Захарен път

От прогнилата счупена керамика,
показва се дървесния стълб,
от онези Зелените мозъци
изкарва растителна плът.

Високо момиче минава по моста на Сливница
с дълги крака и почти невидими малки гърди,
аз искам да съм в нейното тяло завинаги
и от своята вечна любов да ми подари.

Моста преваля и тя тръгва към парка
все още вдишваща оловната прах,
една единствена премигваща лампа,
я дразни нея и бързо спускащият се мрак.

Премигващи са някак и тухлите,
на онази куха развалина,
която едно време тук гордо стоеше,
красейки революционно града.

Тук разбито е Войнишкото въстание,
и тук е на полисът края,
след него – Модерно предградие
отвъд какво е – незная.

Отдолу минават линиите,
релсите на влака-живот
техникума също близо е
и един апетитен имот.

Бъдещето изобщо го няма,
ако съществува е яко хомот,
настоящето сякаш е вечност
на миналото човекът е роб.

Не помня кога е работило киното,
и майка ми не знае дори,
но надписа „КИНО“ има го,
на площад „Степан Радич“ стои.

Училището вече е частно,
както частен е живота наш,
е верно, тук е малко страшно
насреща – дилър, убиец, апаш!

Но някак спокойно е, дори сладко,
край фабриката, човек когато минава,
спираш се, поглеждаш и питаш:
– Колко ли съдби стоейки тук си създала?

Колко съдби, колко надежда,
още малко ще паднеш съвсем,
само спомена за тебе ще остане,
и една твоя тухла, скрита в мен.

Дали по Кукуш вървейки,
ще срещна онова момичето пак
дали като тебе бидейки,
ще рухна бавно и аз?

Когато Захарна фабрика падне,
ще се разпръснат ли мечтите?
ще бъде ли после? И още въпроси.
И кой ще се грижи за онези – съдбите?

Като никола-вапцаровият завод,
тази сграда бива живот, надежда, утеха,
на сладостта и лесно става се роб,
вкусвайки парче от сладките тухли на цеха.

Когато Захарната фабрика падне,
може би тогава и ще рухне Светът.
и онова, дървото там, когато увехне
и се разложи човешката плът.