„Портата на времето“ – Ищван Шандор

Един разказ на моят добър приятел Ищван Шандор.
Превод: Александър Стефанов

portata

Осъзнавам, че за пореден път не сънувам, а гледам тавана на малката стая. Наоколо е пълен мрак, но аз някак си успявам да различа силуетите на множеството неодушевени предмети с които съм се затрупал – телевизорът, който рядко включвам; радиото, което никога не слушам, иконите и други религиозни символи пред които не се моля. Малкото наредени по свободните рафтове книги, някои от които все още непрочетени, а прочетените – отдавна забравени. Стъклената масичка за кафе, която е виждала повече прах и трохи, отколкото чуждоземни напитки. Една бяла, не особено чиста настолна лампа, чиято оранжева крушка свети по.слабо и от надежда у заклет песимист. Огледалото в дървена рамка, което „работи” и като не особено добра закачалка. А над него, окачен на крив гвоздей, е Той, наблюдаващ всички ни като общ господар. Изпускам въздишка на досада и го поглеждам без да извъртам глава. Не мога да видя лицето му, но няма и нужда, защото това, което ще видя там няма да ми хареса. А няма и значение, защото аз се още го чувам.

Изведнъж ми става смешно, а никак не ми е до смях. Спомням си за симпатичната детска наивност, че махна ли батерията, времето е спре и аз ще мога да играя колкото си искам с приятелите. Уви, вече не съм дете.

Цък! Една секунда – животът се променя. Цък! Втора секунда – вече нищо не е същото. Цък! Трета секунда – времето лети, а хората отлитат с него. Тъжно.

Единствен гласът на часовника нарушава задушаващата ме мъртвешка тишина. Глас, тъй прекрасен като песен на морска сирена, и тъй ужасен като предсмъртен писък на агонизиращ звяр. Защото всяка една изминала секунда е раждането на една надежда, но гибел за една мечта. Така, както един човек идва  в живота, но друг си отива завинаги.

Уморените ми очи бавно се затварят, а още по-бавно ги отварям. Лъчите на утринното слънце се разбиват в стените на стаята, а мракът е само един отминал спомен. Времето никому не прощава.

С нежелание ставам от леглото и се запътвам към банята, където студената вода успява да отмие някои мисли, но други не са тъй лесно заличими. Има дълбоки рани с които дори Времето се затруднява.

Телефонът звъни, но не бързам да го вдигам. Времето сега е на моя страна, подранилите ми другари могат да почакат още малко.

Изминали са няколко минути, вече съм вън. Денят се очаква да бъде поносим – нито много студен, нито особено топъл. Колата е паркирана наблизо, момчетата си приказват пред нея докато ме чакат. Тримата изглеждат уморени, вчера бяхме цял ден заедно, но аз пръв напуснах събитието. Нямах достатъчно Време. Те ме виждат, поздравяваме се с по няколко думи и се качваме в автомобила, след което потегляме към крайната ни цел.

Изминали са два часа, сега сме пред вратите на летището или както аз ги наричам – Портата на Незавръщането. И не, че някой не се е завърнал, а просто повчето хора предпочитат да не го правят щом видят какъв е живота от Другата страна.

Така ще се случи и днес, защото аз и момчетата сме тук за да изпратим нашият скъп приятел Туриста по пътя му през Портата.

– Е – пръв започва Отчето и подава ръка на Туриста, – добре си прекарахме вчера, а? А за ракията на чичо ти просто нямам думи!

– Като каза ракия – друг член на малката ни бригада, получил колоритния си прякор поради наличието на огромна колекция стъклени бутилки – тая е за теб.

Колекцията бърка в чантата си и от там вади запечатана с восък прозрачна бутилка без етикет, пълна с жълтеникаво оранжева течност. Забърсва с палец някакво дребно петно и я подава на Туриста.

– Двадесет и осем годишна, лично брат ми я донесе от моя град. Каза, че след като я направил, дядо ми я закопал зад къщата си и там останала до миналата седмица. Трябвало да се отвори, когато аз или брат ми се оженим, но тъй като няма такива изгледи в близкото бъдеще, по-добре я вземи ти. Само не я изпускай на асфалта, че ще прогориш няколко километрова дупка, може и нефт да бликне!

– Ти луд ли си, бе, Колекция?! – учудва се Туриста и започва да се смее. – Знаеш ли какво ще стане, яко ме хванат в самолета с това нещо?

– Нищо, бе, и за пилота ще остане малко! – гръмогласно казва Отчето и само след секунда вече всички се смеят. Дори и аз.

Сега думата е у Режисьора, многообещаващ студент по режисура и един от най-сърцатите купонджии, които познавам.

– И все пак окончателно ли е? Нямаш намерение да се връщаш, така ли?

– Знам ли? – замисля се Туриста и намества очилата си. – Тук виждаш как е. Може би след няколко години, още не съм решил.

– Е, да, там наистина се плаща повече, разбирам те – необмислено казвам, но се усещам за грешката си твърде късно.

– Абе не е до парите, Меланхолик – поправя ме Туриста, докато на мен ми се иска да си разбия главата си от срам в най-близката стена. – Там ще ме уважават и оценят според качествата и способностите, самата атмосфера е друга. Как да го кажа – знаеш, че има смисъл в това, което правиш.

– Братле, я по-добре си стой там, хич не му и мисли!

Думите са на Фитнеса, един от най-стойностните хора, когото имам честта да нарека приятел. Всъщност всички са такива – Отчето, огромният човек с още по-огромното сърце; Колекцията, човекът от когото научих толкова много, а има още какво да науча. Режисьора и неговата вечна усмивка и заразително добро настроение, винаги готов да помогне в нужда. И, разбира се, Туриста с неговите безгранични интелект и познание, които не се свени да споделя с всеки, човек към когото е невъзможно да останеш безразличен.

Полазват ме ледени тръпки. Един ден и те ще последват стъпките на Туриста и ще пресекат прага на Портата, сигурен съм. И как иначе, все пак Фитнеса има право – всички те знаят и умеят толкова много неща, защо да остават тук, след като зад Портата ще имат свободата да бъдат Някого, ще бъдат посрещнати като свой събратя.

Едновременно се радвам и тъжа. Там ще бъдат това, което Тук е невъзможно, ще се чувстват като птица, разперила величествените си криле под безкрайното небе. Но аз няма да мога да ги последвам, не притежавам нужните качества за това.

Лека усмивка преминава по лицето ми. Но не се радвам. Стискам подадената ръка на Туриста, той ме потупва по рамото. Искам да кажа нещо, но не намирам подходящите думи.

– Момчета, беше ми приятно. И благодаря! – казва Туриста и, стиснал ръце с всички ни, обръща гръб.

Махаме в синхрон. Портата се отваря безшумно, а поредната душа прекрачва прага й. Вратата се затваря. Светът зове.

Времето не спира. Отново съм у дома, седнал да дървен стол, опрял облегалката върху стената. Гледам безчувствено земята и мисля. Ако Времето не греши, а то никога не го прави, Туриста вече трябва да е пристигнал. Там, където го чака едно светло бъдеще, един прекрасен свят отвъд Портата на Незавръщането, необятен и пълен с възможности свят.

Неусетно стъклената чаша в ръката ми се пръсва на парчета. Поглеждам към свитата ми в стегнат юмрук ръка. Пет червени капки потичат към пода. Пет капки, които нито мога да задържа, нито да върна.