Дневника на прадядо от Войната

vuko1

ДНЕВНИК  ОТ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА НА ВЪКО ИВАНОВ ВЪКОВ

Това, което ще прочетете е дневникът от Втората световна война, на Въко Иванов Въков – вторият баща (осиновител) на дядо ми Иван (на когото съм кръстен), баща на майка ми. Дядо ми Иван се е родил някъде по пътя, близо до родното село на рожденните си родителите – Еникьой (или Чобанкьой), някъде между Дедеагач (Александруполис) и Гюмюрджина (Комотини). Еникьой в превод от турски значи „Ново село“, а места с такива названия съществуват много и надали днес може точно да се установи, кое е точното място. Семейните предания, казват, че имало много бадемови гори наоколо. Тодор Килифанов (възродено по гръцки име: Теодорис Килифанис), бременната му жена Златка и двете им малки дъщери, са принудени да напуснат дома си, при едно от последните големи изселвания от загубеното с края на Първата световна война – Беломорие. Някъде по пътя, при раждането, майката на дядо, за нещастие почива. Баща му, прокуден изселник и бежанец с две малки дъщери и новородено бебе се вижда в чудо. Първо се установява в най-близкият български голям град – Кърджали. Единственото решение, за да оцелее новороденото бебе е да бъде дадено други му, другаде, затова прадядо Тодор, пуска веднага обява в тогавашната преса, че дава за осиновяване дете. Това всичко се случва в края на 1928-ма година.

В София по това време, в квартала в който семейството ми живее и до днес – Света Тройца, Илинден, живеели семейството на стражарят Въко и жена му Йордана, които понеже неможели да имат свое дете, прочели въпросната обява и решили да осиновят дядо. В едно писмо, прадядо Въко пише, как един ден на вратата му се похлопало и насреща стоял окаян в дрипи и незавидно положение прадядо Тодор с увито в пелени бебе. И така дядо ми получил шанс за живот. Все пак трябвало да се действа бързо, защото бил силно недохранен и с херния, а прадядо Въко, стигнал чак до най-големите за времето си лекари, за да спаси детето си. Официално дядо Иван, пише че е бил роден на 28. Януари 1929 година в гр. София. Почина на 18 Декемрви 2001 година, може би около истинският си рожден ден. Кой знае!?

Прадядо Тодор по-късно се мести в Пловдив и създава друго семейство, раждат му се още дъщери с които по-късно дядо Иван се среща и запознава. И Тодор и Въко, почиват много рано, доста преди майка ми да се роди. Затова и знам твърде малко за тях. От прадядо Тодор имам една-две снимки, а от прадядо Въко – за който освен че знам, че е бил стражар и много начетен човек, имам няколко снимки, военни медали, двайсетина стари книги и печат с който подпечатвам и до днес всички книги в семейната библиотека. Запазил се във времето е и този пленнически дневник.

Преди да почне да пише дневника, някъде през есента на 1944-та година, Въко, жена му Йордана и дядо ми, се намират някъде около Видин, където са се скрили от бомбандировките над София. Като стражар и най-учен човек, пращат Въко до град Видин или град Кула, за да разбере войната продължава ли и въобще какво става, но за зла беда е заловен и взет в плен от бягащи немски войници. България е обявила война на Третият Райх и край Кула се води битка между войските на вермахта и червената армия. Взет в плен, копаещ окопи прадядо се разболява скоро тежко и усеща, че не му остава много време. И тук някъде почва дневника…

Село Метрих, околия Питбург, област Триер

28.02.1944г.

Мойто сладко дете и ти моя мила жена:


От като на 13.11.1944г нечестива ръка ме грабна от вас и ме завлече в тая пуста страна – населена със зверове, а не с хора. Въпреки всички трудности: глад, студ, въшки, походи, работа денем и нощем – копаем окопи на западният фронт срещу американци и англичани.

От 7.10.1944г до сега, обсипвани от град гранати и шрапнели, имаме убити и ранени, но аз до сега бях здрав и всичко понасях с песни с които веселях другарите си. Най-любимата ми песен беше: Кажи облаче ти бяло, като идеш от далек, не мина ли над мои равни двори, не видели жена ми по двори и не чули Ваньо сладко да говори. Иди кажи облаче ти бяло, че аз скоро ще се върна и Ваньо сладко ще да прегърна. Това е моята любима песен от като ме грабнаха от вас и до днес съм имал пълна надежда, че макар след още две години, но да ви видя – през 1947ма година.

Но днес се уверих, че аз оставам за винаги костите ми да гният в земята, която най-много съм мразел. Тъй като на 13.02.1945, дойдохме от село „Еслинген“ в село Метрих, около 15км. Затвориха ни в една плевня, морни и потни, престояхме два дена и две нощи на цимента изстинах много и почувствах силно главоболие, треска и на 22-ри Февруари 945г кашлица силна и ми отекаха краката и лицето, и днес температурата ми неспада също и оттока на лицето и краката ми не спада.

Затова реших докато още не съм издъхнал и тялото ми още не е изстинало да ви напиша това последно писмо.

Мила Йордано, прости ми за всичко, ако мислиш, че си огорчена от мен.

Не те задължавам, а те моля да не се жениш, а да получаваш моята пенсия, за да помагаш с нея и на Ванча, че той като стане на 21 години, няма да получава пенсията ми. Но ако ти видиш, че Ванчо е добре и не се нуждае от помощ, ти се ожени за да преживееш последните си години с мъж, защото аз бях много буен и света за мен беше песен, аз бях вечно в движение и ти повече от живота си прекара сама без мен, но ти си била винаги добра домакиня и къщовница и нежна майка, обичал съм те и те обичам, но зла съдба ме откъсна от теб завинаги и то тогава, когато наш Ванчо има най-голяма нужда от двама ни, но нямахме щастие да се върна и си изпълня дълга до край към вас като баща и съпруг.

Но сладка, дано няма да плачеш за мен, аз съм се наскитал и всичко лошо изпитал, косата на смъртта тук ме намери и ме повали, далеч и много далеч от вас.

Мое сладко дете, не оставай майка си, където и да идеш не забравяй майка си, майка ти е много добра, гледай майка си и за мен недей плачеш, а се постарай да ме заместиш във всичко. Ние сме голяма фамилия откъм дядо ти Ивана и баба ти Стоянка. Аз съм блестял като звезда в тая фамилия. Вярвам че и ти ще ме наследиш и звездата, която е блестяла няма да огасне и вечно ще грее и блести.

Сладко дете ти оставаш без помощ, сам да се бориш с живота много млад, тежък ще бъде твоят живот, но съдбата така е решила да бъдеш сирак и аз да не се радвам на моят хубав син. Но не плачи за татка си, а се бори в живота и гледай майка си. Последно сбогом сладко и мило дете и мила Йордано, гроба ми е много далеко, няма да идвате и няма да го знаете. На гроба ми ще да вият вълци и лисици.

Устно завещавам всичко мое: къща, селище, нива – движими и недвижими имущества, на сладкия Иванчо, пред свидетели Иван Цеков и Вълчо Миков от град Кула.

На 22-II-945 год. Се разболях – бях отекъл цял. 26-ти Февруари тръгнахме от село Метрих, караха ме с кола конски. Вечерта стигнахме в едно село, незнам как се казва. Туриха ни в една плевня – студена земята с кал и вода, а аз вечер бягам в един яхър в който имаше шест крави. За по-натопло, цял отекъл едва се движа. Нищо не ми се яде, само вода много пия.

3.Март

Вечерта в яхъра, при кравите легнах. По-едно време дойдоха две момчета на по около 13-14 години. Запалиха една книжна върв и единия, дойде от към главата ми, издигна ми ръцете към главата ми и наколенчи на ръцете ми, а с ръцете си ми отваря очите. Втория ми наколенчил на краката и запалената върв ми завира в очите.

Аз тежко болен, не можа се брана, но успях да извикам два пъти, за мое щастие в клозета, който е близо до яхъра имало един руснак доброволец германски войник, който влезе и двамата германци избягаха.

На 5-ти Март вечерта пак ще се дигаме да бягаме, че американците наближават.

Аз неможа се движа, краката ми отекли много и неможа обуя ботушите макар че са са много големи и широки, исках да остана в това село да умра или да дочакам американците, но немците не ме оставиха. Викаха няколко души пленници. Едни взеха мен, други ми взеха багажа и ме хвърлиха в една кола натоварена с казан за готвене и багаж на германски войници, които ни конвоират. Колата няма коне и волове, а се тегли от пленниците. Времето лошо, вали дъжд и сняг – много студено – така вървяхме цяла нощ и цял ден на 6-ти Март вечерта спряхме в едно село, всички продължиха да бягат, колата оставиха и болните. Аз двама булчене?, един от Фердинанд и един от Коприва, Белослатинско и един германски войник да ни пази, пренощувахме в една стая без огън, сутринта ни изпъдиха от стаята. Германеца иска кола от селото да ни дигне, но никой не идва.

Германския войник избега, като ни предаде на един французин добровол. Герм. Войник. Французина ни натовари в един камион, който едва ли измина 15-20 км и се развали, останахме цяла нощ в камиона на шосето и цял ден. Втората вечер, излязохме от камиона в гората на завет, на сняг и дъжд прекарахме и тази нощ, през това време, няма хляб, няма вода, след обед французина ни натовари в друг камион и ни закара до град Трепен-Трабхан.

Пренощувахме в един гараж на цимента. Сутринта французина оди да дири кола да ни товари, но няма. Французина избяга, останахме без охрана, свободни, но няма къде да идеме. Втората вечер оренощувахме в същия гараж, на сутринта ни изпъдиха от гаража – останахме на улицата, под един навес от ламарина. Така живяхме до 15-ти Март – студ, глад, въшки, болки и всичко се търпеше, но въшките много ми дотегнаха.

15.Март.

Тръгнах да диря спасение от въшките, тенеке поисках… вода. Никой не дава, поисках ютия да ги гора, също никой не дава. Тръгнах за полицейското комисарство, да искам ютия или тенеке, виждам на един прозорец червен кръст, влизам при един доктор, разбра ме какво аз искам, говори по телефона и прати с мен един германски войник. Заведе ме в една болница празна, само лекари и няколко санитари. По-добре. Почаках там около два часа, дойде един камион, качих се в него и минах покрай навеса, та си взех багажа и заминах, оставейки другарите. През цялото време в град Трапен – Трабхян прехвърляха гранати, шрапнели и мини, няколко паднаха в града и по-близо до нашия навес. На 15-ти март вечерта отидох в едно село в болница, там ми сложиха една инжекция в бедрото на десният крак, вечерях и продължих в същия камион вечерта и сутринта бях в град Визбенд (зачеркнато), Кратнах. Приеха ме в болница, но не бях облечен на обяд дойдоха аероплани и хвърлиха две бомби в болницата, избягахме от болницата, но почнаха по-двора на болницата да стрелят с картечница, легнах до една ограда и лежах докато заминат аеропланите. Веднага се качваме в камиони и кой-как може бягаме към реката Рейн. По пътя, много автомобили, камиони. Гората запалена от аеропланите. Минахме до град Майнц и стигнахме до град Визбаден на 16-ти март следобед. Във Визбаден ми дадоха болнични дрехи и ме заведоха на баня, изкъпах се и се облякох. Тук се спасих от въшките и ми олекна, мойте дрехи занесоха на парна машина, а мен въведоха в една стая с 15 кревата, дадоха ми легло, много хубаво, но тамън заспивам свири тревога, бягаме в мазето, така че и тук няма почивка, всичко това бе на 16-ти март.

На 17-ти март ме прегледа доктора, изследваха ми кръвта, урината, храчките – намериха че ми са заболели бъбреците, имам и бронхит, прегледаха ме и на ренген. Лекарства няма, само два дена правих електрически нагревки на кръста и диета, нищо не ям. На 17-ти март бях 56, 200 гр, а на 20-март 54 кг, много глад, но оттока спадна. Почнах да излизам по двора, много тежко, няма с кого да говоря.

18.Март.

Стоя в двора. Шинела на ръка, един цивилен на около 25 години се спре пред мен и на чист български език ме запита – „Откъде сте вие?“ От вълнение, че чух български думи изпуснах шинела и го прегърнах. Оказа се че той е българин, роден в град „Тулча“ – „Романия“, френски поданик и войник пленник и е шивач в същата болница. Даде ми 50 марки и с него добре живях. Почнаха гранати да падат в града, чуваме че американците преминали реката „Рейн“, на няколко места и дошли на 3-4 клм, до Визбаден.

24.Март

Почнаха да опразват болницата. Помолих да ме оставят в болницата нещяха, с един санитарен камион ни откараха в град Бад-Хомбург, около 45 клм от град Висбаден. Настаниха ни в хотел. 25-ти март почнаха да се чуват ……..(офздейните?)…., гърмежи, сещаме, че американците идат.

27.Март.

Опразват града, на нас болните дадоха болнични листове и ни казаха, че камиони няма, а да си вземем багажа и да тръгнем пеши за град Бад-Наухайм 30 клм въсточно от град Бад-Хомбург и тук молих, да ме остават, но нещяха. Но понеже, пеша ще ходя, аз реших да се скрия някъде и да чакам американците, на около половин километър се отбих встрани от шосето в дясно в една гора, отидох при цивилни германци, които зидаха една постройка в 13 часа и седях, пих вода, пуших цигари и се чуда, каде да се скрия, не смея да се довера на тия германци и да остана при тях, че ще ме издадат на германците, ще ме застрелят. Реших да продължа пътя и да се отбия в някое село и там да чакам американците. Тръгнах на около 500 метра, излязох на шосето от което се бях отклонил. Шосето е покрито от камиони, автомобили, велосипеди, мотоциклети, каруци, коли и пешеходци – военни и цивилни. Всички бягат към град Бад-Наухайм. Беше към 15:00, дойдоха около 20 аероплана и почнаха с картеч да бият шосето и гората в дясно от шосето.

Отбих се в дясно от шосето на около 5-6 метра, сложих си раницата до едно голямо дърво и седнах на раницата. Седях около един час, видях зад мен на около 10 метра едно дърво, дебело много, отсечено, отидох и легнах до дървото. Картечниците продължават да бият силно по шосето и в струпаните автомобили, хора и коне – ранени и убити от гората се чуват стенания и викове от ранени мъже, жени и деца. Картината е страшна и сърцераздирателна. Така продължава до 17:00. Заминаха си аеропланите, престана боя. Отидох при раницата и видях че, раницата е покрита със земя, а дървото на около 20-30 см от раницата, точно където съм си опирал гърба е надупчено на няколко места и отцепени трески. Един мъж с жена си с които заедно бяхме до отсеченото дърво, стоят при раницата и дървото и дълго време се чудиха на щастието ми, което ме накара да се поместа от това дърво и избягна смъртта, събраха се още хора. Мъжа и жената им казват, как съм седял на раницата и съм се поместил случайно. Тръгнах пак, на 2 км стигнах град Фридрихдорф. През нощта спах в превързочният пункт.

На 28-ми март, през деня отиях из града, вечерта дадох две марки и спах в хотел. 29-ти март се събрах с холандци цивилни заграбени от германците при влизане в Холандия и стоях при тях. 30-ти март към 10 часа американците влязоха в град Фридрихдорф. Първата кола беше номер 20662008. От сега вече се чувствам не пленник, а свободен, до вечерта одих по града, спах пак при холандците. На около 2 км от града се почна силен бой с гвардията на Хитлер-SS, че редовната войска бяга, предава се и не се бие.

30.Март.

Отидох обратно в град Бад-хомбург в болницата. На първи април щяха (да) ни вземат американци(те), но не дойдоха.

7.Април.

Дойдоха американците и ни взеха, докара ни с камион до град Франкфурт на река Майн, в едно празно место около 50 декара заградено с телени мрежи и пълно с хора военни и цивилни от всички нации.

От тук с камиони вдигат по нации и карат в лагери опредлени за всяка нация отделно. Закараха ме в лагера на поляците, където имаше 70 българи – събрани такива като мен, които се отделили от групите и чакали американците.

Тук помещението хубаво, легла, чешми в помещението и клозети, храна обяд и вечеря, по пълно канче с чорба, но хляб няма, сутрин дават по един хляб на 12 души и по една чаша чай. Американците не дават храна, още германци ни хранят.

8.Април.

Набрах коприва, измих я, нарязох я, из тлъчока я смачках, напълних канчето, посолих със захар и я изядох.

9.Април

Вечерта за първи път в седмицата слушах радио София.

10. Април

Сецнат, кръста ме боли и често одя по малка нужда. Отидох при лекаря в лагера, даде ми бележка и отидох в болница „Биргам-хау-шпитал“ в град Франкфурт на Майн.

Настаниха ме в една стая с три кревата, аз и още двама поляци. Болницата и градината много хубави. Болницата се пази от караул американски войници и един американски поручик като затвор. Америкаски часови седнал на стола, съблякъл си ризата, прави слънчеви бани, пише си писма и пази постта, офицер минава но никой нищо не им дума, кому, кога е кеф вдига пушка във въздуха и стреля денем и нощем – караула си спи спокойно, няма да става по тревога, че часовите стрелят.

До 12-ти Април, прекарах повече по градината, много хубаво разцъвтели се кощани (кестени), ябълки, круши, лилаци (люляци) и други. И очаквах, че ще ни вземат американците по пътя към болницата, но не ни взеха.

13. Април

Доктора ме прегледа, забрани ми да ставам от кревата и на диета. Диетата не ми тежеше много, защото и тези, които не са на диета са гладни. Хляб и месо тук е непознато, захар също и млеко. Тежи ми много, че не ми позволяват да излизам по градината да ме грее слънце, да дишам аромата на разните цъфнали дървета и цветя, което аз най-много обичам. Неможа се радвам на пролета. Но се помирявам с надеждата да оздравея. Да не си ида в дома болен и бъда в тежест на жената и детето и затова изпълнявам всички заповеди на лекара. 16-ти и 17-ти Април – Великден прекарах в кревата. С мисли, че всички хора в село се радват, само мойта жена и дете скърбят, че незнаят жив ли съм или умрял, че Ванчо е останал от училище, че няма средства, Ванчо, обуща няма и дрехи. Йордана е гола, болна и слаба, из полица нива неможе да вземе, нашата няма също да изоре, прасе няма да гледа. И аз като си ида болен вкъщи ще бъде много зле, че жена ми и детето носат дърва на гърб и много още мисли за живота на моето семейство.

18.Април

Прегледаха ме на ренген. Дойде един американски лекар поручик и записа всички пленници в болницата.

25.Април.

От 12-ти Април и до сега, продължавам да лежа, без да ставам, храната е много малко, все съм си гладен. Но лечението е добро, всеки ден ми правят електрически нагревки на кръста по 25 минути и Rp. Urotropin tabl. 0,20 Targezin tabl. 0,20 Salzsäure 15 капачки в ½ чаша вода, доза три пъти на ден след ядене. Rp. Bärentraubenblätter (чай от мечо грозде). Вари се в ½ кгр вода и се дава ½ кгр на ден. До 23-ти Април ми даваха, през три дена. Четвъртия по ½ кгр, а от 23-ти Април, всеки ден по ½ кгр.

Чувствам се добре, няма вече да ме пали на вода като по-рано, постоянно пия вода и все съм жаден. По-рядко ходя и по малка нужда, не като по-рано всеки ½ час и нощем неможа да спа.

Добре съм, но съм много гладен и въпреки глада за 7-дни съм придал 1.400 кгр. На 17-ти Април бях 52.800 кгр. На 24-ти, Април 54.200 кгр.

