Monthly Archives: March 2013

Кушии с пингвини

¡Hola!

Миналата седмица се изниза доста неусетно. Вече се чувствам що-годе установен в Пунта Аренас, оправям се без проблеми из центъра и по основните улици. Дните преминаха основно в уроци: предната седмица бе първата, в която преподавах самостоятелно. За кой ли път ще кажа, че е предизвикателство, но децата се забавляват. И въпреки че много от тях нямат дори базови познания по английски, се чувства прогрес. Играем прости игри с подхвърляне на топка (въпрос и отговор), упражняват се по двойки или в отбори. Имат проблеми с вниманието и дисциплината, но нищо невероятно.

В четвъртък изпитах за първи път печално известните ураганни ветрове, които редовно се носят из региона. По хълмовете и особено край самия проток въздушните течения бяха толкова силни, че ме тикаха настойчиво към шосето, когато чаках на пешеходна пътека. Край  водата пък ми хвърляха камъчета във врата. На моменти можех и така да се “опра” на силния вятър, че ако беше спрял рязко, откровен щях да падна по гръб на тротоара.

Вечерта пък с приемното ми семейство се разходихме в хипермаркетите на безмитната Зона Франка. Цените не ме впечатлиха като цяло, с нищо не са по-евтини от български супермаркет, какво остава за Метро. Единствените откровено евтини неща бяха големи туристически раници за по 30 лв и твърдият алкохол, който наистина е забележително евтин и разнообразен. Справка: Джони Уокър червен етикет 750 ml за 22 лв, панамски и кубински ром за по 9-10 лв в същия грамаж, а пак 9-10 лв струва и шотландско уиски от по-неизвестна марка, но 1 литър. Има и мексиканска текила с червей, странни водки и всякакви видове писко (местната гроздова).

В петък с другите доброволци посетихме най-красивата къща в града, имението на латвийско-немската имигрантка Сара Браун Хамбургер. В къщата цари невероятен необароков европейски лукс, който дори и днес контрастира рязко на отдалечеността и суровостта на региона. А същите хора, обитавали имението и развивали търговията с овце, са и тези, предизвикали изчезването почти до крак на туземното население, което е представлявало и най-южните местни племена на планетата.

След музея се подготвихме подобаващо за събитието на вечерта — квалификацията за световното по футбол в Бразилия Перу-Чили. Гледахме мача в дома на семейството на Дейвид в голяма компания на различни възрасти, подкрепени с националния коктейл и на двете държави Pisco Sour (нещо като гроздова с лимонов сок), чилийски вина и бири. За съжаление “наш’те” загубиха след злощастен гол на Джеферсън Фарфан в 87-ата минута, но като цяло мачът ми се стори необичайно динамичен, интересен и лишен от чисто тактическо надиграване.

В последвалата събота се принудих да стана рано в студената и дъждовна сутрин. Имах две причини: беше именният ми ден, Тодоровден, а и донякъде случайно се падаше, че си бях организирал посещение на колонията от пингвини на остров Магдалена.

В 8 и нещо потеглихме от Пунта Аренас с интернационална група туристи в голям ван, който за половин час ни отведе до малък пристан на север от града. Там ни чакаха три лодки: две готови да ни возят като туристи и една, която май вечно си чака, защото изглеждаше изоставена на брега от десетилетия. След около 40 минути плаване с една от нормалните лодки заобиколихме огромен туристически лайнер и забелязахме острова. По него личаха множество черно-бели точки, които с приближаването ни се потвърдиха като хиляди магеланови пингвини.

Разходката ни по острова продължи един час. Общо взето се ходи по пътека, оградена с въжета и водеща до фара на острова и обратно. От всички страни пътеката е заобиколена от дупки в земята, в които пингвините мътят и трупат провизии. Пингвините на острова са 60,000 и никак не се страхуват от туристи. Напротив, с готовност позират пред камерите, пресичат пътеките, дори биха ти стъпили върху крака. Някои дори копираха движенията на главата ми със своята.

