Пражка зима

Стоеше и гледаше напреде към нищото. Беше мъгла навън. Гъста мъгла. Може би типична за това време на годината, макар и да се предполагаше, че през късният Демември градът ще е затрупан в сняг, който да скрие малко сиво-бежовият му цвят с красиво бяло обагряне.

Милош седеше по средата на игрището и едва виждаше блоковете, които едвам се открояваха с крехките си силуети в непрогледаемостта. Запали цигара като димът и сякаш бавно допълни гъстака от мъгла и заключените в дъното на атмосферата оловни пари и финни прахови частици, причиняващи преди всичко рак.

Незнам на кое място в онко-олимпийските игри е Чехословакия, но съм сигурен, че е на едно от челните места. Човек няма как да е жив достатъчно дълго време без да развие алергии или разни там други тежки болести без помощта на всичката тази прахова зараза и лепкава отрова бълваща се от народните заводи, а и от личните автомобили задръстващи града, особено източно-германските Вартбург и Трабант. Нашите Шкоди бяха малко по-добре. Казват, преди войната сме били в едно от челните места по индустриално развитие, машиностроителна промишленост и въобще икономиката процъфтявала. Докато не дошли немците, а след тях руснаците. А сега?

Безвремие.

Точно така се чувстваше Милош, докато чакаше някого, бавно пушейки от евтините, леки цигари. Чака така на студа и в мъглата близо четиридесет минути. Точно преди последният магазин да затвори в осем, той успя да вземе бутилка вино и сега близо час по-късно беше време да я отвори, понеже така или иначе нямаше какво друго да прави, а и си беше доста студено и това беше начин да се постопли освен движението в кръг около игрището. Срещата му закъсняваше доста. Трябваше да се срещнат в осем и половина, а вече десет-двайсет минути никой не се появяваше. Без да привлича никакво внимание, а и то нямаше никой в двора и наоколо, където стоеше, Милош включи радио-транзистора си. Прозвуча лека Jazz музика, която някак с гъстата мъгла и единствената лампа светеща наоколо се вписваше идеално. Всъщност благодарение на мъглата, крехката светлина, струяща от високата градска лампа, бидейки не повече от 350W, се разтваряше по надалеч, отколкото в нормалното бистро време, сякаш е някаква течност, която се стлее свободно в пространството.

Глътка. Две, три, дори повече. Минаха се още два часа – значи общо три, батериите на транзистора тръгнаха да се изтощават. Милош трепереше от студ, отвреме на време правейки кратки гимнастически упражнения и обиколки, за разгрявка, но това, което най го сгряваше – и вътрешно и външно беше бутилката вино, от която той с неприсъща нему бавност, но голяма наслада отпиваше. Все едно този късен декемврийски безличен ден бе последният в живота му и той искаше да го прекара съвсем спокойно, без никаквави притеснения и камо ли отдаване на излишна значимост нито на деня, нито на събитията в живота си.

Обаче, денят или по-точно вечерта се обославяше да бъде значима. Уж. Милош имаше среща с човек от съпротивата, с когото се беше срещнал веднъж преди това. Словак живеещ във Франция, завърнал се сега в Прага нелегално и под чуждо име, опитвайки се да помогне със завера на страната си. Да, беше го срещал само веднъж, но знаеше, беше убеден, че подобна лудост извършена от човек, би могла да бъде само в резултат на дълбок патриотизъм и силно развита ценностна система. Особено пък сега, точно в този момент. Зимата на 67-ма година. Назряваха промени и Милош ги усещаше, вибрираха му във въздуха, който едвам дишаше. Самият той, за своите крехки двадесет и шест години не беше намерил смисъла на живота и не виждаше особено бъдеще в тази затворена и порочна система, но пък бе готов да се жертва и умре за друга висша кауза – например свободата на своите сънародници и близки, които знаеха по-добре от него как да живеят. Дори зад желязната завеса. Живееха, се едно нищо не се случва и нищо не забелязват.

Защо за Бога не идва!? – мислеше си Милош. – Какво става? Нещо се е случило. Ами, ако бяха заловили неговата свръзка? Ако неговият познат в момента лежеше в някое милиционерско мазе – посинен, пребит, със затворено от оток око и избити зъби – така както често всички служители на реда и режима прекрачвайки правомощията на властта, притежавана от тях и престъпвайки всички човешки хуманни традиции в името на целта – да се докажат способни и лоялни на хората стоящи над тях.

Дали, чакайки три часа на открито, не се излагаше на излишна опастност? Но, какво пък значеше излишна опастност за човек, който намира повече смисъл в това да намери кауза за която да умре, отколкото да живее. А и как някой изобщо би могъл да наблюдава в този момент, когато се намираше в средата на това море от млечна мъгла.

Самият той не беше навътре в нещата. Не беше част от съпротивата или по-точно от официалната и част, ала много искаше да бъде. Очакваше да получи задача, но само гадаеше дали ще получи и каква ще е тя. Ами, ако получи задача да убие някого. Да заложи бомба някъде? Беше ли способен да отнеме чужд живот? Нали живота – свободният живот и правото на лично щастие на всеки, плюс копнежа за справедливост, беше това за което се бореше. Можеше ли – и по важното – трябваше ли, налагаше ли се да отнеме друг живот за по-висшата кауза, която целеше? Така нямаше ли да остави нечие семейство без баща. Въобще Злото, неговото олицетворение и слугите му имаха ли семейства и изобщо произтичаше ли от тях някакво добро?

Дали това бяха мисли на слабост? Може би за врага не трябва да се мисли като за нормално, равно, човешко същество, такова като всички нас. Обаче, така мислейки, не ставаме ли точно като тези срещу които се борим? Твърде сложно е, а се искат бързи решения. Нужна е радикална смелост. Милош беше готов да жертва тялото и духа си, за да се опита да промени системата, поне се надяваше да даде тласък.

Чака до полунощ. Така и никого не дойде. Беше му ясно още след първия час че никой няма да се появи – беше отдавна изгубил надежда затова, но остана още няколко часа сред опияняващото спокойствие на мъглата, за да прочисти своите мисли и да намери малко вътрешен покой. Преполови кутията с цигари, допи бутилката и се прибра. На сутринта отиде рано в парка на близо, поля се с бензин и драсна клечка кибрит. Запали се. Пламна и изгоря бързо като факла от вестник. Ужасен мирис на изгорала човешка плът се разнесе наоколо. Горя бързо, но изгасна бавно.

Междувременно получи писмо в пощенската кутия на квартирата, която обитаваха с майка му, а тя тайно четеше писмата на сина си, понеже самият той не и споделяше много за живота си, даже почти нищо. Майката, като всяка майка искаше да разбере какво се случва със сина и.

За сега задачата е: Пази се. Живей! Постигни най-доброто каквото можеш. Бъди за пример и привлечи други след тебе. За да запалим качествено двигателя на промяната са ни нужни повече количествени натрупвания. Засега чакаме и набираме сили. Срещата се отлага. До следващата. Пази се! Поздрави – Ян“

Късно. Милош прегоря. Димът и смрадта от изгорялото му тяло се смесиха и разтвориха в ранната утринна пражка мъгла. Слънцето едвам очертаваше силуета си. На вън грееше смърт.