4. Май

От 26-ти Април, спряха да ми дават Urotropin. От 29-ти Април спряха да ми дават Bärentraubenblätter и от 2-ри Май не ми дават Targezin. Чувствам се добре, но съм гладен и въпреки това на 2-ри 5-ти ме измериха, излязох 56.300 кгр. Значи за 7 дена от 24-ти Април до 1-ви Май съм придал 2.100 кгр.

На 28-ми Април сутрин казаха да се приготвим, че в 9:00 идват американците да ни вземат в американската болница. Чакахме цял ден, но не дойдоха.

На 30-ти Април, дойде един американски доктор-майор и каза, че ще ни вземе в американската болница, но кога не знаеме.

Тази сутрин доктора каза, че утре 5-ти Май ще ме прегледа специалист доктор, чакам с нетърпение да видя що ще каже.

5. Май

И днес не ме прегледа доктор специалист, остана за 7-ми Май, понеделник. Лежа и мисля, че утре е 6-ти Май „Гюргьов-ден“, всички хора ще колат агънца, а Ванчо и Йордана ще да прегледват и ще плачат че за тях няма кой да се погрижи. Йордана е болна и слаба, Ванчо е млад. Ако аз се върна жив и здрав, аз ще да наваксам всички лишения които са претърпели Ванчо и Йордана. Само да ги заваря живи и здрави.

9. Май.

И до днес не ме прегледа лекат специалист, понеже имал много работа, от 2ри 5-ти лекарства не ми дават, само електрически нагревки ми правят, албумин в пикочта има малко. Днес ме измериха – 57.200 кгр; придал съм само 900 гр., на 2-ри Май 56.300 кгр. На 8-ми Май ми вземаха кръв, втори път ми изследват кръвта. Времето от 1-ви Май до 7-ми Май е облачно и много студено. На 8-ми и 9-ти Май, много хубаво време, слънчево и топло.

10. Май

Времето хубаво, дойдоха двама американски доктори – един майор и един капитан в канцеларията на началника на болницата и ни извикаха всички пленници. Явихме се при тях, повече бяха поляци, един руснак и само аз българин. Питаха ни доброволци ли сме от германската армия или сме пленници и от коя войскова част сме, казаха че на 12-ти Май ще идем в американска болница.

11. Май

Време хубаво, радио Лондон съобщи на полски, че през цялата война над Берлин са хвърлени от англичани и американци 1 860 000 тона бомби и че Англия има загубени 8000 самолети, а американците 4000 самолета. 4 моторни без малките. И че 260 градове на Германия – напълно унищожени.

12. Май

Американците не ни взеха в американската болница, от 1-ви април, американците ни лъжат, че ще ни вземат в американска болница, но и до днес не ни вземат и няма да ни вземат, с нетърпение чакахме американците, да ни освободят от германците, да ни хранят и ни дават цигари, но напразно. Американците нищо не дават. Германци ни хранят и поят. Вечно сме гладни, че германците нямат храна. Американците са подли, лъжци и демагози.

15. Май

Сутринта отидохме аз, трима поляци и един италиянец във военно-полицейко бюро на американците. Викаха ни да ни разпитват къде и кога сме пленени, откъде сме родом. Били ли сме доброволно на служба в германската армия и симпатизираме ли към германците.

Писаха всичко, което казахме, казаха ни че на 17-ти или 18-ти Май ще ни пратят в лагера при пленени поляци и българи и там ще ни прегледа доктор и ако има нужда от решение ще ни приберат в американска болница.

16. Май

Измериха ме, излязох 58.200 кгр. На 9-ти Май бях 57.200 кгр. За седем дни съм придал 1 кгр.

17. Май

Следобед ни казаха, че тръгваме за лагера. Тръгнахме аз, двама поляци, един руснак и един италянец. Повървях на 200-300 м от болницата и видях, че багажа ми тежи, времето топло, а лагера далече, аз се върнах в болницата и казах, че немога да ода, останах в болницата, казаха ми че на 18-ти Май ще дойде автомобил да ме закара в лагера. Сутринта доктора ми каза, че двата бъбрека са ми болни и е нужно 4 месеца, за да се излекувам.

19. Май. Събота.

Тази сутрин с автомобил тръгнах за лагера, с автомобила вървях 3-4к м и ме свалиха, пеша отидох до лагера 2-3 км и се явих на доктора италянец и една сестра сръбкиня, излседваха ми урината и ме пратиха в болница „Szteitiszes krankenhaus sachsenhausen”. Тук ме приеха в една стая с 17 кревата, дойдох пеша, болницата е далеко от лагера на 4ти км. Доведе ме един сърбин от „Кральово село, Княжевацка околия“. Днес доктора не ме прегледа, една сестра ми измери кръвно налягане и ми взема урина за изследване, в стаята са шест руси, три поляци, цивилни стари немци и аз = 14 души. Русите и поляците, четири души слепи и пет парализирани в ръцете и краката, в други стаи също има много руси и поляци, също такива от отровна ракия. Кога влезли американците във „Франкфурт“, освбодили ги и намерили на гарата много цистерни (вагони) с ракия и от радост, че са свободни пили много, пили също и американци, германци, всички пострадали така, много и измрели, само руси 600 души са умрели. При отстъплението германците турили отрова в тази ракия. Много има отровени и от хляба, също турена отрова. От 10-ти Април до днес българин не съм видел и много тежко, няма с кого да говоря.

20.Май. Неделя.

Сутрин – влиза една сестра, аз лежа в кревата а куртката ми на един стол. Като видя куртката тя извика – „Я вие сте бугарски наредник. Четири години от како сум овде у болницу, ни сам видела србин или бугарин.“ Разговаряме малко и тя си почна работа. 18 часа. Аз се облякох и излязох из двора и градината на болницата. Болницата много голяма, градина много хубава, разхождах се малко и излязох от двора на болницата, че тук няма американци да пазят като в онази болница, тук само нощем пазят. Отидох в една ливада, набрах горски трандафил, лайкучка, цъфнал съвлек и цвят от бъзовина и увих една китка, разхождам се из ливадата и навръщане минавам през градината и виждам същата сръбкиня в градината, седнахме на едно дърво и говорихме до вечерта. Каза ми че тя е от град „Земун“ – „Сърбия“. Немците са вземали много хора от град „Земун“ в който по-младата и сестра и брат убили. В „Земун“ в дома и останало един брат, майка и баща. По-младата и сестра отвлякъл един германец на 700 км от „Франкфурт“. Писмо няма от дома и от сестра си също. Не знае живи ли са, в града не смее да излиза, в лагера на пленниците също не смее да иде, да пита за сърби от град Земун, че на много жени и моми руси вземали облекло и други пръстени гривни, по рано от германци, сега от руси не смее да излиза.

Решихме утре на 21-ви Май от 6:00 да идем в лагера, тя да се види със сърби и аз с българи и да чуя има ли нещо за одене в България.

