„Боко Харам“ или: „Внимание! Вие, напускате свободният сектор.“

По-принцип имах друг замисъл за това есе. Но реших и аз да се включа в рояка от всевъзможни заключения, мнения и въобще „ръсене на мозък“ отностно случващите се напоследък неща в световен план. Още повече, че случилото се, за зла беда е пряко свързано с избранта от мен тема за магистърска теза. Ще използвам много епитети и доста патос, но понякога и те са нужни. И така:

На седми Януари, тази година, на моята слава – Ивановден се случи нещо отвратително. Група изроди нападна редакцията на френското хумористично издание „Шарли Ебдо“, убивайки с автомат Калашников, дванадесет човека – творци, артисти и патрулиращите наоколо служители на реда. Всъщност бяха нанесени удари по свободата на словото, изкуството, креативността, сигурността, човешкото достойнство и с това и по и без това достатъчно маргинализираните емигрантски и мюсюлмански общности, които ще го отнесат, заради изродите въобразили си, че са пратеници на нечий бог.

Обаче, удар по хумора е трудно да бъде нанесен. Светът изгуби няколко карикатуриста, но всеки по-интелигентен човек, знае че, автоматите нямат шанс срещу моливите и думите. Натъжен от загубата на творците и разгневен от ужасното терористично деяние, светът обаче успя веднага да се надсмее над случилото се и да се подиграе с тези жалките опити на онези жалки хора, които се опитват да наложат своят жалък светоглед над всички и всичко, чрез омраза, страх и сила.

Само дето хуморът е цивилизационно преимущество и е неизменна съпътстваща част на човешкото развитие от древни времена до ден днешен. Това е едно от качествата на нашия вид по което се различаваме от другите земни същества. Следователно една от предпоставките за това, че сме разумен организъм е именно свойството да може да се надсмиваме над действителността, над себе си и над всичко което е част от дневния ни ред. Пародията, иронията, сарказмът се явяват оръдия и инструменти на личностното и общностното ни развитие като хора и индивиди. Друго такова качество е способността на човек да гради и твори. От нищо да прави нещо. Да превърне пустинята в оазис. С подръчните материали пък да изрази своите чувства, мисли и идеи, така както може и сметне за добре.

Не е казано обаче, че всички сме на едно цивилизационно ниво. Все пак всички придобвики на модерния ни свят са постигнати с много труд, визия, усилия и борби. Човечеството е заплащало с кръв всичко това. Малко ли работници са погубили и без това тежкия си живот, за това днес да имаме според закона осем часов работен ден и няколко дена почивка. Малко ли иноватори и учени са си потрошили и последните жълти стотинки и нерви от безсънни нощи, за да оставят на човечеството нова технология или приспособление? Малко ли свободолюбиви хора са изгубили живота си, за да се противопоставят на подтиснически тоталитарни режими и да искрещят с пълно гърло – повече така не може! Разбира се, доста често повечето от тези „поборници“, остават неизвестни. Нима някой помни имената на онези шест женици от Русе, противопоставили се на „хлорният геноцид“? Но това не е важно.

Днес ние всички, като че ли забравяме, обаче едно важно условие. Разбираме, че нищо не е дадено даром, а е постигнато с много съзидание, но забравяме и че всичко може да ни бъде отнето или да го загубим, ако не спираме да се борим за него и да отстояваме постигнатото, за да можем да градим отгоре. Забравяме и че всички сме свързани едни с други, особено пък в днешния ни забързан свят и че разстоянията нямат толкова голямо значение. Не си даваме сметка, че нещо случващо се на няколко хиляди километра от нас днес, утре може да ни се случи и на нас. Така света, зает да си играе на геополитика и да си мери ракетите и влиянието не направи кой знае какво, за да се намеси в Сирия например, където един диктатор се разправи с така наречената про-демократична опозиция, за да може по-късно така наречената Ислямска държава, да се разправи и с опозицията и с тоталитарната държава. Западът забрави, че демокрацията трябва да се брани и че трябва да се воюва за нея. Така както в Украйна правят днес своя цивилизационен избор и се борят за нея, с цена от човешки животи, разрушения и териториална цялост. Така се получава – войната излиза понякога най-добрият гарант за мир. Разбира се война може да се води по много различни начини – военни, икономически, идеийни. Студената война беше дълга, но накрая успя и днес по-голямата част от Европа е свободна от тоталитаризма. Не ме разбирайте погрешно, по душа съм пацифист и подръжник по-скоро на мъченичеството и ненасилието, като начин на борба. Казармата пък освен че смятам за адската отживелица, смятам че някога е имала за основна цел, не да обучи някакви там хора, да се отбраняват срещу врага, който и да е той, или да дисциплинира младежта, ами точно обратното – чрез множество безмислени задачи и терор над достойнството, да направи така че той – човекът, да загуби човешкото в себе си. Да се озлоби и да спре да мисли, давайки в безсилието си да се измъкне от безсмислеността, превес над омразата, яроста и страха Защо ли? За да може да стреля! Защото един средно интелигентен и дисциплиниран човек, никога не би стрелял срещу друг.

