Лед

Historias mínimas: Diarios de bus

Както вече стана традиция, седмицата в чудотворното училище Хогуортс La Milagrosa се изниза невероятно бързо, с много емоции, по-често положителни, но понякога и отрицателни. Изобщо работата с деца е малко като да гледаш футболен мач: резултатът не винаги е правопропорционален на инвестицията от усилия (било то като учител или фен), а същевременно от крайния изход зависи настроението ти поне за няколко дни напред. За щастие Арсенал основно бият напоследък.

В понеделник след уроците участвах за първи път в извънкласното занимание, което бях избрал. Играх тенис на маса с неколцина шестокласници и седмокласници под ръководството на осемнадесетгодишната учителка по тенис. Децата са общо взето добри с хилката, бих казал, че съм средно ниво спрямо тях (а мен като цяло ме бива, както в Станга добре знаят!). Едва пълнолетната преподавателка обаче ме разби с 11-2, 11-4 или нещо подобно, без да си дава много усилия. За наказание загубилият отбор, с мен включително, трябваше да направи пет обиколки на физкултурния салон. И още пет в другата посока. Какво да се прави, правилата важат за всички!

През седмицата разбрах също така, че най-после ще започна да преподавам във второ училище, за да покрия 25-те часа, които се изискват от мен. Училището е кръстено на военноморския герой Артуро Прат, начално е и е държавно. Друго не знам, но днес ще го посетя и ще науча графика си за бъдещите месеци.

В сряда с Дейвид и Кристина бяхме подложени на традиционната кръгла маса с чилийски ученици в Американския ъгъл на университета. Беше по-безинтересно дори от миналия път, децата си говореха помежду си, а дори и да имаше въпроси към нас, обикновено съответстваха на ранната тийнейджърска възраст на задаващите ги. Примери?

  • “Олеле, колко си висок, досега те бях виждала само седнал!”… в Чили се класирам за необичайно висок, а не просто за леко висок, както в България. Горкият Матей Казийски.
  • “Ти хипстър ли си?” Явно не знаят, че хипстърите никога не си признават. Но тук също мислят, че хипстър е някакъв човек, който харесва котки, така че… да.
  • “Приличаш на Шелдън Купър (от The Big Bang Theory)!” Слагам си палтото: “Приличаш на Шерлок Холмс!”

В четвъртък с Дейвид и Кристина взехме съдбоносното решение, че през уикенда искаме да отидем в Аржентина и да видим ледника Перито Морено. Организацията ни беше светкавична, предвид че трябваше да резервираме хостел в Пуерто Наталес, да си купим билети за автобус дотам и обратно, да резервираме еднодневния тур от Пуерто Наталес до аржентинския ледник и да си обменим аржентински песос.

Нещо повече, горките американци трябваше да платят по Интернет по 160 долара “реципрочна такса”, за да могат да влязат в Аржентина. Нещо като глоба, че за аржентинците има визов режим да ходят в САЩ и визата би им излязла толкова. Поне важи за следващите десет години, но все пак се почувствах особено радостен, че съм българин с паспорт от Европейския съюз и мога да си перкам из почти цяла Южна Америка без визи и такси. Да звучи Одата на радостта!

Същата вечер най-после се запознахме на живо с тримата нови доброволци: австралийката Кат и калифорнийците Дейвид (Втори) и Брендън. Като цяло изглеждат свестни и приятни, ще си изкараме добре заедно. Кат дори се нави да дойде с нас в Аржентина за уикенда, като при нея организацията беше дори още по-луда, защото имаше още по-малко време, а още нямаше даже чилийски телефон, например.

В петък привършихме с уроците до към обяд и към 4 следобед вече бяхме в Пуерто Наталес. Приемният ми баща Лео освен че ни беше резервирал тура на преференциална цена, ни беше свързал и с евтин и приятен хостел в градчето. Собственикът Рубен ни взе от автогарата и ни настани, а след това не загубихме време да се поразтъпчем, да напазаруваме шунки и кашкавали за пътуването на следващия ден и да пийнем по кафе.

Вечерта прекарахме в уютната бирария Baguales, която притежава собствена микропивоварна и продава превъзходна прясна тъмна и червена бира. Червената дори е наградена за третата най-добра бира в Южна Америка за 2011. Към двете кани (по една от двата вида) прибавихме и килограм ръчно нарязани и хрупкави картофки. Към средата на вечерта пристигна с по-късен автобус и Кат. Приключихме с бирите край огъня в дворчето на бирарията и към полунощ вече бяхме по леглата, защото ни очакваше ставане в 5:30 и цял ден в автобуса до ледника и обратно.

Около 7 в събота потеглихме от Наталес с пълен автобус шарени туристи в посока Аржентина и конкретно градчето Ел Калафате и глетчера Перито Морено. Тъкмо за изгрева бяхме на аржентинската страна на границата.

Самата граница между Чили и Аржентина в тази част на Патагония е най-нетрадиционната, която съм виждал досега. От чилийска страна пунктът поне се намира в селцето Серо Кастийо (160 души, достойна столица на община Торес дел Пайне!), но аржентинският пункт е общо взето две-три къщурки в средата на празната степ. Между двата пункта пък има около пет километра черен път, заграден с вериги, които граничарите отключват след проверката.

Освен миниатюрен, аржентинският пункт е и доста колоритен. На стената в къщурката виси криво и непрофесионално заснет официален портрет на президентката Кристина Фернандес де Кирхнер наред с карта на Патагония, от която, разбира се, не липсват така наречените “Малвински острови на Аржентина” (разбирайте Фолклендските острови на Великобритания) с тяхната столица Пуерто Архентино (грешно наричана от целия свят Порт Стенли). Но най-куриозната част беше “митницата”. Тя представлява общо взето едно гише с прозорче в същата сграда, зад което освен стол има единствено празна стая с маса за тенис на маса! На връщане две от войничетата даже играеха тенис, но като дойде автобусът ни рязко се смутиха и отложиха края на гейма за след заминаването ни. Не събрах кураж да пробвам дали са по-добри на пинг-понг от чилийски седмокласници…

Та след още три часа по иначе хубави и асфалтови пътища сред жълтата и равна обветрена степ на Аржентинска Патагония, най-после пейзажът започна да се променя, в далечината изплаваха планини и езера, а на преден план блесна долина, в която се спуснахме. След още около час пристигнахме в градчето Ел Калафате, което не е кръстено в чест на Дунав мост 2 при Видин-Калафат, както предположих, а на вкусната патагонска боровинка калафате. Градчето е живописно разположено на бреговете на Лаго Архентино, най-голямото езеро на територията на Аржентина, подхранвано от глетчерите в Национален парк Лос Гласиарес (“Ледниците”). Спряхме за петнайсетина минути, качи се нашата аржентинска екскурзоводка и потеглихме по бреговете на езерото към националния парк и конкретно към митичния ледник Перито Морено.

Отне ни още около час и половина, докато стигнем до самия ледник, но чакането напълно си струваше. Въпреки че не е най-големият в парка Лос Гласиарес, Перито Морено е просто огромен. Дълъг е 30 километра и средно е висок 740 метра над нивото на езерото, а освен това е нетипично лесно достъпен, за разлика от повечето други ледници в Патагония. Автобусът ни стовари на практика пред и над самия ледник, откъдето панорамите бяха просто заслепяващи. Въпреки че денят не беше напълно слънчев, ми беше трудно да гледам ледника без слънчеви очила, толкова беше ярък и наситен в бяло и електриково синьо.

Разходихме се по туристическата пътека с няколко места за наблюдение на северната и южната страна на ледника. Постоянно чувахме гръмкото пукане на леда от непрестанното движение на ледената маса, а на няколко пъти средно големи парчета лед се отчупваха от лицето на глетчера и се разбиваха с гръмовен звук във водите на езерото. През зимните месеци Перито Морено възстановява размерите си, защото за разлика от глетчера Грей в Торес дел Пайне, чийто регрес е видим, е един от малкото останали растящи ледници в света.

След едночасовата разходка пеша дойде време да се качим на туристическо корабче и да се полюбуваме на северната страна на Перито Морено отблизо. От по-късото разстояние, до което ни доведе корабчето, личат отделните ледени шипове по края на ледника, които наподобяват стените на замък. Видяхме също и ледени пещери, а в единия край природата беше оформила висок къс лед сякаш като гигантски страж с шапка с перо, който пазеше водния път до другата страна на глетчера. От другия край пък започват пешеходните разходки по самата ледена повърхност. Видяхме група авантюристи, които се бяха заели с подобен поход, и въпреки скъсеното разстояние изглеждаха като точици по гигантския ледник.

Плавателната част от тура на ледника продължи около час, а след нея за съжаление се сбогувахме с това чудо на природата и се отправихме обратно към Ел Калафате. В градчето имахме още близо час за размотаване по главната и суетене около сувенири и покупки от множеството туристически магазинчета. Бях много жаден, затова вместо да пробвам аржентинската бира Quilmes, се спрях на сок от помело. Другия път ще ѝ дойде времето.

След почивката в Ел Калафате ни предстояха още пет часа по пътищата на Аржентина и Чили, по-голямата част от които в бездънната патагонска нощ. Кат тъкмо ни разказваше за това колко е зле икономиката на Нова Зеландия и как всички кивита ходят в Австралия да им работят като гастарбайтери, когато автобусът рязко спря в средата на тъмното нищо, на десетки километри от каквото и да е светещо населено място. Оказа се, че край платното в тъмното е легнал пиян човек, който очевидно си ходел. Пеша. Нанякъде. Бил наред.

Не знам, оставихме го и продължихме към границата, а Кат подхвана нов разказ за свой приятел, който бил ухапан от акула по крака, докато карал сърф. Имаше и снимка от болницата за илюстрация. Та Австралия и Патагония са доста необичайни места, всяко по свой собствен начин.

Преди границата спряхме на аржентинска бензиностанция да заредим и отпочинем. Водата в тоалетната на бензиностанцията може и да капеше едва-едва, но за сметка на това в магазинчето до автомата за кафе имаше напълно функционална машина за вода за мате, от която можеш да си напълниш цял термос с перфектна температура за матето си (80°C) срещу 2 песос, или около 60 стотинки. В Аржентина тази култова напитка явно е по-важна от хигиената.

Минахме без грижи аржентинската част на границата, смутихме войничетата с техния тенис на маса и стигнахме до чилийския пункт. Там се почна едно трескаво ядене на всякакви животински и растителни продукти, защото вносът им е нелегален в Чили. Млади германци раздаваха парчета пица от Ел Калафате, които не можеха да довършат, аз нагъвах чужди бисквити и плодове, а предвидливо си бях изял последния сандвич още преди това. Все пак митнически проблеми нямаше и към десет и половина вечерта целодневният преход най-после завърши в Пуерто Наталес.

На другия ден искахме да изкачим близката до Наталес планинка Серо Доротеа и да се порадваме на гледките над фьорда Ултима Есперанса и околните пейзажи. Но се подлъгахме по сутрешния дъжд, че времето ще е лошо, и сменихме билетите с такива за по-ранен автобус. Все пак имахме време да се помотаем още малко по улиците на града и да бъдем преследвани от една много интелигентна немска овчарка – помияр, която взимаше в уста камъчета, пускаше ги пред нас да ги ритаме и ги гонеше, за да ни ги донесе пак.

От Наталес автобусът ни беше изпратен от ято от стотици птици, които решиха да излетят точно когато преминавахме край тях. Не знам как не блъснахме някоя, но прозорците определено не се отърваха без няколко попадения от гуано. По лагуните и езерцата край пътя към Пунта Аренас пък се мяркаха розови фламингота.

А родният ни Пунта Аренас ни посрещна с гигантска ярка дъга от земя до земя, притеснен да не би Наталес или пък Аржентина да ни харесат повече.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *