Лодката-герой на Шакълтън "Джеймс Кеърд"

Свръхестествено училище, свръхестествено време. И вече съм чилиец!

Здравейте! Искам да започна този пост с приповдигнато настроение, затова ще ви споделя превода на заглавието на “Сам вкъщи” на испански: Mi pobre angelito или “Бедното ми ангелче”! Голямо бедно ангелче е този Маколи Кълкин, знаете…

Та на Аржентината от предната история още не ѝ е дошло времето. За сметка на това пък като се върнах от Торес дел Пайне заварих в къщата цяло аржентинско семейство! И то начело с баща, който носеше ту фланелка на Бока Хуниорс, ту на аржентинския национален отбор, нищо друго. Имаше и майка с две дечица, като едното беше във възрастовата група на моите ученици (май пети клас), а другото си беше пеленаче от тези, които вече ходят уверено, но не още не им се е проговорил човешки език. Бяха мили и симпатични, а иначе се оказа, че са туристи от сравнително близкия град в Аржентина Рио Гайегос и са дошли да си купят телевизор от безмитната зона и да поразгледат. Къщата е доста голяма и има няколко празни спални, така че логично Лео предлага в отделни случаи настаняване като част от услугите на туристическата агенция. Заварих ги за два дни и в понеделник вечерта си тръгнаха.

В понеделник след първите си два урока отидох до местния Граждански регистър, за да си взема чилийската лична карта. Чаках по-малко от пет минути за получаване и вече съм официален временен гражданин на Република Чили до 26 декември. За съжаление не са ме прекръстили на Teodoro Ardiente Piadoso или нещо подобно, както биха направили в Катар или в Турция, ами съм си още Тошко. Какво да се прави…

Седмицата мина без особено много събития, затова ще използвам това да разкажа за училището и работния ми ден в момента. Та училище Ла Милагроса (“Чудотворната”, или както аз предпочитам, “Свръхестествената”) се намира на хълм на 40 минути пеша от къщата ми. С това продължава една много странна традиция винаги да живея на тихо и спокойно място на около 30-40 минути пеша от работа/училище и да имам да изкачвам баир дотам. Така беше в Плевен с Езиковата гимназия, така беше в София със Станга, сега е същото и в Пунта Аренас. Странна съдба. Тук обаче гледките са най-живописни, защото си се катеря или слизам училище и за фон имам Магелановия проток, обикновено с разни плаващи корабчета и далечна гледка към остров Огнена земя.

Та училището се явява получастно, което заедно с държавните училища е най-разпространеният вид училище в Чили. Обикновено са малко по-добри от държавните училище и родителите плащат някаква разумна сума, за да учат децата им там. Частната страна в този случай е Орденът на сестрите винкентинки (“Дъщерите на милосърдието”), които носят тъмносини дрехи и поне няколко от които си живеят в две къщички до училището и често сноват по коридорите или се вясват в учителската стая с важни съобщения.

Училището е много добре обзаведено: съвременни маси и столове вместо гадни чинове, електронни дъски с проектори (SmartBoard) и бели дъски с маркери във всяка стая, огромен вътрешен двор, в който децата да трещят, голям физкултурен салон, просторен външен двор с игрища… гъзария. Нищо общо с нормите на българската действителност, предвид че това е училище, в което децата не са богати, дори съм чувал, че са си направо бедни. В Пунта Аренас има далеч по-елитни и престижни начални училища, а моето е и в краен и не особено приятен квартал. Определено имаме да наваксваме по отношение на оборудването.

Тук имат други проблеми обаче. Децата са си деца навсякъде, но в Чили като цяло хич не се справят с дисциплината. В резултат на това децата не внимават много, често стават от столовете, бият се, дърпат се, хвърлят самолетчета и бонбони, крещят глупости. В моите часове се старая да им обземам вниманието с игри и да не им остава време за странични дейности, но с някои класове е трудно, като някои ученици седем години поред вече не знаят друго освен да си губят времето до последния звънец. Иначе са като цяло са много любопитни, весели и мили и не успявам да мина през вътрешния двор на училището, без да искат да ме поздравят поне десет ученика.