Днес доктора не ме гледа и утре няма, че е католическа Св. Тройца.

21 Май. Понеделник.

Целият ден валя дъжд и не одих в лагера. Лежа и мисла, че ако Англия и Русия не се разберат, както се говори и почнат война, десет години още ще да воюват, аз няма да доживея да се върна в България. Ванча ще вземат войник и не се знае дали той ще се върне жив, Йордана остава сама без къща, че къщата може би да е паднала тази зима и така ние се загубихме и няма да се видим един с друг.

22 Май. Вторник.

Тази сутрин доктора ме прегледа. Лекарства не ми дават, електрически нагревки не ми правят. В онази болница съм направил 37 нагревки електро до 19-ти Май. Дойдоха помощник началникът и секретаря на един руски лагер, провериха колко болни руси има, та не утре сряда, а друга сряда ще дойдат с камион, да ги вземат, че в неделя лагера заминава от „Франкфурт“ за „Лайпциг“, „Бреслау,“ Чехия, Полша за Русия. Аз ги помолих, да вземат и мен, обещаха че ще ме вземат.

Нощес срещу 23-ти Май сънувах, че пред вратата дома в двора, Митър Пеков седнал на стол и свири кючек, Йордана седи, аз вън от двора, на кръстопътя играя кючек. От към Извор махала, се чуват гърмежи от оръдия, в полето над къщите на Дико и Пацова има много снопе и слама. Наведнъж се изсипаха много снаряди и запалиха снопите и сламата. Запалиха се и къщите и огъня идва към нашата къща. Ванчо тича откъм снопите, дойде при мен и каза – „Убийци!“ – посочи двете си ръце и видях, че пръстите на двете му ръце от външна страна близо към ноктите има по една тънка линия (порязани) и по линията съвсем малко кръв.

Русите, които идваха ни дадоха един цял хляб и около 200 гр салам. В 8 и ½ седмица (или месеца… не се чете) как съм плен, видях цял хляб.

23. Май – сряда.

Вземаха ми урина, храчки, кръв за изследване и ми фотографираха на ренген гърдите и бъбреците. Направиха ми една инжекция и ми дадоха една таблетка.

24 Май – Четвъртък. Св. Кирил и Методий.

Фотографираха ми бъбреците втори път, измериха ме 59.800 кгр. На 16-ти Май бях 58.200 кгр. За седем дни съм придал 1.600 кгр. На обяд дойде руски санитарен камион за болните руси, немците не ме пускат, но аз си взех раницата и се качих на камиона, дойдох в руския лагер.

25. Май. Петък

Днес Йордана, навършва 42 години, Ванчо 16 години, 3 месеца и 27 дни. Аз на 4-ти Юни ще навърша 52 години. Очакваме утре или в Неделя, да тръгнем за Лайпциг, може би да сгреша, че ако българите и сърбите тръгнат по-скоро ще стигнат, че от Франкфурт през Виена, Белград е по-право и по-близо, а аз през Лайпциг, Бреслау, Чехия, Полша, Русия, Ромъния и в България. Много е далеко, но не се знае, кога ще има транспорт за Балкана. От Лайпциг ще моля русите, да ме пратят в Берлин, ако работи ж.п линия там, има българска войска и ще мога да се обадя в дома с писмо и ако видя някой от село, да питам за дома и да чуя, Ванчо учи ли пети клас.

26. Май. Събота.

От месец октомври до днес не ми е ставало лошо като по рано, а тази сутрин ми се замая главата, изпотих се и повръщах, държа ме около два часа. Също така, както в село и в София ми стана лошо и незнам дали от бъбреците ми става лошо.

Тук храна дават много русите, даже неможа да изядам хляба и яденето, което ми дават, девет месеца гладувам, сега се наядох добре откак дойдох при русите, храна и цигари доволно.

27.Май. Неделя.

Днес заминаха две групи за Лайпциг, една в 9:00, една в 15:00, утре заминават пак две групи в 9:00 и 15:00. Аз съм в последната четвърта група, в 15:00 ще тръгнем.

29. Май, Вторник.

На 28-ми Май, не заминахме, днес 9:00 тръгнахме от лагера. Дойдохме на гарата с автомобил. Гарата е само развалини, нищо здраво няма, града също. Интересно, че в никой град до сега не видях фабричен комин, паднал. Близо до тях бомби са падали, сданията разрушени, а комините здрави. На гарата има руси, италянци, французи, американци и други. Русите жени и мъже в разни националности: бело-руси, кавкази, грузини и други. Всички играят танци. Най-елегантни по маниер и др. Са французите – жени и мъже, американците са надменни много – сигурно че се чувстват като освободители на всички, всички весело и тържественно настроени, че се завръщат по своите родини. Деца тичат, викат и пеят по района и се радват, между всички нации съм само аз единствен българин и понеже формата ми е една между всички, бялата сърма, на червените пагони силно блещи, спретнато облечен, зарешен добре с червен кръст на лява ръка, гологлав се разхождам по района и всички се обръщат да ме изгледат добре. Много мъже и жени ме питат каква нация съм, една французойка след като ме гледа много време, дойде при мен, пита ме каква нация съм. Казах и, тя извади една кутия от слюда и много елегантна, с цигари. Даде ми цигари, извади кибрит, запали ми, запали и тя и ме пита каква е боята с която си черна косата, казах и че не употребявам боя, а косата ми е естествено черна. Тя се чуди и не вярва, едвам я уверих. Игри, песни и весели продължават. Тичат по райони с кани, шишета и други съдове с вода, гонят се и се поливат мъже и жени. Влака се състои от 80 вагона. Целият е покрит с червен сатен, на всеки вагон на сатена с бяла и златна боя е нарисувана петолъчна звезда и в нея сърпа и чука и по тях пише: „Да здраствуй наша красная армия, да здравствуй наш учитель тавариш Сталин, да здраствуй Сав. Союз.“ Нашият вагон е шестия от последния. На него има и червен кръст – три на три метра. В 13:00 се надвесиха 150 аероплани, слязоха над вагоните и обсипаха народите с конфети. Хвърляха цигари, бонбони, шоколад и позиви писани на английски, френски, немски и руски със съдържание: „Тържествувайте народи, днес е най-големият празник на свободата възкресение, пожелаваме всичко хубаво във вашите мили родини.“

Отдолу се носи гръмогласно на всичи езици – „Ура! Да живее американската авиация и амриите на свободолюбивите народи, смърт на фашизма и неговите бандити и палачи.“ В 13:45 транспортните влакове потеглиха, руси за изток, всички други за запад, от Франкфурт до Лайпциг са 900км.

30 Май. Сряда.