Ислямска държава от своя страна е точно обратното на модерния свят. А и на мюсюлманската вяра. Нейна единствена идеология е чрез терор, грабеж, убийства и всичко, което смятаме за варварско, да наложи своята воля. Ислямска държава и подобните и формирования рушат училища, за да няма образовани хора, рушат съдилища, за да няма справедливост, рушат джамии и храмове, за да губят подтиснатите и вярата в божията помощ. Единствената и цел е над разрушеното от нея, да забие черният флаг, за да потъне всичко в създадения от нея черен мрак. Годините между упадъка на Римската империя – символ на държавност и просперитет и средновековието се наричат „Тъмните векове“, защото този период от човешката история е подвластен на християнският религиозен фундаментализъм и е минало много време, докато човечеството се пребори с фундаментално-авторитарните догми. Колко ли века ще минат, организации изопачаващи миролюбивият по своята същност характер на исляма, да спуснат своите тъмни векове, над задния двор на Европа? Трябва да осъзнаем като хора, своята отговорност. Най-малкото, дори от лицемерие и първично чувство за самосъхранение, защото някой ден и нас ще ни сполети същото, а не защото сме загрижени за някви си там бедстващи хора. Все пак, всички скочихме срещу тероризма в Париж, но не ни пука особено, като разбираме за поредното клане в Нигерия. Мислиме си: „Станалото е доста далече, при това там са чернилки и нищо неможеме да направиме“ Други пък ще кажат – просеха си го, като по този начин, несъзнателно ще легитимират тероризма като изява на политически искания. Трети ще предадат, някаква държавно-обществена отговорност на едно слабо по тираж издание, всякаш всички трябва да следват една гражданско-политическа линия. Протестанският богослов Мартин Нимьолер споделя така: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист. Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ. Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин. Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.“

Много години са минали и минават, за да се научим да бъдем толерантни към другите, към различните от нас, към различните идеи и гледни точки, към различната на цвят кожа, към различната сексуалност, вяра, политическа нагласа. Но за нещастие ставаме и по-толерантни към нетолерантността. Към крайното. Особено към словото на омразата и използването на страхът за манипулация. За това и сега, ще бъдем свидетели как нормалните мюсюлмани ще го отнесат отново, заради това че стереотипите ще попаднат с всичка сила върху тях, маргинализирайки и изолирайки ги още повече. Страхът от различното, пък ще тласне много хора към тези продаващи евтини илюзии, фалшиви надежди и които знаят как най-умело да си играят със страха на съобикалящите ги. Към крайно-десните и крайно-левите политически движения, неотстъпващи по своя фундаментален характер на Ислямска държава.
Все пак, какво различава един крайно-десен националист скинар от ислямски фундаменталист терорист? Разликата е че едини е с бръсната глава, а другия с една педя обрасла брада. Общото обаче е много. Общото е в омразата, необразоваността, насилието, крайността, тъпотата и невежеството, което пък е най-тежката форма на зависимост позната в човешката история. И съвкупността от всичко това. Съвкупността на изграден и завършен тъпанар.

В България сме свидетели разбира се на всичко това. Псевдо-национализма, крайността, тъпотата и невежеството взимат своя връх. Чалгата отдавна не е синоним на музикалният жанр турбо-фолк, чалгата е навсякъде и във всичко около нас, а ние като общество не реагираме особено. По друг начин, немога да си обясня, как тогава един роден политик например, познат под прякора „Белата Златка“, се разхожда свободно по градските улици, без никой дори да му подвикне нещо. Като че ли, спряхме като нация, да се подиграваме на лошото и тъпотата. Спряхме да пародираме и иронизираме. Популярният интернет пародиен герой „Спиндермааан“, сигурно би попитал: „Немя ле, куй ад са бий с уожите?“

