, чрез заплахи към доставчиците и следователно това бива заплаха за свободата на словото. Момента на случващото се също е важен, защото в обществеността в Америка и Европа, текат дебати относно законовите предложения SOPA и ACTA, към които има безпокойство относно цензурата.
Политическата пародия за пропагандни цели.

В опит да спечелят сърцата и умовете на избирателите в днешно време, често политическите кандидати изтъкват, наред с други неща и своите музикални пристрастия. В някои случаи бива използвана музика или пък текст (лирики) без съгласието на изпълнителите, които държат авторските права. Такъв е случаят и с звездата на популярната рок банда „The Eagles“- Дон Хенли, който предевява съдебен иск срещу Чарлз ДеВор, американски политик от републиканската партия, затова, че последният е използвал в предизборната си кампания две песни на музиканта без неговото позволение. Хенли твърди, че кандидатът за Сената ДеВор е използвал неговите „The Boys of Summer“ и „All She Wants To Do Is Dance“, променяйки дори текста на последната от тях (All She Wants To Do Is Tax – Всичко, което тя иска е повече данъци), за да атакува в рекламен предизборен клип, кандидатът на демократическата партия, Барбара Боксър.

Подобно нещо се случва и с китариста на „The Eagles”, Джо Уолш. Питър Патерно, негов адвокат, узнава че републикански кандидат за Конгреса, носещ същото име (впрочем, музиканта Джо Уолш, също има политическа кариера, но като кандидат президент и то два пъти), използва без изрично съгласие песента „Walk Away”, но със съвсем леко променени лирики и заглавие „Lead the way”, целящо да подчертае пътят му към битка с демократите. Политикът Джо Уолш, заявява че „Lead the way” e всъщност „пародия на политическият процес“. Въпреки това, „пародия на политическия процес“ като постулат сам по себе си не е достатъчен, за да се демонстрира пародиен характер на произведението, т.е. Може да се говори за нарушение на авторските права. Затова и песента е свалена от сайта на кандидат конгресмена.

За да има нарушаване на авторските права, едно произведение се квалифицира като пародия, ако използва аспекти на авторски права, за да създаде ново произведение, на основата на старото.

Често на множество карнавали и шествия от подобен тип, биват изобразявани политически фигури. Например окрилена кукла на Барак Обама държаща надпис със слогана „Yes we can” (Ние можем), а до нея стояща фигурата на Европа с надпис „We too”(Ние също). Хумор с ясна препратка към актуални политически въпроси. Два случая на сравнима сатира биват наказуеми с решение на Съда, обаче:

Първият случай „Кулиш и Ружицки срещу Полша“ (Appl.no. 27209/03). Той се отнася до публикуването на карикатури в детско списание. Карикатурите са пародия на рекламна кампания на фирмата за картофен чипс, Star Foods, на които са изобразени дете, което говори с Рекшьо – известно куче-анимационен герой, казвайки: „Не се притеснявай, аз щях да стана убиец също, ако ядях тази мръсотия!“. Това бива директна реакция на рекламна кампания на фирмата, в която местният популярен герой Рекшьо е наричен убиец. Компанията производител на картофен чипс, обаче не приема хумора на списанието и съответно съди списанието. Издателят и главен редактор биват осъдени от местните съдилища публично да се извинят за карикатурите и да платят определена сума пари за благотворителност. Основната дадена обосновка от страна на полските съдилища е, че карикатурите дискредитират чипс-компанията неоснователно. Защитата пък заявява, че карикатурите са били предназначени като сатиричен коментар на рекламната кампания, а не на продукта като такъв. Европейският съд се съгласява с тях, като подчертава, че в известна степен „преувеличение или дори провокация“ е допустима за пресата, особено когато това засяга въпрос от обществен интерес. В този случай, Съдът е постановил, че в ал. 38 „, целта на жалбоподателите не е била преди всичко да очернят в съзнанието на читателите на списанието, качеството на чипса, а за да се повиши осведомеността за вида на лозунги, използвани от дружеството ищец и неприемливостта използваната тактика, за да генерират продажби.“

В друг случай, през януари 2009г. Лос Анджелис осъмва с анти-президентски постери, представящи американският президент Барак Обама, като зловещия Джокер от последната серия на филмовата сага за Батман. Плакатите, залели редица райони на мегаполиса в Калифорния, показва чернокожият държавен глава като последният екранен образ на Хийт Леджър, донесъл му посмъртен “Оскар”, под който обаче стои надписа “Социализъм”.
Авторът на изображението, което става известно като „най-скандалният анти-Обама образ“ е студента Фирас Алкхатеб (Firas Alkhateeb), който взима последният брой на списание Тайм и го преправя така че да изглежда като Жокера и го публикува в една от популярните световни социални мрежи Фликър (Flickr), откъдето обаче е свалено от неизвестни анти-Обама активисти недоволни от президентската политика, които добавят надписа „Социализъм“ и стартират анти-кампанията. Доста американците обаче биват възмутени от сравняването на лидера на нацията със образа на злодей и убиец, без значение от това че е само филмов герой.
Медийното отразяване води до това че Flickr премахва всички копия на изображението, като се позовава на Законът за авторското право в цифровата ера (Digital Millennium Copyright Act – DMCA) обявлението за сваляне и изтриване на форумни теми, които обсъждат изображението. Свалянето и изтриването на изображението, обаче среща много враждебна реакция от Flickr общността и принуждава Flickr да променят своята DMCA политика. Новата политика предвижда дадена страница да остава да същестува, ако уведомление за сваляне е подадено срещу нея, но проблемното изображение да бъде заменено с надпис, който гласи:. „Това изображение е било отстранено поради иск за нарушаване на авторските права.“

Това са само една малка част от множество случаи в които срещу свободата на словото, представено по пародиен начин се правят опити за цензура по съдебен път, като законите относно авторските права и тяхното тълкуване са използвани като предтекст.

Български хумористични източници/извори.
Вестник „Стършел“.

Стършел е български вестник за хумор и сатира. Той е печатно — онлайн издание, което под формата на добре премерен хумор, отразява ежедневието на обществено-политическия живот в България.
Вестникът е със смешно, драматично и трагикомично съдържание в откриването на истината, такава, каквато е. Четейки това издание вие ще пропътувате през всички социално и икономически падове на родината ни. Авторите креативно описват всички събития на днешния ден, които вълнуват обществото.
Излиза без прекъсване от основаването си през февруари 1946 г. и с това е най-старият вестник в България, който продължава да излиза с непроменено име. Първоначално е създаден от леви интелектуалци като отговор на популярна сатирична рубрика във вестника на БЗНС (НП) „Народно земеделско знаме“.

В по-късен етап “Стършел” става издание на Централния комитет на БКП и въпреки че в началото хуморът от страниците на „Стършел” прилича повече на комунистическа пропаганда, в по-късен етап вестникът се превръща в отдушник на натрупаното недоволство и става популярно четиво сред нацията. По талантлив начин списващите го успяват да напипат обществено значими проблеми и да изразят позицията си, заобикаляйки цензурата, доколкото е възможно. Сътрудници, пишещи и рисуващи във вестника биват: Димитър Чавдаров – Челкаш, Борис Ангелушев, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Марко Бехар, Христо Ганев, Валери Петров, Никола Мирчев, Радой Ралин, Борис Димовски, Михаил Вешим, Станислав Стратиев, Петър Софрониев и много други известни български общественици.
За самите себе си, от редакцията заявяват:

„С помощта на триста хиляди подписа, събрани от наши читатели, успяхме да измъкнем вестника от опеката на ЦК на БКП/БСП и да го направим независим и демократичен. Един вестник, който не служи на политически партии и интереси, не се финансира от сенчести групировки и неясни капитали. Днес при „Стършел“ всичко е кристално ясно – вестникът принадлежи на хората, които го пишат. И най-вече на читателите, защото се финансира единствено от продажбите.

Това, че сме зависими от пазара, не ни принуждава да слезем на нивото на простотията и чалгата, които шестват из хумористичните шоута по разните телевизии. В тоя смисъл сега в „Стършел“ съществува цензура, това е цензурата на вкуса – при нас не допускаме вулгарности и цинизми. Не допускаме и уличния псувачески език, завладял останалата ни преса. Вестникът се пише на нормален български език и може да се чете от всички в семейството – от бабата и дядото до внучето и кучето. Девизът ни е : „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота““
Освен на хартия излиза и онлайн и в аудиоформат и въпреки че тиражът му към 2015-та година е към 10 000 бройки, все още е някакъв фактор в българският културен живот.

Брой харесвания на фейсбук страницата: 7 771
Брой последователи в Twitter: 187

KLETA MAJKA BALARIQ

Голям интерес представлява „изтеклия“ в интернет документ, относно поръчан мониторинг на фейсбук групите „Протестна мрежа“, „ДАНСwithme“, „ДАНСwithme World“, „Noрешарски“, „Протест – вестникът на активния човек“, свързани с масовите протести срещу правителството на Пламен Орешарски, но мониторинг е направен и на пародийната група „KLETAMAJKABALGARIQ” (да се чете: клета майка България), чиито потребители осмиват популярните политически фигури в страната. Самото име на групата, пародира местния български национализъм и неспособността на голяма част представителите да усвоят неписаните правила за общуване в интернет – в случая постоянното използване на главни букви, честата липса на интервали между думите и писането по най-разнообразен начин на мнения на български език, но на латиница плюс набор от други символи (в случая не става дума за транслитерация а за феномена познат повече като „шльокавица“ (6liokawica)). Според онлайн речника BGЖаргон:
„KletamajkaBalgariq е стандартен израз, с който в интернет форумите се подиграват с малоумни националисти. Подходящ за целта както заради патетичния тон, така и заради изписването на латиница. Комбинацията е уникална!
Pla4a za kleta majka Balgariq. – типично иронизиране на гореспоменатия тип хора „
Писането само на латиница и с главни букви, може да се разглежда като форма на протест срещу неграмотното писане, което налагат юзерите на повечето интернет форуми.
В стила на KMB латиницата с главни букви е наричана „прабългарски“. Някои от думите и знаците са заредени със символика, защото освен латиница се използват и цифри – вместо въпросителен и удивителен често се пишат двойки и единици, към потребителките от женски пол обръщението e „SEX3O“ а съчетанието „1515“ е израз на необикновено голяма доза удивление. 1515 идва от феномена с избора на никому неизвестния Момчил Неков за евродепутат от БСП само заради това, че той беше подреден на 15-о място в листата на столетницата, която се яви с този номер на изборите. Нейните избиратели за по-сигурно зачеркваха в интегралната бюлетина бюлетината и на двете места числото 15 – както за номера на партията, така и в поредността на предложените депутати.

Евродепутатката Илиана Йотова поръчва, мониторинг на общественото мнение в интернет. То се осъществява всекидневно по четири направления:
– Основните политически формации в този момент (БСП, ГЕРБ, ДПС, АТАКА, РЕФОРМАТОРСКИ БЛОК);
– Партии от чертата (имащи шанс да преминат четити процентовата бариера за влизане в национален парламент) (БЪЛГАРИЯ БЕЗ ЦЕНЗУРА, АБВ, РЕПУБЛИКА, ГЛАС НАРОДЕН, ДНЕС);
– Основни Facebook страници;
– Хора, определящи мнението в Мрежата; (Лидери на мнение)
– Останали канали в Мрежата.

Относно групата „KLETAMAJKABALGARIQ” Надя Младенова – авторът на мониторинга обобщава:

„Потребителите постват иронични колажи на Николай Бареков и Росен Петров и го осмиват, че се сравнява с Барак Обама в интервю за в-к „Стандарт“. Според тях той е продукт на задкулисието, а не плод на журналистическа и лична харизма.“

Самата група бива изтривана поне два пъти, заради нарушаване на политиката на Фейсбук.
Освен подиграването с родни политици, групата е известна и с подигравателното отношение на потребителите и към всички модерни и абсурдни, но популярни сред българската и чужда общественост конспиративни теории, например: Кемтрейлс, HAARP, 11-ти Септември, Теорията за рептилите, Памета на водата, хороскопите и екстрасенсите, все теми които заливат българското медийно пространство.

Като противовес на тази група се появява по-късно в българското интернет пространство и „Kleta majka Ewropa”, с тази разлика че първата общност е facebook група, в която потребителите сами качват иронични снимки и коментари, докато втората е facebook страница, която публикува от свое име гротестни коментари и снимки към своите последователи, които са едва седемдесет на брой. Може да се заключи, че опита за пародия на пародията не особено успешен, поради малкият брой почитатели.

В моментното си състояние, възобновена за трети път групата KLETAMAJKABALGARIQ има 1 362 участника, а фейсбук страницата Kleta Majka Ewropa едва 73 последователи.

Тема на осмиване: Политика; Псевдонаука; Теории на конспирациите; Паранормално
Метод на осмиване: Пародия; Ирония; Сатира; Сарказъм (създават се предимно за собствена консумация – рефлектира интересите на една общност)
Степен на иносказание: средна* (самата група има собствен шифър за използване на изрази със скрит смисъл със стилистична цел )
Степен на хиперболизиране на осмиваните теми: свръхголяма

Не!Новините.

Не!Новините са популярен български интернет сайт, където биват публикувани абсурдни, саркастични и шеговити новини, относно заобикалящия ни свят и нормалното човешко ежедневие. Стартира на 30 юни 2009 и донякъде копира стила на вече съществуващото американското дигитално издание „The Onion”, което коментира по сатиричен начин различни световни новини. Макар и заглавията на новините в българската страница, наречени неновини, да имитират тези на таблоидите и жълтите вестници, те всъщност често са плод на игра с думи, смисли и стилове.

Според автора им – Самуил Петканов идеята на „Не!Новините“ е да разрушат концепцията за традиционни медии. Страницата придобива популярност като един от източниците на гротескно-причудливи и неустоимо смешни интерпретации на политическите вести на деня, като през последите години политическите лидери неведнъж реализираха фантастично-сатиричните й предсказания, правейки Неновините още по-популярни. Например напускането през декември 2014 на БДЦ (Български демократичен център) и управата на „България без цензура“ от… лидера им Николай Бареков – събитието бе „предсказано“ от „Не!Новините“ два месеца по-рано под заглавие „И Бареков напуска ББЦ, отвратен от себе си“.

Началната стратегия при създаването на „Не!Новините“ заляга на „абсолютен хаос“ по думите на автора. „Както във футбола има отбори, които са създадени да играят структуриран и правилен футбол, и губят след като излязат с отбор, който играе хаотично и руши всичко, и идеята на „Не!Новините“ е да разрушат концепцията за традиционни медии, за традиционно писане,“ обяснява той. Идеята е, че информация може да се предава по абсолютно всякакъв начин: може да се смесват теми, да се пародизира, да се подиграваш. И, когато го правиш с идеята да се хареса освен на теб на минимум поне още един човек, изведнъж се оказва, че имаш една малка бутикова медия, която все пак се чете от няколко десетки хиляди хора седмично.

С времето популярността на „Не!Новините” нараства, и някак закономерно създателят на уебсайта, които първоначално е известен на читателите си единствено с псевдонима си „zhelyo“, излиза наяве с истинското си име. Пародията и сатирата, характерни за медията, започват да се възприемат от хора на всякаква възраст. Авторът не смята, че чрез тях постига промяна в обществото на този етап, но описва много странен феномен, на който е бил свидетел неведнъж:

„Когато някой за пръв път попадне на „Не!Новините“ и не е наясно с концепцията, си мисли, че е вярно. Хората първоначално си казват „това е поредният жълт сайт, поредните глупости“, после се чувстват глупаво когато някой им разкрие, че това е написано на шега и накрая заявяват, че идеята е много тъпа“.
След около две седмици обаче същите хора вече са му станали фенове и си споделят новини на страницата. „Явно има нещо, което им повлиява, и те откриват нещо ново като информационен източник, който ги забавлява,“ разсъждава той. И споделя друга забележителна черта на замисъла си – да направи света по-поносим за читателите: „Идеята ми е освен да засягам актуални теми човек като влезе не да си излезе после и да каже какъв е тъп светът и какви са гадни новините, а да има един по-ведър поглед дори и върху тъпите неща.”

Относно хумора, пародията и сатирата като политическа реакция, авторът на Не!Новините, Самуил Петканов споделя:

„Сатирата е естествено явление що се отнася до политиката. Осмислянето на политиката, емоционалния отзвук от политиката, важността на политиката – все предпоставки сатиричната ѝ интерпретация да е търсена и популярна.
Не!Новините са пародия на конвенционалните медии. Често рефлектират популярни теми. Сатирата спрямо лица, събития и процеси би трябвало да се приемат по-скоро за вторична и тя идва като отговор на някаква популярност, която те са получили в медиите и/или фейсбук“

Последователи в Twitter: 1 142
Последователи в Facebook: 47 912
Брой посещения на страницата на ден: ~ 10 000
Тема на осмиване: Политика; Ежедневие; Преса; Псевдонаука; Спорт; Други;
Метод на осмиване: Сатира; Пародия
Степен на иносказание: силна
Степен на хиперболизация: средна

Бъзикилийкс.

Бъзикилийкс, още познат като Neverojatno.bg и блогът на Chergar е сайт на който са поместени само и единствено интервюта с различни известни личности, най-вече политици с тази разлика, че интервютата всъщност не са реални ами изцяло измислени. Сайтът с фиктивни интервюта има за основно мото: „Или истината такава, каквато можеше да бъде.“, a в заглавието си има игра на думи: съставено е от думите бъзик (шега) и името на известният световен сайт за „изтекли“ секретни документи – Wikileaks. Популярният сайт борави с „Какво би станало, ако“ концепцията и заявява че всичко написано на тази страница е художествена измислица и не отговаря на действителността.
Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена както героите в изложените писмени текстове е случайно и неволно. Всеки читател и посетител на тази страница трябва да приема и да е наясно с безусловно гореизложеното. Читателите са единствените, които носят отговорност, за това как приемат информацията от художествените измислици. Никой няма право да я разпространява (информацията), тълкува и внушава като истинна.

Въпреки това интервютата, биват често разпространявани от други медии, като реална новина. Провокативните постове на Бъзикилийкс често се приемат за съвършена и неподправена истина, а измислените информации се подемат в десетки други блогове, сайтове, форуми, социални мрежи, та дори и в книжната преса. В един куриозен случай, депутат в българското Народно събрание, се позовава на въпросният сайт, за да защити своя теза от трибуната. Става дума за измислено интервю със собственика на Софарма, Огнян Дончев публикувано на сайта neverojatno.com. Самият депутат заявява, че не е цитирал сайта „Бъзикилийкс“, а „една публикация на сайта „Пик“ от 2 май 2013г., където се посочва, че господин Огнян Донев е дал интервю за списание „Форбс“”.

Последователи във Twitter: 314
Тема на осмиване: Политика
Метод на осмиване: Пародия, Ирония
Степен на иносказание: няма
Степен на хиперболизация: силна (интервютата са измислени, но на базата на реално случило се събитие)

Погледнато KLETAMAJKABALGARIQ (за пократко: КМБ) и Не!Новините са по-близки отколкото Не!Новините и “Невероятно“. КМБ и Не!Новините се различават в пародията си основно в стила и създаването ѝ – КМБ създава пародия за собствена консумация, всеки създава пародия, групата е затворена и рефлектира интересите на една общност. Не!Новините е отворен тип медия, създаваща пародия и сатира за консумация от читатели, които (в повечето случаи) не създават пародия. „Невероятно” е по-скоро литературна, фантастична интерпретация, където не се разчита на сатирата.

За Присъединяване на България към Княжество Монако

Това е популярна facebook страница, която се появява през 2014-та година като контрапункт на новините относно инвазията и окупирането на п-в Крим от Руската Федерация и желанието на част от населението му, полуостровът да стане част от Русия. Групата пародира това желание за смяна на гражданство, като потребителите и коментират, че тогава би било много по-добре, ако и българският народ последва примера на кримчани и стане част от някоя друга много по-развита и богата държава като например Княжество Монако. Коментира се и идеята, монагеската столица Монте Карло, да бъде преименувана на Монте Карлово в чест на новите поданици. Потребители дори обявяват футболиста Димитър Бербатов играещ за местният отбор ФК Монако за „първия анексиран българин“.
По същото време подобна група набира бързо почитатели и в Украйна. Където жители на украинския град Донецк започват кампания за присъединяване към Великобритания, понеже градът бил основан от уелският индустриалец Джон Оз (или Джон Хюс) и дори се е наричал Юзовка за известно време. Кампанията също е пародия на незаконно проведения референдум в Крим за присъединяване към Русия, който има силен отзвук в Източна Украйна.

Брой харесвания на фейсбук страницата: 18 791
Тема на осмиване: Политика
Метод на осмиване: предимно сатира; още пародия
Степен на иносказание: средна
Степен на хиперболизация: слаба

Спиндермаан

Спиндермаан е българско меме/мийм. Meme-то е съвременен феномен, който представлява „една идея, поведение, или стил, който се разпространява от човек на човек в рамките на култура“Той действа като звено/инструмент за извършване на културни идеи, символи или практики, които могат да се предават от едно място на друго, чрез писане, реч, жестове, ритуали, или други способи отностно подражайемата тема. Сподвижниците на идеята смятат меме за културен аналог на гените в които се копират самостоятелно, мутират и реагират селективен натиск. Интернет мемето бива дейност, концепция, лозунг или част от дадена медия, която се разпространява, често като мимикрия, от човек на човек чрез интернет. Едно интернет меме може да бъде под формата на изображение, хипервръзка, видео, снимка, сайт, или таг. То може да бъде само една дума или фраза, включително с умишлено сгрешен правопис. Тези малки „неща“ са склонни да се разпространява от човек на човек чрез социални мрежи, блогове, директна поща, или новинарски източници. Те могат да се отнасят до различни съществуващи интернет култури или субкултури, често създават или разпространяват в сайтове като Reddit, 4chan, 9GAG и много други.

Подобно на популярните в социалните мрежи мемета Dolan и Gooby, Спиндермаан се явява най-популярният и устойчив на времето „интернет герой“, пародиращ в доста „мутирал“ вариант известният анимационен и комикс персонаж Спайдърмен. Авторите на една от множеството фейсбук страници„Спиндермаан“, че основната им цел е да: „иронизират неграмотните и глупави хора“, а основно мото на Спиндермаан е „Биа са сас лошите“, като лошите в случая са българските политици, музиканти (най-често от поп и поп-фолк сцената) и прочее известни български и световни личности. Макар и изключително вулгарен, граматически стряскащ и направо отблъскващ на моменти, Спиндермаан бива интересен и устойчив фактор в българското интернет пространство.

Брой харесвания на фейсбук страницата: 39 527 (за най-голямата страница)
Тема на осмиване: Комерсиалното; Поп-фолк субкултурата; политика; друго
Метод на осмиване: предимно Пародия
Степен на иносказание: силна (подобна на KLETAMAJKABALGARIQ)
Степен на хиперболизация: средна

Контра-страници: Ръкоблудните студенти. Ранобудните пияндета. Пивайло Винев. Реаниматорски блок.

„Ръкоблудните студенти“, „Ранобудните пияндета“ и „Пивайло Винев“ са facebook страници, пародиращи „Ранобудните студенти“- неформалната организация и общност от студенти окупирали през 2014г различни университети в странатас искане за оставка на правителството „Орешарски“. Пивайло Винев пък е пародия с едно от най-разпознаваемите лица на Ранобудните студенти – Ивайло Динев, като се пародира най-често приликата му с Христо Ботев (поради така наречената „възрожденска брада“). И в трите страници ранобудните студенти и техните най-разпознаваеми лица са представени като: глуповати хора, пияници и част от десния политически спектър, „в пика на окупацията на университета се публикуват множество иронични колажи и коментари за студентския протест. Като например ребром се задава въпросът: „А ти истински демократ ли си? Боядиса ли паметник? Контраранобудните дават и своята оценка за организираните днес шествия от бунтовниците в София: „10 Ноември 2013″ – една ко-продукция на ГЕРБ-ТВ, „Халваджян брадърс, систерс, уаифс енд чилдрен“, РБ – Розовите Бояджии“ и с любезното съдействие на Столична Община и Община Пловдив, както и медиите на Прокопиев, които не са негови“. Снимката на профила на „Ранобудните пияндета“ е почти идентична с тази на „Ранобудните студенти“, само свитият юмрук е заменен с халба бира. Протестиращите студенти (а и не само) са наричани с пренебрежителното „протестъри“.

Самите страници споделят едни и същи публикации, което навежда на мисълта, че са управлявани от един и същи администратор(и). Появяват се малко след появата на „реалните“ протестиращи студенти, и по точно след 10.XI.13, когато се отбелязват двадесет и четири години от паметната за българският народ дата, символизираща края на тоалитарния строй. Студентите и техни преподаватели, повеждат хиляди граждани на пореден протестен марш пред основните институции на страната. Студентите търкалят по Жълтите павета огромна топка направена от хартиени боклуци, символизираща така нареченият „Преход“ с възгласи „Вземете си го обратно“, мнозина носят и плакати и фанелки изобразяващи премиерът Пламен Орешарски – гротескно, като зомби, българската държава пък е представена под формата на младо момиче в окови. Както се вижда, тези страници имат за цел да омаскарят, пародират и унизят индивидите и групите срещу, които са насочени, макар и да имат едва няколко стотин последователя. Правят и впечатление намеците в публикациите относно взаимовръзка между надигналите се студенти и български десни партии (ДСБ, СДС, Реформаторски блок, ГЕРБ), НПО-та, някои български медии (например изданията на „Икономедия“: в-к Капитал, Дневник и прочее) и Сорос. Тоест понеже правителството срещу, което има ежедневни протести в рамките на няколко месеца, се самообявява за политически и социално ляво, то тези, които са срещу него би трябвало да са десни, ако вземем предвид принципа на противопоставянето на противоположностите. Подобна страница е и тази на „Реаниматорският блок“свързана с гореспоменатите. И тук аналогията е ясна с коалицията от десни партии „Реформаторски блок“, като и в тази страница, по идентичен начин се намеква и за директна връзка между коалицията, Ранобудните студенти, различни НПО-та, чуждестранни правителства и седмичният вестник „Капитал“. И четирите групи целят подигравка с десните политически формации, като също така атакуват, чрез публикации и карикатури неолиберализма като идеология, западният свят в лицето на САЩ, ЕС и НАТО, които винаги биват представяни като агресори срещу останалият „невинен“ свят, както и неглижиране на анти-руските и анти-путин настроения в българското общество.

Разбира се, всеки хумор може да е успешен, стига да достигне до аудиторията, която би го сметнала за такъв. Хората се радват на различни типове шеги, теми и т.н. Но често си личи кога контра-хуморът не идва отръки на опитващите го, а го създават в леко тъжен опит да прилепят към някоя пропагандна линия и такъв канал.

Малкият брой последователи на тези страници (Реаниматорски блог: 1 550; Пивайло Винев: 416; Ръкоблудните студенти: 405, Ранобудните Пияндета: 1575) също е показателен.

Тема на осмиване: Политика: Протестните движения срещу правителството на Пламен Орешарски (№ 89); Партиите от десния политически спектър

Метод на осмиване: предимно Пародия
Степен на иносказание: няма
Степен на хиперболизация: силна

НАКАФЕВО.

„Накафево.“ е български сайт, който прави иронични и силно цинично-подигравателни коментари към различни теми, представени от българските медии. Подигравката е с посредсвеността и „евтината“ журналистика. Самото заглавие е игра на думи от името на популярното сутрешно предаване „На кафе“ и „Кафево“ като жаргон за кокаин, което ни загатва например, че явно автора на дадена „абсурдна“ статия в даден жълт таблоиден вестник е употребил наркотик (На кафево е) и за това написаното е „неадекватно“. Но за разлика от подобни сайтове, занимаващи се с журналистическият абсурд като например „Jебемтижурналистиката“, „Три корни“, който е специализиран относно абурда в спорта, и дори по-общият „Seir.bg” Накафево се опитва да усмива и критикува родната политическа действителност. Основен девиз на страницата е „Спомени от посредственост“. Самите автори на сайта обобщават за проекта си така: „Кафевото е състояние на духа, което ние отричаме и с което се борим с всички сили. В милата ни майковина може да се намери абсолютно навсякъде: от тесните душички на обикновените хорица, които са доволни да живуркат, вместо да живеят, та чак до широките гръдни кошове на водещите ни политици. за кафевото няма възраст и социален статус, то просто е всичко пошло и посредствено, което носиш в себе си, правиш, казваш. Личният отказ да се примиряваш с подобни индивиди, събития и реалии, те измъква от кафевото или поне на нас така ни се иска. Във всеки случай, не трябва да си безучастен, защото така.“

Брой харесвания на страницата във Facebook: 6 165
Тема на осмиване: Поп-фолк субкултурата; Политика; Жълтата преса; Други
Метод на осмиване: предимно ирония; още сарказъм, сатира, пародия
Степен на иносказание: средна
Степен на хиперболизация: средна

Страници, осмиващи и пародиращи религията

Съществуват множество страници във фейсбук, но и извън тази социална мрежа, подиграващи се с религиите и религиозността и квазирелигиозността като цяло.

Такива са например следните страници: Мохамедката, Исуската Христос, Юдичката, Дявола, Мария, Бог, Светия дух. Всички те са от един и същи вид, копие на подобни известни фейсбук страници със световна популярност. Авторите в тези страници ползват доста груб и вулгарен хумор в стремежа си да пародират и осмеят догмите и концепциите на религиите. Включени са в това изледване, защото и тук спорадично има препратки към политическата действителност и ироничен коментар към всевъзможните теории на конспирациите.

И в тази област покрай осмиването на квазирелигиозността, може да се наблюдава политическа „манипулация“. Напълно разбираемо, тези страници често биват подлагани на критика и заплахи от недеоволни потребители на социалната мрежа – наблюдава се контра-реакция.

На въпрос към автора на „Не!новините“ относно това трябва ли пародията и въобще хумора да има някакви граници или да бъде цензуриран (например: карикатури на Мохамед или расистки вицове), Самуил Петканов отговаря така: „Не. Има ли граници, някой винаги ще ги минава и някой винаги ще го посреща с калашник. Обидата и накърняването може да се регулират от съда, но всеки трябва да има право да каже/нарисува каквото реши и да може да носи отговорност, ако е навредил някому. „Нямаш право да се смееш на Мохамед!“ – това просто не е логично и гарантира рисунки на Мохамед, гарантира и дебили, които да се чувстват смъртно накърнени от тях. „

Брой харесвания на страницата във Facebook: Мохамедката: 4 752, Исуската Христос: 6 332, Юдичката: 1 333, Дявола: 3 623 , Мария: 1 297, Бог: 15 919, Светия дух: 2 448
Тема на осмиване: религия, по-рядко: политика
Метод на осмиване: пародия
Степен на иносказание: слаба
Степен на хиперболизация: силна

Заключение:

С настоящата теза се опитах да разгледам способността да се възприема света и политическите събития през хумора като основно човешко качество и цивилизационно преимущество, което според мен като изследовател е неизменна съпътстваща част на човешкото развитие от древни времена до ден днешен. Това е едно от качествата на нашия вид, по което се различаваме от другите земни същества или поне до сега няма данни и изследвания, които категорично да сочат обратното, както бива споменато в изложителната част на магистърската теза. Следователно една от предпоставките за това, че сме разумен организъм е именно свойството да може да се надсмиваме над действителността, над себе си и над всичко което е част от дневния ни ред. Пародията, иронията, сарказмът като част от явлението хумор, се явяват оръдия и инструменти на личностното и общностното ни развитие като хора и индивиди.

Политиката от друга страна е също, дори предимно, отговорна за формирането на идеи, концепции и модели на развитие на човешките общества. Разгледани са световни практики и примери, където хумор, ирония, сатира и пародия са използвани за постигането на политически цели или пък обратното, те възникват като реакция срещу тези цели. Анализира се именно тази взаимовръзка между хумор и политика: как пародията е форма на реакция (или контра-реакция) на дадена политика и как чрез пародиране на дадена политическа действителност се цели замяната и с друга такава, за да се разбере по-добре как функционират човешките и граждански общества и какви процеси ги и могат да ги движат в дадена посока.

Извод относно разгледаните български интернет източници/извори в сравнителен анализ:

Всички те използват метода на пародията в своите различни теми. Освен пародия се използва и сатира, ирония и сарказъм, както и хиперболизация. Общото между всички е използването на политическият хумор за изява, а самият той е породен като политическа реакция.
Посещаемостта или последователите на разгледаните случаи варира от едва десетки (Kleta majka Ewropa) до близо 50 000 (Не!Новините), на база данни последователи в Facebook и Twitter. Важно е да се отбележи обаче че „Не!Новините“ и „Невероятно“ разчитат основно на своите уеб-страници, където и предимно се „развива действието“. „Накафево.“ макар и да поддържа собствена страница, както и Tumblr и Twitter акаунти, то всички те не са обновявани от доста голям период от време, следователно са неактивни, като Facebook е станал негова основна платформа. За „Стършел“ се установява, че вестникът – макар и да публукува съдържанието си в интернет и дори в аудиоформат и поддържа свои Facebook и Twitter акаунти – основно разчита на хартиеното си издание. По изброените причини е трудно да се даде оценка (малка, средна, голяма) каква е посещаемостта и влиянието на разгледаните случаи.

Употребата на хумор, пародия, сатира е естествената реакция на всеки средно интелигентен политически субект. Смехът, самоиронията в много случаи са естествената човешка реакция на самозащита – разбира се, освен в случаите, когато е манифест на въображаемо интелектуално превъзходство над масата. Пародията пък в политическото осмиване е важна, но само за тези които могат да я разберат – което значи, че няма фиксирана таргет група.

„Високата“ политика рядко си позволява да се „подиграва“ със себе си, първо, поради наложилото се (само)мнение, че не подхожда на сериозния политик да се държи несериозно и второ, поради неумение (не всеки му е дадено). редовите и потребители обаче биват или „безчувствени“, тоест нямат отношение, или достигат до заключението, че без смях ситуацията иначе бива трагична.