Пътуваме на 29-ти Май до вечерта през нощта, няма планини и голи чукари, поле и гора, най-много е засято картофи, ръж и цвекло. Много малко жито, ечемик има. Всичко е много хубаво, а особено горите изкуствени и естествени, много хубави, лозя нигде няма. В 13:45 стигнахме в Лайпциг, казаха ни че няма да слизаме, а ще продължиме да минем реката Елба и ще заслезем в района на руската армия. Тръгнахме, пътувахме до 18 ½ часа, спраха на открито, няма гора, откачиха машината и си заминаха. Казаха, че утре ще дойдат да ни вземат и продължим. Накладоха се огньове, почнаха пак да свирят хармоники, дайрета и други, пак танци и веселие, също както съм гледал в руските филми. През нощта вали дъжд, а вагоните течат.

31. Май, Четвъртък.

В 8 ½ часа тръгнахме, в 10:00 стигнахме в град Десау на реката Елба, вземаха ни американци с авт. И ни докараха до реката. Тук е границата между американски и руски войски. Предадоха ни на русите, вървяхме пеша около пет километра, спряхме в едно рпазно пространство голямо, тук разпределят кой за къде ще иде. Отделиха ни около двадесет поляци, един романец и аз българин и чакаме, нареждане, дъжд вали. Целият ден, потен, че пътувах пеша и мокър от дъжда. Багажа ми много е тежък, часа е 20:00 още няма нищо, изглежда ще нощуваме тук на мокра земя и студено, че вали дъжд.

1. Юни.

Стояхме тук сутринта, питаме кога и за къде ще заминем, никой нищо не знае и не казва, русите военнопленници под строй заминаха за некоя гара на 35км оттук. Цивилните мъже и жени, деца, останаха и ние двадесет и шест поляци, един романец и аз, очакваме камиони за Берлин. На oбяд ни казаха, че всички инострани, да се върнат обратно при американците. Това беше за мен, като гръм от ясно небе. Поляците заминаха, аз и романеца, останахме, одим при офицери, молим да не ме връщат при американците. Всички ми отговарят, че неможе. Отидох в града при коменданта – полковник, казах му че аз, ако исках да бъда в амер. Нямаше да дойда от Франкфурт в Десау 1100км. Каза ми, че договора между американски и руски военни бил така, че всички чужди нации освободени от американци, те ще си ги оправят за свойте държави и че ако остави мене тук, ще наруши договора и границата. Излязох отчаян и се чудя, какво да правя. Дойдох 120км до Берлин и сега обратно да се върна 1100км. Гладен отидох при заведющ прехраната – капитан и му казах, че не съм ял два дни, даде ми малко хляб и сланина, разделихме с романеца и ядохме, целия ден и нощта прекарах в тревоги, скърби и ядове, че съм мислел най-късно за жътва около Петровден, да си бъда в дома, а сега изгубих надежда.

2. Юни, Събота.

Взех си багажа и тръгнах да ида при американците. Стигнах до контролният пост, на брега на реката Елба, оставих си багажа при часовите руси, отидох в една германска болница, поломих лекаря да ми даде бележка, че съм болен и неможа ода. Не смее ми даде, но ми каза, че има двама лекари руси, тръгнах да ги диря, питам руси – не ги знаят, немци също, след три часа скитане намерих един лекар, казах му че съм българин и не желая, да се върна при американците, искам една бележка да ми даде да мога да се кача на камиона кога заминават болните руси за Берлин, даде ми бележка, дойдох в лагера на русите и с тази бележка се записах на храна и очаквам камион за Берлин. Съблякох българската куртка, облякох германска рубашка и гологлав да не ме забелязват, че съм българин, отидох на контролния пост, вземах си багажа и чакам тук.

3 Юни. Неделя.

Дадоха ½ хляб за два дни и седим чакаме.

4. Юни. Понеделник.

Дъжд целия ден, нощта също. А ние на открито около 60 000 души, стари, млади, жени и деца.

6. Юни. Сряда.

Сутринта дойдоха 120 камиони и вземаха по 25 човека, в 10:00 тръгнахме, около 14:00 се получи заповед, да не се отива в Берлин, а се продължи в ляво до Берлин и се спре близо до един град към границата на Полша и Германия. Нови скърби, ядове и прочее, но мисля през Полша, Романия – България. В 20:00 стигнахме, свалиха ни на 2-3км от града, дъжд вали, послоних се на сушина в една барака, не спах, че няма где да легна.

7 Юни. Четвъртък.

Сутринта почна регистрация на всички руси, за мене на ново лошо, искат да ме върнат обратно, но междо много руси успях да се регистрирам, за да получавам храна, намираме се в град Фюрстенвалде, 55 км източно от Берлин – към полската граница. Записах се в 25-та барака, но място няма за спане, преспах в същата барака.

8 Юни. Петък.

Дадоха един хляб на четири човека и ½ канче чорба от картофи, вечерта ½ канче чорба.

9 Юни. Събота.

Също един хляб на четити човека и два пъти по ½ канче чорба. Днес пратих писмо в дома.

10 Юни. Неделя.

Съща храна. За пътуване нищо няма.

11 Юни. Понеделник.

Дадоха един хляб на десет души и два пъти чорба от картофи. До днес, дванадесет дни как съм в червената армия и за дванадесет дни получих 1.850 клгр. Хляб.

12 Юни. Вторник.

Отидох при коеменданта лагера, помолих да ми даде документ, да мина по влака през Полша, Романия за България или Берлин – Будаперща – Дунава за Видин, каза ми че неможе без паспорт да се оди така и трябва да се върна обратно с пленниците италянци, французи и други. Излязох и отидох в града, питах има ли гара, казаха ми че 5км от града има спирка и влак оди за Полша и за Берлин, върнах се в бараката, лежа и си мисля що да права, болен съм, бъбреците ме болат, багажи ми е тежък, 5км са много, а дали има спирка, вярно незная и пак се чуда, че ако се отдела от тук, хляб няма да намеря нигде, тук макар и малко дават. Двеста седемдесет и три денонощия до днес как съм грабнат от дома. Двеста седемдесет и три денонощия – глад, студ, на дъжд и вятър без подслон, болен и колко ли още дни и месеци ще се скитам немил, недраг по света, далеч от моя мил син и моята съпруга и не се знае, дали ще успея да стигна жив при тях или ще издъхна по пътищата и нигде няма българин да им каже в дома, че аз съм умрял, сам съм между руси, много тежко, но се отделих, като мислех, че по-скоро ще си ида в дома.

Днес дадоха един хляб на двадесет души по 50гр.

13 Юни. Сряда.

Днес дадоха по едно канче брашно, да си месим, но нема къде огън да се накладе, дъжд вали, дърва няма, гладуваме, около 60 000 души, жени, деца, на открито на дъжда.

Макар че съм болен и багажа ми е тежък бих рискувал да тръгна за гарата, но се говори че от 15-ти – 16-ти Юни, ще почнат да изпращат за Русия и аз мисля, че като няма храна дано почнат да изпращат. Климатът тук е студен и всеки ден вали дъжд.

14 Юни. Четвъртък.

И днес пратих писмо в дома, тук лято няма, тропическа зима, дадоха един хляб на четири души.

15 Юни – Петък.

Дадоха един хляб на четири души и по една лъжица захар.

16 Юни – Събота.

Хляб дадоха един хляб на 4ти човека, одих при доктора. Молих го да ми даде бележка, че имам нужда от специално лечение, за да мога мина по влака за Берлин, но не ми даде. Мисля утре да тръгна за гарата, па каквото бъде. Одих да се поща: седем въшки в ризата и в гащите и една в панталон. Всичко – дванадесет въшки.

17 Юни – Неделя.

Нощта не спах, много ми е домъчнело за дома, прекарах нощта в мисли, да рискувам ли да тръгна или не, не смеех да тръгна, цял ден мисля за дома, как се измъчва Йордана и Ванчо това лято за всичко.

18 Юни – Понеделник.

Нощта не спах и сутринта си събрах багажа в 11:00 получих ¼ хляб и тръгнах, един километър от лагера спрях на един голям кръстопът и моля шофьори да ме закарат до Берлин, едни спряха, но казват, че не отиват в Берлин, а други не спират. В 16:00 един шофьор спре и ме взема, но не отива за Берлин, а 32 км до Берлин, в 18:00 ме свали на гара „Кьонигс-вултерхаулен“. В 20:30 часа тръгнах с влака за Берлин, крием се да не ме проверат, че нямам никакви документи и ще ме свалят.

В 22:00 часа слязох в Берлин, грабнаха ме двама червеноармейци, закараха ме в етапното комендантство и почнаха да ме обискират. Разтуриха целият ми багаж, изуха ми ботушите и ми ограбиха нож, бръснач, сапун, тутун, цигари, пури, пазех ги за Ванча, че бяха английски и американски.

Дойде един пиян „льойтинант“ и ми откъсна десният пагон, каза че съм шпионин и нямам документи.

19 Юни – Вторник.

И тази нощ не спах, сутринта ме закараха в комендантството, втори участък, оттам в районното комендантство и оттам в разпределителният пункт. Тук ми дадоха, та се наядох и си откраднах пет парчета хляб за в торбата, в 14:00 пак ми дадоха ядене, в 15:45 ми дадоха документ, че съм свободен, да пътувам за България. До 17:00 часа одих в града да намеря гарата на която слязох снощи, върнах се взех си багажа и отидох на същата гара. В 18:00 часа тръгнах за гара Котбус, цяла нощ пътувах в товарен открит вагон, много студено беше.

20 Юни – Сряда.

В 9:30 часа стигнах „гара Котбус“, слязох, голяма гара, кого питам за влак за „Ромена“, отговаря че не знае, няма кой да ме оправи, събрахме унгарци, поляци и аз, разглеждахме една карта и се качихме на един влак отиващ за Русия, натоварен с разни машинни части. Мислим да слезем в Полша, град „Лигнис“. Унгарците слязоха през нощта, аз останах.

21 Юни – Четвъртък.

Сутринта в 9:30 минахме старата граница и влязохме в Полша. В 14:00 бях в град Кротошин – Полша. Слязох и в 22:30 тръгнах с пътнически влак и в ½ час бях в Островон(?), веднага тръгнах с пътническия влак за Катовица(е).

22 Юни – Петък.

В 13:00 бяха в Катовица(е). Тука намерих двама сърби, един от Белград и един от Ниш, чакаме влак за Рибник, в 18:00 намерихме две романки – майка и дъщеря, станахме пет души. В 19:00 тръгнахме за Рибник. В 21:00 стигнахме в Рибник и нощта спахме.

23 Юни – Събота.

В 7:00 тръгнахме. Един сърбин и аз се качихме, единия сърбин с романките остана, че влака тръгна и неможаха да се качат, ние вървяхме около 30 км и ни казаха, че не е тая линия за Ратибор, с друг влак се върнахме в Рибник и в 8:30 тръгнахме за Ратибор. В 10:30 стигнахме, във влака намерихме още един сърбин, станахме шест души.

В Ратибор ни казаха, че от тук не пътува влак за Чехия, трябва да се оди пеша. Одихме в града, да дирим камион, но няма, тримата сърби заминаха пеша, романките и аз останахме. Двама руски подофицери също отиват за Чехия. Но няма също. Седим и се чудим какво да правим. В 12:00 комендант гара, руски офицер, каза че две машини ще заминават за Чехия – радост! В 12:30 се качих на една машина и тръгнах. Романките останаха, цивилни не приемат, че само машини патуват, без вагони, оставих ги да плачат. В 15:00 минах полската граница, влязох в Чехия. Първият град „Крнов“. В 16:30 бях в прад Опава. Тук престояха машините до 18:00 и (влака) тръгна в 20:00. Бях в „Свинова“ 22:00. Тръгнах в 2:00 „Пшеров“.

24 Юни – неделя. В 16:30 тръгнах за „Братислава“ и 20:00 бях в „Братислава“, тук един руски войник ми даде малко хляб, ядох.

25 Юни.

Часът е 0:15, тръгвам за Будапеща. Отделям се от багажа само на 15 крачки, за да питам влака за къде отива, кога се върнах раницата ми няма, отчаях се много, защото в раницата ми имаше много неща: 10 ризи, 2 фанели, 2 чифта обуща, 1 чифт навивки, 2 вълнени дебели одеала, едно памучно шарено одеало, 1 германски шинел, 10 кутии циагри – американски, английски, германски, 2 пакета тутун – американски и германски, една лула, аз не съм пушил, а съм обирал угарки и съм пазил за Вана и 20 пури. Всичко пазих за Ванчо, кърпи, пешкири и още много дребни неща. Скърби, ядове, че съм се мъчил с този багаж през цяла Германия, Полша, Чехия и сега да ми го откраднат. Качих се на влака и тръгнах.

В 11:00 бях в Будапеща. Чаках на гарата до 18:30 за влак за Суботица. Но неможах да се кача, останахме. Много гладен, тръднах да диря българска делегация, не намерих, чешка делегация ми дадоха ядене, нахраних се добре и се върнах в гарата та спах.

26 юни – Вторник.

В 8:30 часа тръгнах и в 20:30 бях в Суботица, отидох в българско военно комендантство, додаоха ми вечеря, дадоха ми за 4 дни два хляба, полвин килограм сирене, четири малки кутии цигари, спах.

