The Towers of Dreams

Ами да! Надявам се да съм ви оставил в нетърпеливо очакване след предния пост, а сега е време да разкажа за изминалата неделя и посещението в официално именувания “Национален парк Торес дел Пайне, или сбъдването на една мечта”.

Нека първо да изчистя съмненията от миналата седмица и да потвърдя, че времето беше не-ве-ро-ят-но. Яркосини небеса, памучени бели облачета и дори жарко слънце, което в един момент ме остави по тениска.

Пътуването започна преди зората в неделя. Станах преди 5, защото с Лео трябваше да тръгнем в 5 и 30. До 6 ванът се беше напълнил догоре с туристи (основно чилийци, но и едно момиче от Германия, която си говореше със своята чилийска приятелка на немско-английски), и се носеше из патагонската степ в посока север.

След около двучасов сън се събудих, когато бяхме вече достигнали покрайнините на Пуерто Наталес, а вляво и напред вече се виждаха перманентно заснежени планински върхове. Самото градче (население едва около 20,000) е разположено на фьорда Ултима Есперанса (Última Esperanza, Последна надежда) и всъщност е вторият най-голям град в провинция Магаянес след моя Пунта Аренас. Местните разчитат основно на туризма за свой поминък, като из кратката автомобилна разходка в неуспешно търсене на отворено кафе забелязах основно хостели и туристически агенции по улиците.

На вход/изхода на градчето (ще рече бреговете на фьорда) спряхме за кратка фотосесия на красивите утринни гледки на белещите се планини отвъд фьорда и паметника на гигантския праисторически ленивец милодон. Защо точно милодон украсява входа на града? Ами защото това любопитно животно някога е обитавало Пещерата на милодона, нашата следваща дестинация, разположена на около 25 километра от Пуерто Наталес. Пещерата на милодона не е дълбока, но пък е доста обемна и широка. Освен останки от милодон, в нея са открити и по-незначителни следи от саблезъби тигри и несъразмерни праисторически коне.

След кратка разходка из пещерата се отправихме към главната дестинация за деня: Торес дел Пайне. Дори от Пуерто Наталес, който е на 250 km от Пунта Аренас, дистанцията до източната част на парка е още близо 150 km. Скоро пътищата станаха черни, миризмата на прахоляк изпълни вана, а аз нервно се оглеждах в очакване и правех абсурдни снимки в движение.

И наистина, след като подминахме няколко почти безлюдни естансии и селцето Серо Кастийо, най-после зървам непогрешимите Кули (Las Torres), на които е кръстен паркът. Скоро спряхме колата на бреговете на солената Лагуна Амарга, отвъд която се откри невероятно ясна гледка към задната част на Торес дел Пайне. В далечината на лагуната се мяркаха розови фламингота, а гуанакотата станаха все по-редовно присъствие по хълмчетата.

След лагуната не се насочихме към входа на парка, а към водопадите на река Пайне в обратната посока. Там обядвахме пиле и супи за един на фона на оглушителни бързеи, а гуанакотата бяха толкова близо и толкова нахално наблюдаваха обяда ни, че се чувствах неудобно. Съвсем близо река Пайне прави невероятни полумесечни меандри в своя каньон в червеникавите скали.

След зареждащия обяд най-после достигнахме входа на парка и влязохме. Пътищата продължаваха да са все така черни, но вече с прибавени остри завои и резки слизания и изкачвания. Отдясно се откри все по-впечатляваща панорама към масива Рогата (Los Cuernos) и неговите разноцветни и абсурдно остри отделни рогца. Подминахме катамарана на езерото Пеое и достигнахме до Салто Гранде, откъдето, отново с водопади на преден план, се виждат южните стени на Рогата и заснежения Пайне Гранде.

Следващата спирка беше отвъд езерото Пеое, откъдето гледката към двата масива е малко по-далечна, но далеч по-панорамна. На малък остров в езерото, свързан с брега с доста дълъг пешеходен мост, се намира красиво хотелче. Водата беше кристална, леко раздвижена от повеите на вятъра и тюркоазена.

Последната част от парка, която посетихме, беше брегът на ледниковото езеро Грей, в което плуваха електриковосини айсберги, някои от тях с причудливи отвори. В далечината се виждаше и самият глетчер, а отвъд и бялото Южнопатагонско ледено поле. Самото езеро пък се намира в забележително равна долина, която загатва докъде е стигал глетчерът през Ледниковата епоха. На края на брега, при скалите, са доплавали едри парчета съвършено чист лед, от който си начупихме ледчета за безалкохолната бира и газираната вода, които Лео беше донесъл предвидливо. На два пъти от ледника се откъсваха нови айсберги, което беше съпроводено със звуци като от гръмотевица и гъст снежен прахоляк в далечината.

Слънцето започна да се скрива, ние се прибрахме в колата по доста играещ въжен мост “максимум 6 човека”, а след залеза в оранжево и синьо пътуването ми до дома беше основно заето с дрямка.

Събудих се половин час преди полунощ отново в Пунта Аренас, а между два съня сбъднах и една мечта: да видя Торес дел Пайне.

[facebook_like_button]

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *