Успехът на Самочет

Намерено от „творческият форум“ на PCMANIA. Автор: неизвестен. Нямам спомен, защо съм го запазил. Може би героят на Попа  †Попътъ†! съм аз?

Попа не обичаше да пие топла бира. Не беше привърженик и на пресолените кебапчета, нито на мезетата с омекнал лук, но с топлата бира не можеше да се примири в никакъв случай. За него тя бе като нащърбена корица за някой антикварен книжар, или дори по-лошо – като лимузина без барче за напитки за някой световноизвестен певец, организиращ благотворителна акция за децата от Третия свят. За Попа пиенето на бира беше едновременно разпускане и докосване до някаква за скрита за трезвеника мъдрост. „Налей ми една хубава и дай да замезим, пък ще знаеш колко ясно ги виждам тогава нещата”, казваше той. Именно затова една халба топла бира можеше да развали цялата вечер на Попа, и след като в заведението ставаше все по-задушно с всяка минута, той се опитваше да погълне съдържанието на халбата си колкото може по-бързо, за да не загуби безценната й свежест. Пък и двамата с бирата му започваха да се потят обилно.

Попа сръга Самочет, който умислено бърникаше с лъжичка сметаната в кафето си, и му посочи с ръка през стаята. Двамата се намираха на втория етаж на едно столично кафене с малко по-изискано меню от обичайното. Нямаха пържени картофи със сирене, но сервираха гофрети с шоколад и сметана, горски плодове в карамелен сос и други подобни кулинарни извращения, сметката за които неминуемо идваше с бележка за запазен час при зъболекар. Това бе подразнило Попа десетина минути по-рано, ала сервитьорката се държа толкова мило с него, че сърце не му даде да си тръгнат. Пък и Казим, третият от групата, знаеше че трябва да се чакат в същото заведение.

И той пристигна.

По посока жеста на Попа, Самочет видя мършавата фигура на Казим, който се изкачваше по стълбите срещу тях – с изпито лице, сивкава кожа, високо чело и бродещи из помещението очи, увит в дебели дрехи за да се пази от зимния студ, който бе сковал София вече трета седмица. „От студа ме е страх най-много” – бе казвал неведнъж той на Самочет. „От него се вкочанясвам, не мога да мисля ясно.”

– Ей го нашият. – рече Попа, когато Казим ги съзря сред масите в заведението и се насочи към тяхното ъгълче. Просна връхната си дреха върху облегалката на празния стол, потри ръце и се отпусна на меката, тапицирана с черна кожа седалка. На пръв поглед тя създаваше комфорт, но Казим знаеше, че след петнайсетина минути седалището му щеше да се схване.

– Какво правим, момци?

– Теб чакахме. – отвърна му Попа и повика с ръка сервитьорката, не толкова за да си поръча Казим нещо, колкото за да пусне свалката-убиец, която беше чул в някой филм.

– Скъсала ми се е връвчицата на кръстчето, изчезнало е някъде. – лицето на новодошлия посърна като при научаването на трагична новина. – Сигурно е изпаднало навън, изпод якето ми, ама къде да го търся сега… ново ще си купувам.

– За какво ти е? Ти никога не си бил религиозен… Оу, не ти ма, овцо… другата, другата! С хубавото дупе, другата да дойде! – Попа трескаво жестикулираше и шепнеше по посока на сервитьорките.

– Не че не съм религиозен, просто не богоугоднича, като мнозинството люде, за да влизам в Рая – никой поне малко поумнял човек не би се стремил към това. Аз се моля единствено да не попадам в Ада. За останалото не съм достатъчно праведен, зная.

– Много хубаво, Казиме. – измрънка Попа някак между другото и се ухили мазничко на задаващата се сервитьорка. – Простете, госпожице. Знаете ли, приятелят ми тук изгаря от любопитство дали ще спите с мен.

После на лъсналото му лице пропълзя една от онези усмивки, издаващи неизмеримото удоволствие че е пуснал дълго репетираната свалка, и след като си получи заслужената ругатня от момичето, добави тихо:

– Кучка. – и сведе очи в халбата си с бира, с почервеняло от топлината или от срама лице. – Това им е проблемът на нашенските келнерки и барманчета. И не само на тях, де. Никой не уважава клиента. Взимат на работа разни отрепки и изпадняци, които, от завист че не са успели в живота, си го изкарват на нас – клиентите.

Ала Попа разпозна изражението на Самочет твърде късно. Момчето го предупреждаваше с гримаси да се озапти навреме, докато Казим вече поемаше въздух за тирадата си; вместо нея обаче произнесе едно-единствено изречение, с такъв тон, сякаш прави вяла забележка по тривиален въпрос.

– Не са успели в живота ли?

– Ами, да. Май така излиза. – Попа се замисли за първи път от известно време. – Нали знаеш, сервитьорче е, не е като да е адвокат. Ето, преди няколко дни като тате ме прати до Копенхаген, съвсем…

– Знаем, разказа ни. Изводът от историята ти е, че трябва да се бориш с всички сили, за да се уредиш с добра работа и доходи, и прочее. Ясно. Другаде е проблемът. Как можеш да твърдиш, че е пропилян животът на човек, с който не си поговорил и една минута? Момичето може да е много добра поетеса, или художничка, или танцьорка в свободното си време. Или да си има някой, който да я обича истински, и това да я изпълва с онова щастие, което обезсмисля всякакъв ламтеж портфейлът й да набъбне. Ей това винаги ме е обърквало у тебе, Попе, че за теб човешкият живот има смисъл единствено когато е увенчан със заветния ланец и ферарито.

Попа беше видимо объркан.

– Че какво друго може да има?

– Боже… за теб животът на Георг Хених празен ли е бил? – зяпна Казим и потърси погледа на Самочет за съдействие. Реакцията на Попа не закъсня:

– Кой?

– „Балада за Георг Хених” е съвременна новела за житейския път на чешки майстор на цигулки, който…

– Фо-фо-фо. – заключи Попа и сръбна бирата си. – Много се впрягаш, човече. Кажи му, Самочет. И тримата тук сме сериозни хора, аз поне ще уча в чужбина, ще стана адвокат или каквото дойде. Не е като да сме вихрогони, да не се обиждат писателчетата.

Казим остана безмълвен за няколко секунди и обмисли плах опит да се върне в темата.

– И за теб Хайтов е живял напразно? Няма някаква висша цел, усъвършенстване на човека, морално и духовно извисяване, пречистване на душата, Морал?…

– Тцъ. Каква душа те гони пък теб? Много се задълба в глупости. Истината е, че е хубаво Хайтов и дружките му да списват по някоя страничка за учебниците в осми клас, ама цял живот да вършат туй – нахалост е. Щото, нали знаеш, всичко свършва тук, на земята. Каквото изядеш, изпиеш и добиеш, това е всичко. Както и да го сучеш, щастието си е в решаването на икономическите проблеми, останалото е въздух под налягане… Хех, разбираш ли сега защо не трябва да се хващаш на такива хвърковати бърборения? Щото раят е тука, на земята, и може да бъде постигнат много лесно – с добри инвестиции и здрав труд когато се налага. Останалото – там, божият ти съд, покаянията с които ни занимаваше оня ден – не биват те. Можеш да правиш каквото си искаш бре, Казиме, не виждаш ли? Можеш да живееш в лукс, да станеш новият Слави Трифонов, да позачервиш тия бузи, дето съвсем са хлътнали. Чувай ме, не си прави труда да си търсиш нов кръст. Може би ако спре да ти тежи на врата за ден-два, ще ти се проясни ума за истините на живота… Кой го чете днес Хайтов? Такава съдба, като неговата ли искаш?…

Казим не го слушаше. Заметна набързо връхната си дреха и избяга по-бързо от заведението, като мърмореше несвързано за Мамона. Беше се отказал да спори и отиваше да се помоли.

Попа изпуфтя от досада и го последва с молби да не се цупи.

Самочет остана сам на масата за още минута-две. Допи кафето си и повика с жест сервитьорката, плати за тримата с вежлива усмивка, оправи алаброса си и излезе в софийската вечер. Не му бяха останали пари за автобус. Но пък боровете в парка бяха прелестно красиви.

А в заведението бирата на Попа остана недопита.