Краят на март е сезонът, в който пингвините си сменят перушино-козината (но нрава не), която значи, че островът е целият в пера, а самите пингвини често са крайно опърпани, чорлави и по своему несресани. Но какво да ги правиш. През април ще излетят на юг плуват на север, за да прекарат зимата в по-топлите води на Тихия и Атлантическия океан.

След около час се ободрихме и стоплихме от неспиращия дъжд и мокрия студ в средата на протока с чайче и се върнахме на лодката, за да видим и втората дестинация от екскурзията — близкия и по-малък остров Марта. На този остров не акостирахме, а само се приближихме, за да се полюбуваме на тамошната атракция, а именно стотици едри морски лъвове, повечето от които ревящи изразително. По скалите личаха и пингвини, но далеч по-малобройни от десетките хиляди на остров Магдалена.

След не повече от час бяхме отново на не по-малко мокрия бряг, а след още толкова си бях вече и вкъщи на топло. Остатъкът от уикенда посветих основно на почивка и подготовка за настоящата седмица. Все пак в неделя с Дейвид посетихме Салезианския музей, в който освен католически артефакти видяхме и препарирани гуанакота, пуми, южни елени (уемул), битови предмети и канута на местните племена, кръста от гроба на капитана на кораба на Дарвин Бийгъл и разни антарктически щуротии. Не е лош като за неделен следобед.

Какво остава за тази седмица? Ами още предизвикателни уроци, но едва четири дни! Тази седмица е католическият Великден, затова петък е неучебен. Вероятно още в четвъртък вечерта тримата доброволци ще се отправим задружно към Торес дел Пайне, където заедно с приятели на семейството на Дейвид ще посветим уикенда на планински туризъм и къмпингуване на палатки.

Направо завиждам на Дейвид и Кристина, че още не са виждали Торес дел Пайне, защото чувството да зърнеш парка за първи път след такова очакване е незаменимо. Надявам се да се насладим на Кулите отблизо по залез или изгрев, каквато е основната ни цел, а защо не и да се приближим до ледника Грей по туристическата пътека до него.

Ще видим. Плановете са изменчиви, но настроението определено е ведро!

The Towers of Dreams

Ами да! Надявам се да съм ви оставил в нетърпеливо очакване след предния пост, а сега е време да разкажа за изминалата неделя и посещението в официално именувания “Национален парк Торес дел Пайне, или сбъдването на една мечта”.

Нека първо да изчистя съмненията от миналата седмица и да потвърдя, че времето беше не-ве-ро-ят-но. Яркосини небеса, памучени бели облачета и дори жарко слънце, което в един момент ме остави по тениска.

Пътуването започна преди зората в неделя. Станах преди 5, защото с Лео трябваше да тръгнем в 5 и 30. До 6 ванът се беше напълнил догоре с туристи (основно чилийци, но и едно момиче от Германия, която си говореше със своята чилийска приятелка на немско-английски), и се носеше из патагонската степ в посока север.

След около двучасов сън се събудих, когато бяхме вече достигнали покрайнините на Пуерто Наталес, а вляво и напред вече се виждаха перманентно заснежени планински върхове. Самото градче (население едва около 20,000) е разположено на фьорда Ултима Есперанса (Última Esperanza, Последна надежда) и всъщност е вторият най-голям град в провинция Магаянес след моя Пунта Аренас. Местните разчитат основно на туризма за свой поминък, като из кратката автомобилна разходка в неуспешно търсене на отворено кафе забелязах основно хостели и туристически агенции по улиците.

На вход/изхода на градчето (ще рече бреговете на фьорда) спряхме за кратка фотосесия на красивите утринни гледки на белещите се планини отвъд фьорда и паметника на гигантския праисторически ленивец милодон. Защо точно милодон украсява входа на града? Ами защото това любопитно животно някога е обитавало Пещерата на милодона, нашата следваща дестинация, разположена на около 25 километра от Пуерто Наталес. Пещерата на милодона не е дълбока, но пък е доста обемна и широка. Освен останки от милодон, в нея са открити и по-незначителни следи от саблезъби тигри и несъразмерни праисторически коне.

