Момчето, което искаше да бъде Чубака

Това е разказа на Пацо, спечелил в „Пощенска кутия за приказки“ на тема Star Wars! Пацо е един истиснки ууки! Ако имах мандолина, бих го вързал и разхождал като мечка по кварталите! Но нямам, затова четете сега за:

Момчето, което искаше да бъде Чубака

Пламен Маринов

Всичко започна някъде в средата на деветдесетте. И аз не съм сигурен кога точно. Баща ми се връщаше от плаване и донесе видео. Първата касета, която включихме, беше „Междузвездни войни“. Не помня коя част. Няма и значение. Нашите спряха филма още преди средата, защото не им се гледат „измишльотини“ и ме изпратиха да спа. В крайна сметка не запомних нищо освен един симпатичен космат герой, наречен Чубака. Нито тогава, нито сега мога да обясня с какво точно той ме привлече. Нашата връзка беше на подсъзнателно метафизично ниво и се осланяше единствено на емоции. Не споделих с никого обаче новата си страст. Опитах се да намеря касетата, за да го видя втори път, но не можах. Вероятно вече бе върната на видеотеката. Единственото утешение ми останаха безбройните опити да го нарисувам. За щастие, те бяха толкова неуспешни, че никой не можа да се досети какво точно се опитвам да изобразя.

Няколко години по-късно излъчиха трите части по телевизията. Всяка седмица попивахме видяното и обсъждахме в училище кой е „по-як“ Вейдър или Люк Скайлоукър. Разбира се, феновете на джедаите бяха повече от тези на тъмната страна и ситските лордове, но всеки път изяждоха по някой друг шамар, когато опонентите им нямаха аргумент, та спорът беше що-годе равностоен. Най-големите чудаци бяха двата фена на Йода, но след смъртта му и те преминаха в отбора на Люк. Техен съюзник се явяваше и мъжкараната, която яростно подкрепяше тезата, че Лея ще спаси галактиката. През цялото това време аз мълчах и слушах отстрани. В началото на третата седмица обаче придобих смелост и заявих гръмогласно „Най-як от всички е Чубака!“. Завърших констатацията с финес, проявен под формата на неуспешен опит да изрева като ууки. Резултатът беше краткотраен присмех, прекъснал за около секунда дълбокия анализ на последната битка. Аз обаче бях щастлив, че най-накрая съм показал същността си пред света. Още същия ден споделих и с родителите си кой е моят идол. Те не разбраха за какво точно става въпрос, но бяха доволни, че най-накрая ще свършат мисловните им мъки на тема какво да ми купят, за да ме зарадват за празниците.

Страстта ми се разрастна. Цялото ми бюро беше обсипано с фигурки, картички и рисунки, а стените – с плакати. Майка ми оплете три гоблена с „чудатото същество“, а баба ми не остана по-назад и ми уши плюшена играчка в реален размер с него. Но това за мен не беше достатъчно. Недоволен от същността си на човек, аз исках максимално много да заприличам на ууки. На няколко пъти опитвах да пусна дълга рошава коса. За мое огромно разочарование визията ми наподобяваше по-скоро тази на Люк отколкото на Чуи. Перспективата беше в близко бъдеще да я боядисам и изправя, но за нещастие плановете ми всеки път бяха осуетявани от изненадващи посещания при кварталната фризьорка. Не протестирах срещу тях, за да не изгубя привилегията си да получавам чрез баща си неналични за толкова отдалечената ни от Кашиик родина артикули. Един от тях беше тениска с лика на любимеца ми, която свалях единствено за пране. Най-върховното ми постижение обаче беше овладяното до съвършенство ръмжене.

Един ден баща ми се завърна от 6-месечен рейс с празни ръце и без подарък за мен. Бях повече от обиден. Изскимтях гневно и се прибрах в стаята си. Той ме последва. Оказах се безсилен в опитите си да получа усамотение и го оставих да се изкаже. Сподели ми, че подаръкът ми този път е по-голям от очакваното, но трябва да изчакам да мине митнически контрол. Нямах идея какво означава това словосъчетание, но му повярвах. Трудно можете да си представите колко силно изревах няколко дена по-късно, когато съзрях костюма си на Чубака.

След дълъг спор с нашите, успях да се наложа и ми разрешиха да ходя с него на училище, но само ако оставям маската вкъщи. По-напред в преговорите нямаше как да стигна и дипломатично се съгласих. Подигравките в училище бяха убийствени, но аз не се трогвах от тях. Дразнеше ме единствено прякорът, който ми лепнаха – маймуната. Маймуните и уукитата нямат нищо общо.

Един ден, сдобил се с достатъчно смелост, скрих маската в раницата си, нахлузих я, щом напуснах бащиния дом, и се превърнах в първото завършено ууки, прекрачило училищния двор. Макар и със закъснение, влязох в класната стая. Учителката недоумяващо ме попита какво се случва. Всички погледи бяха вперени в мен. Усетил силата в себе си, аз изръмжах добродушно за поздрав. Даскалицата не го разбра, приближи се заплашително към мен, смъкна маската от главата ми и заповяда да седна. В знак на протест през целия час отговорите ми се състояха единствено от нечленоразделни звуци без нито думичка от който и да е човешки език в тях. През цялото това време съучениците ми се заливаха от смях. След четвъртото изръмжаване госпожата не издържа и ме изгони от час. Изревах враждебно и напуснах сградата.

На път към къщи дочух вик „Ей маймуно!“. Обърнах се и видях няколко юмрука, насочващи се към главата ми. Всичко стана толкова бързо, че дори не можах да видя нападателите. Бях доволен, че най-накрая съм влязъл в битка. Вкъщи обаче ме чакаше нова атака. Учителката беше позвъняла на родителите ми, а те дори не забелязаха бойните ми белези. Вместо това продължиха да ме унищожават с убийствено конско и малко на брой, но качествени „назидателни шамари“. Заключих се в стаята си, съзнавайки, че не просто не мога да бъда Чубака, но и не трябва. Събрах всички артикули, включително костюма, и ги захвърлих в коша, приемайки неблагодарната си човешка форма на съществуване. За съжаление, и това не премахна прякора ми „маймуната“, който просъществува до завършването.

Сигурно се питате защо ви разказвам тази история. Истината е, че и аз не знам. Нещо в погледа, прическата и цялостния вид на кучето, което облизва лицето ми всяка сутрин, ме накара да си спомня за нея.

Чуй Чуи и тук: https://www.youtube.com/watch?v=0UuA8BRbbfY