Създателят на Не!Новините, Самуил Петканов пък казва следното: „
На всеки се случва да извърши някоя тъпотия. Да каже някоя глупост от време на време. И обикновено нормалната реакция след това е да те обземе срам и ако не знаеш нещо, да се стремиш да го поправиш, за да не изпадаш вече в такава ситуация. Или поне така си мислех доскоро.
Изглежда, че вече е модерно да не напрягаш сивото вещество. Да стигнеш една точка в зората на съзнателния си живот, когато приемеш, че достатъчно неща са научени, достатъчно мисъл е изградена и вече светът ти е ясен. Любопитството е смазано от полуфабрикатите на съвременната култура.
Помните ли как миналото лято една прослойка протестиращи хора се самообявиха за умни и красиви? Очаквах тогава противниците им да се опитат да докажат, че това не е така и че въпросните не са чак пък толкова умни. Но не. Дебатът беше свързан с това дали да си умен, да се стремиш да си красив човек е хубаво и заслужава адмирации. Създаваха се опорни точки в полза на това, че видиш ли по-истинските хора са антиподите на умните и красивите. Сякаш не говорим за състояние, породено от собствената воля и избор, а за признак на дискриминация.
Антономазията „Баба Пена от село“, която е ултимативната аудитория на телевизионни предавания, политици и реклами, предпоставя всичко да се опростява. Посредствени политически послания, евтин сеир, музика, на която да се радват 4-годишни и да показват как са мятат. Баба Пена от село е образът на простоватия човек, чиято ултимативна цел в живота е стомашното съдържимо, която поради бедността в България често е труднодостижима.
Затова Баба Пена от село често е героизирана като глуповатия човек, на чиито плещи и заради чиито (материални и ментални) лишения се крепи нацията.
Създаването на такъв митологизиран образ на добрия, но глуповат и обикновен човек, кара добрия, но глуповат човек да се чувства добре с това си състояние. Той е онеправдан и използван и няма нужда от мотивация да се промени. Да поумнее достатъчно, за да анализира средата си по-качествено и един ден да намери как да я промени.
Кога решихме, че трябва да се предадем? Кога стигнахме до момента, че отсъждаме мисленето за прекалено трудно отвъд една точка и се отказваме от него, третирайки пространството между ушите си като зелева салата?
Откога да се стремиш да бъдеш умен, самокритичен и критичен, дори понякога да не успяваш напълно, се счита за непопулярно и ненужно? Защо изобщо на 20 години може да си кажеш, че не разбираш как е устроена инфраструктурата на метрото и да не се почувстваш тъпо, че те домързява да се съсредоточиш?
Отговорът за мен е простичък. Когато спряхме да се подиграваме на глупавите хора, а започнахме да ги превръщаме в звезди. Показват тъпанари по телевизията, което кара тъпанарите пред телевизорите да се чувстват добре и удовлетворени от себе си.
Поп-звездите в миналото са били поетите, учените, откриващи нови и нови отговори на това как е сътворен и как функционира светът. Днес това са хора, които мислят Шри Ланка за индийски квантов философ от тия модерните, дето взимат парите на хора с ниско самочувствие, обяснявайки им как да се „самоусъвършенстват“.

Затова трябва да се подиграваме на глупостта. Била чужда или собствена, била еднократна или перманентна. Когато се подиграваш на някого за нещо и той има как да го промени, понеже глупостта не е нищо повече от избор, той ще го промени.
С присмех и дори симпатична форма на сарказъм помежду си хем ще стимулираме креативността си, хем ще стимулираме собственото си интелектуално развитие. Един път ще се подиграеш, утре ти ще си глупав и ще се подиграят на теб.
Подигравката е социално изобретение и, ако са ви учили, че не бива да я има – то е така за подигравка с човешки недъзи. Тогава е проява на лош вкус. Но когато се подиграеш с глупостта – е благородно, а горчивото чувство у подиграния днес е порив да се учи и да мисли занапред.
Разбира се, не се подигравайте на квадратни хора с анцузи, защото те често пазят менталното си статукво, биейки с винкел. Това са внуците на баба Пена от село.“

Затова и моят фокус в магистърската ми теза ще е следният: Пародията като политическа реакция в българското интернет пространство. Ще разгледам Не!Новините и абсурда като явление контрапункт на действителното в родната политика. Ще направя опит за анализ на групи като KLETAMAJKABALGARIQ, която се явява като отпор на тъпанар-национализма, където членовете и използват именно грубата пародия и сатирата като политически похват. Или обратното, как пародията бива използвана за политическа пропаганда по време на избори или просто като атака срещу политически противници.

Ако всичко това прочетено до сега, ви звучи твърде песимистично, не забравяйте че „Колкото по-силно е робството, толкова по-силно е шегобийството“ (Антъни Ашли Купър), „и че законът на Фауст е: колкото по-тежки са времената, толкова по-хубави са андекдотите“ (Ернст Рьол) и въобще че „В световната история последната фаза на една политическа система е комедията“ (Карл Маркс), а да ви кажа честно, тиражът на хумористично-сатиричният вестник „Стършел“ е доста малък, телевизионни предавания като „Каналето“,„Клуб НЛО“, „Тутурутка“ отдавна няма, а и никой днешен творец не би бил забранен, ако се подиграе, изобразявайки подписа на държавният глава като прасе. (Радой Ралин & Борис Димовски) Умните и съвременни хора си мерят умовете, а не мускулите и пишките; и се смеят. Надсмивайки се над злободневието. А терористи с автомати може и да не ни убият, но без хумор ние всички сме мъртви.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.