След кратка разходка из пещерата се отправихме към главната дестинация за деня: Торес дел Пайне. Дори от Пуерто Наталес, който е на 250 km от Пунта Аренас, дистанцията до източната част на парка е още близо 150 km. Скоро пътищата станаха черни, миризмата на прахоляк изпълни вана, а аз нервно се оглеждах в очакване и правех абсурдни снимки в движение.

И наистина, след като подминахме няколко почти безлюдни естансии и селцето Серо Кастийо, най-после зървам непогрешимите Кули (Las Torres), на които е кръстен паркът. Скоро спряхме колата на бреговете на солената Лагуна Амарга, отвъд която се откри невероятно ясна гледка към задната част на Торес дел Пайне. В далечината на лагуната се мяркаха розови фламингота, а гуанакотата станаха все по-редовно присъствие по хълмчетата.

След лагуната не се насочихме към входа на парка, а към водопадите на река Пайне в обратната посока. Там обядвахме пиле и супи за един на фона на оглушителни бързеи, а гуанакотата бяха толкова близо и толкова нахално наблюдаваха обяда ни, че се чувствах неудобно. Съвсем близо река Пайне прави невероятни полумесечни меандри в своя каньон в червеникавите скали.

След зареждащия обяд най-после достигнахме входа на парка и влязохме. Пътищата продължаваха да са все така черни, но вече с прибавени остри завои и резки слизания и изкачвания. Отдясно се откри все по-впечатляваща панорама към масива Рогата (Los Cuernos) и неговите разноцветни и абсурдно остри отделни рогца. Подминахме катамарана на езерото Пеое и достигнахме до Салто Гранде, откъдето, отново с водопади на преден план, се виждат южните стени на Рогата и заснежения Пайне Гранде.

Следващата спирка беше отвъд езерото Пеое, откъдето гледката към двата масива е малко по-далечна, но далеч по-панорамна. На малък остров в езерото, свързан с брега с доста дълъг пешеходен мост, се намира красиво хотелче. Водата беше кристална, леко раздвижена от повеите на вятъра и тюркоазена.

Последната част от парка, която посетихме, беше брегът на ледниковото езеро Грей, в което плуваха електриковосини айсберги, някои от тях с причудливи отвори. В далечината се виждаше и самият глетчер, а отвъд и бялото Южнопатагонско ледено поле. Самото езеро пък се намира в забележително равна долина, която загатва докъде е стигал глетчерът през Ледниковата епоха. На края на брега, при скалите, са доплавали едри парчета съвършено чист лед, от който си начупихме ледчета за безалкохолната бира и газираната вода, които Лео беше донесъл предвидливо. На два пъти от ледника се откъсваха нови айсберги, което беше съпроводено със звуци като от гръмотевица и гъст снежен прахоляк в далечината.

Слънцето започна да се скрива, ние се прибрахме в колата по доста играещ въжен мост “максимум 6 човека”, а след залеза в оранжево и синьо пътуването ми до дома беше основно заето с дрямка.

Събудих се половин час преди полунощ отново в Пунта Аренас, а между два съня сбъднах и една мечта: да видя Торес дел Пайне.

Бойно кръщене

Здравейте отново от къщата на две преки от Магелановия проток, където (в къщата, не в протока) в момента се провежда лудо baby shower парти с около 30 много вокални учителки, разделени в два отбора. Но не това е темата на този пост, разбира сe 🙂

През изминалата седмица учителствах още три дни, от вторник до четвъртък. След бойното кръщене в понеделник, нещата постепенно се подобриха. Децата наистина ме харесват и са очаровани от присъствието ми в час, защото е много по-различно и интересно от често сивите уроци. Най-впечатлени от мен са петокласниците, които са едновременно много любопитни и по детски весели (като по-малките) и същевременно малко по-дисциплинирани и кротки (като по-възрастните). В сряда дори се стигна до това да дам 40 автографа “My name is Todor” на цял клас, като децата не искаха урокът да свърши и възразяваха на звънеца. В другия пети клас пък нямаха търпение за следващия час по английски. Аз дори не правих нищо необикновено, но вече съм местна забележителност в La Milagrosa!

В свободните следобеди след училище не пропусках възможностите да се разходя с фотоапарата, кога сам, кога с Дейвид и Кристина, из Пунта Аренас. Още повече, че времето беше (и в момента е) изключително благосклонно, с красиво градиентно синьо небе и пухкави облачета.

Във вторник с приемната ми майка Соле посетихме нещо като изложба “градска интервенция с вълна” на близкия мост. Местните общо взета обвиваха дървета, статуи, катерушки и какво ли не с шарени вълнени неща в памет на огромното наводнение преди точно една година, което е нанесло огромни щети и на къщата, в която живея в момента.

В четвъртък и петък посетих и гробището. Може да звучи като доста странна идея, но то всъщност е национална забележителност. И наистина, гробниците може да са леко злокобни, но са доста красиви, някои дори монументални. Много от тях са на хора с хърватски фамилии, срещат се и надписи на хърватски. Други са на англичани, немци, французи, изобщо всякакви хора от Европа, дошли да си търсят късмета в новооснования град в края на XIX век. В града е пълно със следи от хърватските емигранти: има консулство на Хърватия, физкултурен салон на дружество “Сокол”, хърватски клуб с бар/ресторант, а дори и някогашен хърватски квартал (Barrio Croata), в който се намира и нашата къща. Обаче истински хървати, с които да си пробвам сърбохърватския, не съм срещнал още.

В петък стигнахме и до сградата на пивоварната Austral, най-южната на света. За съжаление туровете в нея трябва да се заявят предварително и не влязохме, но и това ще стане до няколко седмици. И като стана дума за бира, трябва да се оплача, че засега не успяваме да намерим признаци на нормален нощен живот тук. Къде се крият хората на по 20 и няколко години в петък вечер? В Антарктида ли?

Днес (в събота) пък си спретнахме приятен спортен полуден. Разходихме се из доста стръмния Национален резерват Магаянес (Reserva nacional Magallanes), който се явява нещо като Витоша за Пунта Аренас: близка планина, в другия край няколко ски писти и маркирани пътеки за туризъм. Впечатляващ е най-вече с високия водопад, невероятните гледки към града и остров Огнена земя, вкаменените дървета и полувкаменените миди в много от скалите.

Резерватът Магаянес е добра тренировка за това, което ми предстои утре. Национален парк Торес дел Пайне, или сбъдването на една мечта. Моля се за хубаво време: нека да е студено и ветровито, ако иска, само да има хубави и добре осветени гледки към умопомрачителните групи от върхове Кулите (Las Torres) и Рогата (Los Cuernos) и, разбира се, към електриковосиния глетчер Грей (Glaciar Grey).

Стискайте палци! 🙂

Краят на света от въздуха

El fin del mundo

Знаете ли това чувство, когато сънувате мечтани места, само за да се събудите с разочароващото осъзнаване, че са напълно недостижими и далечни миражи? На мен ми се е случвало много пъти. Тази сутрин се събудих с подобно чувство, сякаш очаквайки да се завърна към сивата реалност още в първите секунди на будно състояние.

Това обаче не се случи, защото от Пунта Аренас мечтите за всичките неземни места в Южна Патагония са напълно реални и постепенно започват да се случват.

Както разказах в предния си пост, в събота кацнах в столицата на Чилийска Патагония и на най-южната административна единица в света, Регион Магаянес и Чилийска Антарктика (Región de Magallanes y de la Antártica Chilena). Веднага щом самолетът слезе под облаците се откриха невероятни гледки на пуста, сурова земя с множество заливи и полуострови, тук-там по някоя къщичка, естансия или фар.

На летището бях посрещнат от страхотното ми приемно семейство, Соле и Лео. Соле е учителка в училището, където аз преподавам, а Лео има туристическа агенция. Именно с един от бусовете на агенцията се придвижихме до къщата на семейството, която е на две преки от Магелановия проток. Соле и Лео си живеят с два дванайсетгодишни кокер шпаньола, София и Томи, който е глух, но затова пък много мил. Къщата е уютна, винаги топла, с голям телевизор, чудесен достъп до центъра и протока и може би най-важното, wi-fi. Соле и Лео са приютявали доброволци на програмата от Индия и Шотландия и наистина личат опитът и желанието им да ме накарат да се чувствам у дома си за следващите месеци. Говорят по малко английски, а аз вече използвам няколко думи на развален испански, така че успяваме да водим комуникация.

В събота преди залеза в 9 вечерта си направих разходка из центъра на Пунта Аренас. Предвид къде се намира този град, разнообразието в него е невероятно. Има си множество кафета, барове, магазини, летище (разбира се), красив централен площад с катедрала и губернаторски дворец и дори мол с огромен супермаркет. Със 130,000 жители като население е малко по-голям от родния ми Плевен, но понеже няма никакво високо строителство (къщите над 2 етажа са огромна рядкост), е много по-голям като площ.

Още в неделя Соле и Лео водиха туристи до Национален парк Пали Айке и поканиха мен и Дейвид, един от двамата други доброволци в Пунта Аренас, да дойдем с тях. Пали Айке обхваща бивша вулканична зона и включва кратер на вулкан, солена лагуна, полета от някогашна лава и пещерата и кулите Пали Айке. Фауната, която видяхме на няколко метра от нас, се състои от стотици гуанакота (диви ламоподобни), нелетящите птици дарвиново нанду, патагонски лисици и други.

По пътя към парка видяхме и най-старата естансия (патагонска жилищна ферма) в Магаянес, Сан Грегорио, с останките на корабокруширалия параход Амадео, както и терминалът при Пунта Делгада, който свързва краят на континента с остров Огнена земя. На връщане от Пали Айке пък станахме свидетели на патагонско задръстване. Пътят беше затворен за около половин час, защото се проведе рали.

Вчера (понеделник) беше първият ми работен ден в училище La Milagrosa. Ще работя с две главни учителки, Маргарет и Татяна, и с деца от трети до седми клас. Вчера бях в часовете на шестокласниците на Маргарет, които бяха учудващо възпитани и поназнайваха английски. При четвърти клас на Татяна положението обаче беше по-трудно: децата са пълни с енергия, но нямат никакъв фокус, има проблеми с дисциплината и не обръщат внимание на уроците. В повечето моменти 2-3 от тях бях прави около мен и ми говореха на испански или повтаряха фразите на английски. Любопитни и приветстващи са, но ще има нужда от работа по знанията им по английски. Което е тъкмо моята задача от следващата седмица.

И така. През тази седмица ще ходя още четири пъти до училището. Би трябвало да съм в период на наблюдение, но де факто вече вземам много дейно участие в часовете. Наред с ученето на испански, живота с приемно семейство, непредвидимия климат и изследването на красотите на Патагония, това ще е още едно интересно предизвикателство.

До скоро!

Улично изкуство

Потайностите на Сантяго

¡Hola!

През миналата седмица наред с целодневната ориентация и интензивните курсове по преподаване на чужд език не пропусках шансовете да разгледам красивата столица на Чили, често с някои от другите доброволци, а понякога и сам.

От хълмовете Сан Лусия и Сан Кристобал, където бях във вторник, се открива невероятна гледка към безкрайния град. Сан Кристобал си е направо планина: ходи се един час под жаркото южно слънце до върха, където има статуя на Дева Мария. В подножието на хълма са къщата на нобеловия лауреат Пабло Неруда, сега музей, зоологическата градина и кварталът Беявиста, който е център на нощния живот с множество барове и клубове.

В сряда се разходихме до “селото на занаятите” Los Dominicos. Всъщност не е никакво село, ами последна спирка на метрото на Сантяго. А си се явява точно един чилийски Етър, с множество къщички-магазини, подлъгващи туристите с шалове и дрехи от вълна на алпака, глинени пингвинчета и прасенца и сувенири от полускъпоценния камък лаписласули.

Четвъртъкът и петъкът заделих за самостоятелни разходки из западната част на града, до парка Кинта Нормал, където са Музеят на паметта и човешките права (общо взето Пиночет) и Природонаучнят музей. Първият за съжаление беше затворен, но работеше галерията със снимки от преврата през 1973 и кампанията за референдума през 1989-90. Природонаучният музей обаче си беше отворен и доста интересен. Разказва много за географията и първите обитатели на Чили, като започва от пустинята Атакама и завършва с “Чилийска Антарктика”. За разлика от всеки един български музей, е изключително модерен, интерактивен и фокусиран върху знанието и запомнянето, а не е просто колекция от едва свързани артефакти.

В западната част на града има и страхотно улично изкуство. По-красиви, идейни и впечатляващи графити не съм виждал никъде. Повечето са и доста сюрреалистични, като например елен с шест човешки крака, три от които с чорапи…

В събота сутринта излетях за Пунта Аренас, където, след четиричасов полет с престой в Пуерто Монт и три дни по-късно, се намирам в момента.

 

Пристанището на Валпараисо

Югозападна ориентация

Поздрави от слънчево Сантяго, където Шампионската лига се гледа посред бял ден!

Както очевидно става ясно, пристигнах безпроблемно в събота и веднага се заех с разглеждане на града. Пълно е с красиви хълмове със страхотни гледки над града, на който много-много не му се вижда краят, бохемски квартали и стара архитектура. За по-модерно настроените, има и небостъргачи 🙂

В неделя заедно с петима други доброволци от Америка и Германия си направихме екскурзийка до Валпараисо и Виня дел Мар на Тихия океан. Валпараисо е изцяло хълмист град с шарени къщи, въжени линии с изрисувани кабинки, улични кучета и голямо пристанище. Съседът му Виня дел Мар пък се явява някакъв местен Слънчев бряг, но далеч по-уреден и красив. Плажовете им само изглеждат добре обаче — океанът е студен и вълните са силни и непредвидими, не става за плуване. Друго си е на Черно море с едно Бургаско в ръчичка.

От вчера (понеделник) започнахме ориентация. В първата вълна на програмата сме над 50 човека, от които над 90% са американци, но има и хора от Русия, Индонезия, Германия, Сингапур, Англия… интересна смесица. Ориентацията е общо взето подготовка за работата в училищата, която ни очаква. Мисля, че едва днес, когато видях видео от реалните проблеми при преподаването, осъзнах истинската сложност на задачата. Ще е трудничко, но да видим, невъзможно е да знам условията отсега.

Това, което знам, обаче, е че със сигурност ще служа в Пунта Аренас, което беше моят първи избор. Ще преподавам в начално училище La Milagrosa, а приемното ми семейство звучи страхотно — “майката” е учителка, “бащата” е в туристическия бизнес, имат две кучета и къща на две преки от Магелановия проток. Хари от Индонезия, бивш доброволец в същия град, сподели страхотни неща за тях, та нямам търпение да ги срещна. Полетът ми към южна Патагония ще е в петък, събота или неделя, но това ще разбера чак в четвъртък. Оттам нататък предстоят две седмици наблюдение в училището и след това преподаване. Междувременно и в почивните дни: приключения и създаване на спомени 🙂

И така. Очаквайте включване от края на света, когато почна да си летя за там с частния си самолет 😛

Immigrada immigraniada

Няколко кратки бележки преди да мога да разкажа по-подробно:

  • От трите ми полета, на летище София качването на борда беше най-организирано и подредено. Бразилците и чилийците не знаят как да си изчакат реда да бъдат извикани.
  • Терминал 5 на Хийтроу е невероятно чудо на техниката. Най-голямата сграда във Великобритания и със собствен вътрешен подземен влак между гейтовете.
  • В Сао Пауло явно има МНОГО японци, които са си изцяло местни и си говорят португалски. Освен това има и немци от същия тип. Но и гета (фавели) от друг тип.
  • Андите са ужасно високи. Май видях Аконкагуа от самолета, но не съм сигурен още 🙂
  • Сантяго си е един уреден и красив западноевропейски град. С небостъргачите и старата архитектура и всичко. С хълмове като Пловдив и планини наоколо като София, но двойно по-голям.

Фавелите на Сао Пауло  Андите от въздухаСантяго от хълма Санта Лусия  Plaza de ArmasСтария Конгрес