Ефекта на евроатлантическата пеперуда

Надвечер. Седя си сам вкъщи и чета някаква безумно смешна книга на някакъв нов, млад роден автор като отвреме на време се смея на глас. Човека разбива с нон-сенс историите си, има ноу-хау – явно е. А, аз чакам Фори да ми дойде на гости, за да обърнем по някое друго питие, както подобава за делничен ден. Всъщност преди разказ време се обади да пита имам ли нещо против, да вземе със себе си двама негови познати с които бил в момента и които нямах спомен да съм виждал някога. Непомня, колеги ли му бяха? Май да. Може би въпросните бяха и двойка, но не личеше много, докато пиехме огнена вода в хола ми.
Аз, обаче, колкото повече алкохол поглъщах, толкова повече очите ми заглеждаха дългата, сресана току що къпана коса на Анджела – така се казваше мацката. Тримата ми авери говореха нещо, но аз не слушах изобщо – представях си само как заравям глава между краката на Анджела и как мачкам тежките и гърди. Този образ ставаше все по ясен и кристален, след всяка следваща глътка от кристалната чаша.
– Светла или тъмна, Атанасе?
– А… какво? Бира ли, не аз съм на уиски.
-Ха-ха-ха-ха-ха!
-М?
-Коса! Каква бира? Жени със светла или тъмна коса харесваш?
-С… без коса. Бръснати! Падам си по Skinheads. – казах, за да замажа малко положенето, каво всъщност не лъжех. Наистина си падах по скинарки и веднъж дори чуках една. Е – верно, че беше с коса и то дълга и червена, но въпреки това беше по-голям ултрас и от повечето спортни запалянковци, които познавах. Но го броя в скинхед графата! Имаше татуирана свастика на дясната гърда, която ме възбуждаше допълнително и имаше някак окултно-символистичен ефект. Например докато седеше гола върху мене и гърдите и се тресяха плавно в такт, имах желанието съзерцавайки изографисаният пречупен кръст, да изправя дясната си ръка и да извикам мощно – Sieg Heil!
Дали Анджела има татуировка? Може би не свастика, ами сърп и чук? Или емблемата на НАТО – долу, точно над венерения хълм? Винаги съм искал да го начукам на военен алианс! Кур за НАТО! Буквално. Да си отмъстя за Белград. Нищо, че не съм сърбин. Обичам този град, красив е и искам да си го върна за разрушените сгради, съдби и животи.
– Имате ли татуировки? – изцепих ей така от никъде.
Фори имаше някаква банална зодиакална глупост, а колегата му, който не е важен за този разказ и затова ще остане без име – показа някакви йероглифи на ръката си, които твърдеше, че означават някаква премъдра мъдрост на Лао Дзъ, а аз бях сигурен, че всъщност пише „Виетнамско чудо“. Анджела нямаше, но сподели, че иска да си направи като аз едвам се сдържах да не разкажа за идеята си със Северноатлантическия пакт.
– Ами давай. Каквото и да е, например – цвете, ще изглежда нежно и секси – отговорих и все пак.
– Да, точно. Мислех си за малка пеперудка на кръста!
Уф, колко банално. Не искам насекоми по тялото и. Все едно е животно, което го кацат мухи. – мислех си на ум.
– Пеперуда, комар… оса, да жили най-добре! – опитах с някаква шега.
Нататъка? Стана късно и компанията си тръгна. А аз бях вече твърде пиян. Влезнах в стаята си и се сгромолясах на леглото. На стената ми имаше малка нощна пеперуда. Загледах се в нея с любопитство. Замислих се. В следващият момент с един замах и размазах и отпечатах тялото и на тапета. Татуирах си пеперуда на стената. Тъпо… по-добре да имах тапет с малки емблемки на НАТО, мислех си унасейки се дълбоко.