А пък с преподаването на английски е малко особена ситуация. Отначало имах горе-долу собствена стая, но ми я взеха, защото се пада стая за срещи и явно моята подредба на столовете и плакатите с правила за часовете по английски по стените не се вписват в пейзажа. Сега водя часове в лабораторията по “науки”, където се боря с това децата да не разфасоват стиропорни модели на планети, да не пипат препарираните патагонски лисици във витрините и да не пият вода от шестте мивки, две от които не се отводняват правилно и правят локви по пода. Но става като цяло: има електронна дъска да ги облъчвам с презентации и горе-долу достатъчно място да им подредя столовете в една линия, така че да имам достъп до всеки и същевременно да не могат да се крият. Все пак една група  “лоши”  шестокласнички влизат под масите! 😛

Както бях писал, до началото на тази седмица работих с две главни учителки, Маргарет и Татяна. Маргарет обаче излезе в майчинство и от вторник работя с нейния заместник, Даниел, който е нов в училището и доста млад (май на 25), но пък е учил в Текас, та говори добър английски. Малко е шашнат от дисциплината в реално училище, но се отнася отговорно и мисля, че ще се сработим. С Татяна е по-трудно, защото не общува много, но поне с нея са основно петокласници, с които ми е най-лесно, понеже най ме обичат и не е трудно да им привлечеш вниманието. Подхвърляне на топка един на друг или игра на “баскетбол” с кошчето и са на седмото небе. Междувременно са принудени да говорят английски и да учат нови думи, разбира се!

С друга цел освен да стигна до работа излязох едва в четвъртък. Соле беше наготвила нещо като гигантско телешко руло стефани или мусака с наденица вместо яйце в средата и с печени картофи, на което му викат “немско печено” (asado alemán), вероятно заради надениците. Аз помогнах с готвенето като обърнах картофите и тавата и се чувствам много горд! Получи се много вкусно и го унищожихме семейно заедно с някакъв роднина-рибар, който живее в Сантяго и който е бил на Огнена земя да упражнява хобито си.

След това с доброволците и една млада и приятна учителка-чилийка по английски от училището на Дейвид, Джесика, пийнахме по бира в Bar Bulnes. Местенцето е приятно и има пица по 8-12 лева, която много хвалят. Всъщност на вкус не е по-различна от уличните пици на парче в България, които ги дават по 4 парчета за 2 лева на промоция в Плевен. Излъчваха мача на Универсидад де Чиле (по-известни като Ла У) срещу Олимпия Любляна Асунсион от Парагвай за Копа Либертадорес. Разбира се, като всеки син отбор, изправил се срещу Олимпия, паднаха с 0-1.

Май Ла У ми харесват повече от другия местен гранд, Коло-Коло. Допада ми логото с буква U и бухал, а и освен това традиционно обичам отбори, които често и (не)очаквано се провалят, като Арсенал, Санкт Паули и Спартак Плевен. “Олимпия, догодина пак ела”…

Та пийнахме по литър бира Аустрал, който ми излезе към 9 лева, и си се прибрахме час след полунощ, защото все пак петък е горе-долу работен ден. “Горе-долу работен”, тъй като в петък имах точно един учебен час, който реално беше 30 минути, защото имаше спортен полуден. Спортният полуден тук май представлява събитие тип “всички деца в салона, най-лошите на подиума, лошите танцуват, другите танцуват и те, иначе главната инспекторка взима микрофона и се кара, че не се движат”. Но беше забавно, потанцувах и аз, за да ги мотивирам, и си тръгнах.

За мен петъчният спортен полуден продължи обаче. Дейвид, Кристина и Джесика ме въвлякоха в една особена западняческа традиция, която аз по принцип много мразя: бягане за здраве. Бягащите хора са изключителна напаст за мен в градове като Лондон, където искам да ходя по брега на Темза и да снимам, а тези ми се блъскат в гърба и ми се извиняват. Всъщност от перспективата на бягащия е доста приятно и здравословно, особено като е слънчево, но под 10 градуса с вятър, и следователно не се потиш. Пробягах успешно и без да изоставам от другите 5-6 километра по бреговата ивица, прибрах се пеша без да умра, изядох около половин килограм телешко, пилешко и наденица с картофи за обяд и легнах да поспя. Вечерта с Лео и Соле вечеряхме навън, в Dino’s Pizza. Ядох огромен сандвич със свинско, сирене, домати и майонеза, който беше и доста вкусен. Пиците им ги бях пробвал вече: не са лоши, но не са истински пици.

В събота планът ни беше с Дейвид, Кристина и Джесика да посетим музея на открито Нао Виктория, където има автентични копия в пълен размер на кораба на Магелан и два други известни мореплавателни съда, свързани с Пунта Аренас. Но времето през този ден беше за усмирителна риза направо. Събуди ме порой в 8:30, а станах в 10 и навън беше прекрасно слънце с ясно небе. Към 11 заваля нов порой, затова си пуснах Арсенал–Уест Бромич по телевизията и зачаках да видя какво ще стане. Дейвид се обади, че Кристина е вече навън, да излизам и да се срещнем четиримата в едно кафене, та да решим дали ще ходим. По това време беше пак слънчево. Излязох: дъжд, докато вляза в кафенето на 10 минути… вече грееше слънце. Постояхме вътре около час, през което времето се смени още приблизително три пъти. След това се върнахме в къщата ми, защото Соле ни беше поканила на вкусен обяд, в който имаше и доста вегетариански вкусотии за Кристина. По това време беше слънчево, та решихме все пак да отидем до музея. Лео и Соле имаха път до болницата, която е наблизо, и ни закараха.

Музеят е частен и се намира на самия край на града “до табелата”. Представлява открито пространство на брега на протока, в което са поместени три кораба в цял размер. Най-впечатляваща и детайлна е, разбира се, караката “Виктория”. Това е първият кораб, обиколил света: с експедицията на Магелан през 1519-22 г. С тази си експедиция Магелан общо взето открива и земите на съвременно Чили, защото през 1521 г. прекосява предвидливо именувания Магеланов проток и така преминава от Атлантическия в Тихия океан. Но там за зла беда го убиват филипински терористи. “Виктория” все пак се връща успешно до Испания с друг капитан и заслужва своето място в историята.

Та копието на кораба е страхотно и изключително подробно, а от музея дават и аудио гид, от който научихме детайли от историята, устройството на кораба и живота на екипажа. Слязохме в долните нива, където имаше доста комични кукли на моряци, хамаци, бъчви, бурета с риба и какво ли още не, с подходящо осветление и озвучение. Влязохме и в капитанската каюта, където освен кукла на Магелан имаше и множество карти, оръжия и брони от епохата. Не се забавих да се облека като зъл конквистадор със сабя и пищов!

Междувременно от хубаво слънчице и чисто небе за около 2 минути стана пак порой, та побързахме към следващия експонат. Там не можахме да се скрием, защото беше копието на малката спасителната лодка “Джеймс Кеърд” от злополучната антарктическа експедиция на Сър Алекси Сокачев Ърнест Шакълтън през 1916 г. Лодката играе ключова роля в едно от най-великите постижения на морската навигация, като с нея Шакълтън преплава през зимата 1500 километра през целия опасен Южен (Антарктически) океан и стига от Южните Шетландски острови край Антарктика до Южна Джорджия, откъдето вика помощ от Пунта Аренас за заседналия в леда кораб.

Видяхме също така и възстановка на шхуната “Анкуд”, с която през 1843 г. Чили заявява суверенитет над Магелановия проток. Това става, като начело с капитан Джон Уилямс Уилсън (известен и като Хуан Гийермос) корабът достига протока по море. Екипажът на “Анкуд” забива чилийското знаме, провиква се по аспаруховски “Тук ще бъде Чили!” и основава Форт Булнес. Фортът е на 60 километра от днешния Пунта Аренас, където се мести селището пет години по-късно.

Аха да се скрием в този малко по-едър корабен експонат и слънце пак пекна, което произведе и красива дъга над протока. След това оставаше да видим и дървеното скеле на кораба на Дарвин, “Бийгъл”, с който през 1831-36 г. известният учен изследва флората и фауната на Патагония и други части на света. Копието на “Бийгъл” е все още на ниво груб дървен строеж, но се очертава като още един бъдещ интересен експонат в музея.

Пийнахме чайче в рецепцията на музея, поснимах се пак като конквистадор, но с друга ризница и шлем, и се отправихме към близкото блато Трес Пуентес (“Три моста”). За него Соле и Лео ни бяха казахали, че можем да видим много видове птици. Междувременно пак започна да вали, докато стигнем до блатото се изясни, но десет минути по-късно пак заваля. Самото блато е странно място, всъщност е накрая на града и наоколо има магистрали и индустриални предприятия, но си е пълноправно блато с папур, мътна вода и няколко вида патици. В съседното поле пасат и коне (плюс едно хиперактивно жребче) и крави, та фауна имаше. Дори и така, нямаше нищо по-интересно за гледане от ятата патици и някакви по-големи птици (може би вид гъски), които изплашихме, но предвид близостта до музея си заслужаваше допълнителната разходка. Дъждът се усили, качихме се и четиримата в едно колективо (нещо като кола-маршрутка или споделено такси с фиксирана цена и маршрут) и се върнахме в центъра.

Докато сляза на моята пресечка и печеше слънце, а небето беше синьо и ясно.

Сега съм вкъщи и пак вали. Не питайте за времето, тук е Патагония.

P.S. Спря да вали. Не се шегувам.

2 thoughts on “Свръхестествено училище, свръхестествено време. И вече съм чилиец!

  1. Влад

    “Излъчваха мача на Универсидад де Чиле (по-известни като Ла У) срещу Олимпия Любляна Асунсион от Парагвай за Копа Либертадорес. Разбира се, като всеки син отбор, изправил се срещу Олимпия, паднаха с 0-1.”

    Това ми хареса, нищо, че съм фен на един от въпросните сини отбори! 😀

    Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *