По Железния път и за живота на една Релса

По Железния път
и за живота на една
релса

Действащи лица:

Сандо

Валентин

Шкода: КПВ 44 096.6

Зименс: БВ 19213

Релсата

Старата и сестра

 

 

Под моста

С: Накъде да тръгнем?

В: Знаеш ли, омръзна ми да трия тези гумени подметки в гадния грапав асфалт. Не ни приляга, повече важи, някой прашен или метален път.

С: Влаковата линия?

В: Тя.

С: Добре. Най-много да ни прегази нещо, но кво пък…

В: А помниш ли това кръчме ей там?

С: Голяма наливна бира – 1.20лв, а и хубав манджалък.

В: Обаче, виж нищо не е останало. Няма ги масите, няма го бара. Нищо няма. Само дървената ламперия стои и ранобудният юмрук на стената.

С: Всичко си има своя край. Приятни мигове много. Но съдбата е такава, че когато искаш… не, когато трябва, всичко приятно да продължи, вместо това то ще завърши, ще спре, ще се бастиса.

В: Нищо. Някой ден ти ще го отвориш пак.

Тръгват по релсите

В: Помниш ли преди време, как събирахме тези металните влакови пломби. Панеги дето им викахме, понеже първите които намирахме бяха с надпис от „Златна панега“.

С: Панеги вместо монети в дънките.

В: Дънките „Панака“ и маратонките „Ромика“.

С: Нося си апаратчето, ама чудя се, какво да снимам днес?

В: Да снимаме на произволен принцип номера, цифри и числа по пътя!
С: Щрак! Ето първият номер: 83!

В: Автобус!

С: 3!

В: Трамвай!

С: 7!

В: Този път тролей!

С: Хаха. 309! Ама какви са тия градскотранспортни числа!?

В: Ами такива…

С: Обаче, 310 няма.

В: 310 винаги го няма. Не го чакай.

Близо до завоя към Централната гара

С: Не е минавал влак скоро.

В: Ама как ще мине? Не виждаш ли, че всичко е в ремонт.

С: Бе верно, нещо камъните ми се видат много бели, а линиите новички.

В: навежда се, пресягайки и поставайки ръка върху релсата: Усещам топлината и, човек! Всякаш току що е излязла новородена от кремиковските иски, всякаш сега е излята. Чувствам как металното и сърце топти. Мека е и топла. Като женска гръд.

Какво ли е да си релса, Санде? Да си бляскава и лъщиш на слънцето. Лятото да се разширяваш и топиш, зима да се свиваш и кънтиш от студ в чуждата белота. Релса ли си, всеки минава през теб. Ще мине някой стар, но респектиращ „44 096.6“ отдалече.. ту-дуф-ту-дуф, ту-дуф-ту-дуф, после като отведнъж ще спре рязко, изхвърляйки железничарзката си смазка по новите и бели траверси и отпрашвайки за чужбина. Или пък, някой новичък „19213 дезиро“ – ту-дуф-ту-дуф, ту-дуф-ту-дуф, ту-дуф-ту-дуф всеки ден до омръзване. По изгрев и по залез. Не е лесно да си релса.

С: Виж, тази поне е нова, свети! Траверсите и – здрави, нови и добре прикрити от бели камъчета, не оцапани още от масло. Ами онази линия там, където свива към квартала? Изоставената стара линия. Не винаги е била такава. Някога, когато градът по-малък е бил, някъде 5-6 години след „ Априлският плениум“ и тя е пристигнала тук отдалече, започнала е нова работа в нов завод… и нов живот. Била е от първите релсови линии с траверси от бетон и всички други стари линии, от времето на Стамболийски, са и завиждали много. От завист старите им дървени траверси се пукали и нацепвали. Прояждали се от завист. А, сега? Сега и тя е стара и проядена. Свива покрай квартала и минава до пазара, но никой не минава по нея. Тук таме я прескачат, като досадно и тъпо препиятствие. На места е прекъсната, липсват и и други части. Локомотив от години не е помирисвала дори. Нито вижда вече, нито я виждат. А дрехите и кафеви от ръжда. Дали не е останала само ръждата? Ако я докоснеш тази релса, сигурно пръста ти ще направи дупка в метала. Вътре всичко е кухо и мъртво. Стара релса без душа. Гадно е да си стара релса, водеща на никъде.

Вече значително по-близо до Централната гара

С: И тук ли ремонтират?

В: Да и тук. Въобще тази гара е създадена, за да е в ремонт. Тя винаги е била, е и ще бъде в ремонт.

С: Тогава сега какво? На къде?

В: Къде не сме били?

С: Еквадор!

В: Еквадор!?

С: Еквадор!

В: Еквадор.