27 Юни – Сряда.

Тръгнах в 6:30 часа и в 10:30 бях в Нови Сад. Тука няма влак за Белград, че е разрушен тунела и до гарата трябва да одим 7-8 км пеша. Не съм сам, около 15 души български войници, пет души български офицери, всички за България, но краката ми отекли и кръста ме боли от бъбреците, но тръгнах пеша с другите. Извиках коменданта на гарата, български офицер, да чакаме, ще дойде камион да ни вземе, седнахме и чакаме. В 14:30 дойде камиона и тръгнахме, но до 16:30 неможеме да излеземе от града, камиона развален, към 19:00 едва стигнахме до село Батайница, на 18 км от Белград и спре, неможе да върви, чакахме друг камион да дойде от Белград. Дойде и ни взема и в 21:00 бяхме в Белград, в 23:00 тръгнахме за София.

28 Юни – Четвъртък.

Осъмнахме в Ниш, в 13:00 бяхме в Цариброд, към 14:30 в Драгоман. Тук добри хора събраха 60лв, дадоха ми та се обадих в дома, че съм пристигнал жив в България. Към 15:00 бях в София. Явих се във военното комендантство на гарата, извикаха ме в червения кръст, дадоха ми хляб, кашкавал и чаша вино. Кашкавала и хляба изядох, виното не пих, разбра се в района на гарата, че (има) един пленник, натрупа се народ с цветя, бонбони, шоколади и цигари. Обсипаха ме с въпроси за живота в Германия и за свои близки пленници, отидох във военното министерство. Разпитаха ме, дадох обяснения, вечерта отидох на гарата в подкрепителната станция, там се окъпах в банята и спах.

29 Юни – Петък.

Отидох във Военното министерство, казах че съм болен от бъбречна болест и помолих да ме пуснат да си отида до село и след 10 дни да дойда в болница на лечение. Но не ме пуснаха, запитах за заплата за времето прекарано в плен. Казаха ми, че всичко ще ми се изплати, след като представя документи от 12-та тр.областна охранителна дружина от кулският околийски съдия и народен обвинител град Кула. Писах в дома писмо, Йордана да вземе от Кула от съда и народен обвинител.

Изпратиха ме в общовойсковата болница IIIБ. Вътрешно отделение, стая номер 6 и тук оставам на лечение и не мога ида в Горна Баня. Там е ликвид. На трудови войски за удостоверение, но от както ми казаха, че ще ми се изплати, аз се успокоих, че това ме много тормозеше през цялото ми пленничество.

30 Юни – Събота.

Доктора мина, не ме гледа, че седя много време на моят креват и му разправях за живота в Германия и така няма много време да ме гледа. Само каза да не ми дават храна, а да бъда на диета. Идваха от Кула, доктор Ванко Жиков и един от Макреш, научили, че съм се върнал и дойдоха да ме видят.

1 Юли – Неделя.

Храна: едно кисело мляко, един сутляж, един компот от зарзалии и две-три парчета бял хляб, на обяд също и вечер. Голяма разлика тук в храната от Германия, германците би се хранели само с остатъци, които виждат тук.

2 Юли – Понеделник.

Доктора мина, каза да ми се изследват сливиците, зъбите, урината.

3 Юли – Вторник.

На втори Юли си взех дрехите от склада, изпрах ги в студена вода без сапун, изсъхнаха и сутринта отидох в Горна Баня да проверя за Втора трудова областна охранителна дружина, но няма, върнах се в Министерство на Войната, казаха ми че няма да можа получа заплата, защото дружината ми е уволнена – скърби и ядове много, но пак подадох заявление в секция военнопленници – безнадеждно.

Срещнах Тота, от нея научих, че Ванчо е учил пети клас, зарадвах се много, като чух, че Ванчо е учил пети клас. Каза ми че кума, Киро е в Io болница. Пенка е у Ив. Стефанов, но това беше към 18:00 и нямах време да ида да ги видя, мисля на 6.Юли, ако ме пусне доктора за Министерство на Войната, да провера за заявлението и да мина в Ив. Стеф. Iст. Болница и то, ако има време. Тота ми даде 500 лева.

4 Юли – Сряда.

Университетската клиника за уши, нос и гърло ми казаха: в Александровска болница, че на 7-ми – Събота ще ми извадят сливиците, големи болки ще се теглят. Към 18:00 дойде Пенка и Ив. Стефанов, Ив. Ми даде 200лв, купува си вестници, цигари и др.

5 Юли – Четвъртък.

Доктора ми разреши в петък да ида във Военното министерство.

6 Юли – Петък.

Следобед одих във Военното министерство. На обяд бях у Ив. Стефанов, дирих генерал Илиев, да го моля за Ванча, да го настани във военното училище, не го намерих, за заплата пак нищо неможах разбера, оставих още едно заявление с писменото свидетелство от 12-та дружина.

7 Юли – Събота.

Изследваха ми храчките и кръвта – нищо особено не намериха.

8 Юли – Неделя.

Следобяд идва Ив. Стефанов с жена си и децата си, Пенка, Тота, от Бяла едно момиче и един мъж.

9 Юли – Понеделник.

Доктора ми каза, че след като днес ми изследват урината и ако се окаже добра, ще ме представи на комисия да ми дадат отпуск, следобед се получи резултата от урината, албумин няма.

10 Юли. Вторник.

Доктора ми каза, че ще ме представи на комисия за два месеца отпуск и след това пак да се върна в болницата. Одих във Военното министерство и се уверих, че няма да ми платят нищо. Взех си документите и чакам с нетърпение да излезна от болницата.

11 Юли – Сряда.

Обещаха ми в петък да се ява на комисия.

12 Юли – Четвъртък.

Изследваха ми урината – има слаби следи от Албумин.

13 Юли – Петък.

Комисията се отложи за вторник, получих писмо от дома, пишат ми да си отида, аз преписах медицинските актове за 30 дни отпуск, само да не чакам комисия във вторник, а да мога събота на 14-ти Юли, да ме изпишат.

КРАЙ.

Приложение:

Следва една страница с исторически записки:

979 г. Осоновано I-во българско царство.
1018 г. Пропада. За 49 години е имала 12 царе.

Второ българско царство основано 1187-ма година. Пропада 1398-ма година. За 211 години – 11 царе. Трето българско царство основа 1878 година.

 

На последна страница на днвеника има два адреса:

Сарафовска област град Новоузенск. Кардон Елецкая номер 57. Койгаров (не се чете), Михаил Димитриевич.

________________________

Saint – briq Paul

boque Chante, France.

Местата споменати в дневника и извървяният маршрут:

vuko6

Намерено в дневника: