Monthly Archives: July 2013

Кралските пингвини

Бъдещето е в моржовете и пингвините

Знаехте ли, че световният рекорд за най-дълбоко гмуркане на кралски пингвин е поставен край Фолклендските острови и се равнява на 343 метра под морското равнище?

И аз не знаех и не ми пука особено. Всъщност съм убеден, че и самият пингвин не е забелязал нищо особено, освен ако главата му не е експлодирала от налягането на тази дълбочина. Но в изследването не се споменава.

Но преди да стигнем до кралските пингвини, да започнем с традиционния флашбек, за да създадем съспенс и копнеж.

След края на лагера, разбира се, беше редно да полеем де факто безработното си състояние и в събота вечерта си организирахме домашно парти с чилийските доброволци в къщата на единствената доброволка от самия Пунта Аренас, Паулина. Писко, кола и бира се лееха свободно, показвахме си родните къщи чрез Google Street View, по уредбата освен чилийски класики за значителен период от време звучаха и български ска шлагери на Уикеда… докато не дойдоха родителите и не развалиха седянката. Само че не точно, а напротив! Особено бащата на Паулина се оказа голям образ и веднага ни покани да се присъединим към духовитата им компания в “стаята за барбекю”, която се нарича quincho и е направо една подземна минидискотека. Веселбата продължи с пълна сила, като двуметровият Брендан впечатляващо спечели мамбото, а часът изведнъж стана 7 сутринта.

Нормално това не би било фатален проблем за събота срещу неделя. Тази неделя обаче беше по-специална. Тази неделя беше денят на леденото кръщене, известно тук като El Chapuzón или “Топването”. Това “топване” е една нова традиция, която се състои в това, че на определен ден през зимните месеци стотици хора едновременно навлизат в леденостудените води на Магелановия проток, цопват хубавичко и бързо-бързо се изнизват да се сушат. Нещо като българските традиции по Йордановден, но без хора, кръстове и състезателен елемент.

Преди да се престраша да участвам в това “Топване”, се бях наплашил доста с четене на прекалено много статии в Уикипедия за хипотермия, температурен шок и какви ли не щуротии. Не, че влизането беше лесно, но когато всички други доброволци освен Кристина уверено се засилиха към ледените води наред с още 500 смелчаги, връщане назад няма.

Усещането иначе далеч не е толкова неприятно, дори се изненадах колко добре се чувствах отначало, но това мога да го отдам на създалата се еуфория. След около минута обаче ходилата ми измръзнаха зверски и беше време да си изляза. Навън освен по измръзналите ходила не чувствах особен студ, въпреки температурата на въздуха от 6.1 градуса и на водата от 7.3. Добре е да знам, че мога да правя и такива неща.

Едвам да се стоплим и дойде време за голямото понеделнишко пътуване до Огнена земя и кралските пингвини, което осъществихме благодарение на Лео и агенцията му. Тръгнахме типично рано, преди 7 сутринта, и в 10 вече пресичахме протока при Примера Ангостура с ферибот. Денят беше значително по-студен от предния ден на “Топването”, така че явно бяхме имали късмет. Но времето беше сравнително ясно и слънцето все пак срамежливо огряваше жълтия степен пейзаж в тази част на острова.

Първата ни спирка на остров Огнена земя беше селото Серо Сомбреро (Cerro Sombrero, “Хълм Шапка”). Селцето има около 700 жители и дължи своето съществуване на нефтените залежи в околността и петролодобивната компания ENAP. Въпреки нулевото население, притежава кино, магазин, банка, църква и дори паметник на сондьора… всички екстри. Дори се явява второто най-голямао чилийско селище на острова, което в сравнение със стохилядните Рио Гранде и Ушуая в аржентинската част е доста смешно.

От Серо Сомбреро пътят на юг бързо става черен (което не спираше вана да поддържа скорост от 70-80, та често и 90 километра в час… да бяха българските “бели” пътища като чилийските черни!) и след около два часа достигнахме така нареченият “Парк Кралски пингвин”. Доста преувеличено название за две метални бараки и невисока ограда на бреговете на протока при Баия Инутил (Bahía Inútil, “Безполезен залив”, наречен така заради липсата на пристан), но все пак факт: кралски пингвини наистина имаше!

Паркът е много нов, основан е през 2011 г., което е логично предвид, че колонията от кралски пингвини на това място е едва с няколко години по-стара. Изключително любопитно е, че това е единствената колония от кралски пингвини на остров Огнена земя, и заедно с тази на Фолклендските острови единствената извън Антарктика и субантарктическите острови. Интересен пример за динамиката на животинския свят.

Самите кралски пингвини са значително по-едри от магелановите пингвини, които бях виждал на остров Магдалена в края на март. Тежат 11 до 16 килограма и са втори по размер след императорските пингвини в Антарктика, по които на вид много си приличат, особено с характерната жълта ивица по гушата.

Първото нещо, което се набива очи при колонията от кралски пингвини в Баия Инутил е, че е миниатюрна. Вероятно през лятото има повече пингвини (50-60, но в средата на зимата преброихме точно 17. За сметка на това бяха завидно дебели и трудно подвижни на сушата. Гледаха ни с любопитство от другия бряг на някаква речица, почесваха се с клюнове, ту ставаха, ту лягаха и помръдваха с перки легнали. За разлика от магелановите пингвини, не издаваха никакви кресливи звуци поне по това време на годината, не се забелязваше и някакво групиране по двойки, нямаше и сладки кафяви пилета, защото те се раждат в началото на годината и до април вече са напълно пораснали.

Повзирахме се в пингвините за около половин час и се снимахме във всички възможни конфигурации, включително с плюшените пингвини на Кат и Брендан, наречени Нино и Душан (на Брендан много му хареса историята на този сръбски цар, която му разказах като видях, че един от първокласниците в една от стаите, които ползвахме за английския лагер, се казва така!), след което отпътувахме за Порвенир, “столицата” на чилийска Огнена земя.

Тази част от пътуването ни отне още два часа, но поне към средата пейзажът стана по-хълмист и интересен, с напръскани със снежец ниски върхове, живописни носове и заливчета, в които рибарите са си построили импровизирани колиби.

В Порвенир пристигнахме следобед и бързо се насочихме към уютно ресторантче, където бяхме заявили обяд. Преди и след вкусното похапване на касуела с по две емпанади на парче, успяхме да разгледаме градчето, разположено на западния бряг на острова, в Баия Чилота, от другата страна на протока спрямо Пунта Аренас.

Порвенир, чието име буквално означава “Бъдеще”, е основан през 1883 от емигранти от Хървати и остров Чилое и има население от около 6,000 души. Градчето ми се стори красиво, тихо и приятно. С типичните цветни ламаринени къщи и хълмисто разположение прилича на един по-спокоен и заспал малък Пунта Аренас. А гербът на Порвенир — петролна сонда, кралски рак и овчици на фона на море и планина — ви казва всичко, което бихте искали да знаете за местната икономика.

Потеглихме от Порвенир по залез в 5 и ни отне още над 5 часа да се върнем в Пунта Аренас: около два до терминала на ферибота, около час за изчакване и пресичане и още около два на континента. Междувременно се насладихме на половинчасова дъждовно-снежна буря, а в Пунта Аренас ни посрещна ефирна полупрозрачна покривка от сняг, която на другата сутрин слънцето бързо стопи.

Лошият транспорт, високите цени и тежките условия през зимата по-скоро ни отказаха от идеята да отидем пак до Торес дел Пайне през последната ни седмица в Патагония. Но пък имаме план да направим преход по протежението на протока от Сан Хуан до фара Сан Исидро, на юг от Пунта Аренас. Освен това през този уикенд ще се състои ежегодният зимен карнавал.

Ще дойде време и за сбогуване с този уникален регион съвсем скоро, но пък преди завръщането в България предстоят кратки приключения в Сантяго и околностите и малко по-дълги в пустинята Атакама. Дотогава: утре започва последната ми седмица в Патагония.

Но това не е всичко, приятели!

Страхотни портрети на доброволците от талантлива участничка

I. Just. Can’t. Stop.

Изминалите две седмици бяха последните ми като доброволец на програмата English Opens Doors в Чили. За класните стаи, колегите-учители и децата дойде time to say goodbye. Все пак все още не и за Патагония, защото ми остават почти две седмици в Пунта Аренас, които да използвам за почивка, подготовка, а защо не и някое пътуване!

Предната работна седмица беше от краткия тип. В La Milagrosa и Arturo Prat работихме едва три дена, от понеделник до сряда, след което първият учебен срок за 2013 беше закрит. Уроците бяха по-лежерни от обикновено и с тънка нотка на тъга от предстоящото сбогуване. Все пак предпочетохме да заместим сълзите с усмивки, а и се забавлявахме доста. Бях подготвил за учениците кратка презентация на България, основно със снимки, и им беше интересно да видят това толкова далечно и непознато място, което Аспарух ни е избрал.

Най-увлекателният момент от последния ми урок беше запознаването с кирилицата. Започнахме с таблица с азбуката и еквивалентите на испански на дъската и децата веднага поискаха да си напишат имената на български. След това дори ми оставиха мили послания върху цветен кадастрон, огромната част от които на испански с български букви!

На 5 юли, петък, се състоя официалната церемония, с която отбелязахме края на доброволческата си служба. В гъзарския хотел Dreams del Estrecho се събраха доброволци, приемни семейства, учители и важни клечки от местния клон на чилийското министерство на образованието. Освен това имаше и бюфет с шведска маса, правителството плаща! Така че хапнахме обилно чревоугоднически вкусотийки и доволно протривахме коремчета, когато дойде време за връчването на сертификатите. За участието ми във фотоконкурса на програмата заслужих и бонус почетно отличие: книга за къщите на чилийския поет и Нобелов лауреат Пабло Неруда. А още сутринта учителите от La Milagrosa ме бяха изпратили с книга-албум с фотографии от Патагония, пуловер с пингвинче и шал, та се получи ден с много подаръци.

Уикендът се изниза мързелив и спокоен, с тази бележка, че в неделя Соле излетя за Буенос Айрес, за да прекара десетина дни с дъщерята Кати, а и да си почине от завършилия учебен срок. Така че от една седмица сме сами с Лео и кучетата в къщата, но оцеляваме с повече месо на скара и хотдози…

А през изминалите пет дни, от понеделник до петък, бях един от англоговорящите доброволци в English Winter Camp Punta Arenas 2013. Зад дългото название се крие следното събитие: 60 умни, креативни и весели гимназисти от регион Магаянес прекарват седмицата в училище “Republica Argentina”, където чилийски и чуждестранни доброволци организират за тях игри, занимания, състезания, какво ли не. Изключително и само на английски. В училището им се предлагат закуска, обяд и вечеря, а децата, които не са от Пунта Аренас, ами например от Пуерто Наталес или Порвенир, остават и да пренощуват.

Лагерът беше много забавно събитие, най-вече благодарение на децата, които бяха наистина страхотни и в голямата си част говореха чудесен английски. В общи линии радостта да бъдем сред тях и да се включваме в игрите и заниманията надделя над умората по старите ни кокали от цели ден на крак и всички доброволци си прекарахме страхотно.

Тук е редно да отбележа, че такива лагери се организират едновременно през тази или следващата седмица из всички региони на Чили и големите състезания в тях са предварително зададени, така че лагерите да се съревновават непряко един с друг. А нашият тандем от ученици и доброволци се оказа толкова убийствен, че спечелихме първото място и в двете национални състезания, в които участвахме!

Първото беше за “Stomp”, или музикално изпълнение на произволна песен без гласове или инструменти. В тази категория взех дейно участие в ролята на безпомощния учител, докато всички други изпълняваха песента на Red Hot Chili Peppers “Can’t Stop” със синхронизирани удари върху чиновете, ръкопляскания и тропания с крак. Второто ни победно изпълнение пък беше така нареченият “Lip Dub”, или авторски видеоклип, на песента на Кели Кларксън “Stronger”, в което участваха абсолютно всички деца и доброволци и дори местният баш шеф на министерството на образованието (пост, известен под загадъчното съкращение SEREMI).

За награда за креативните ни и талантливи изпълнения, в петък получихме подобрен обяд и сладолед. Обядът беше просто печено пиле с пържени картофи, но в сравнение с бедния ученически обяд от столовата ми се стори като кралско угощение. А сладоледът си е сладолед, класика. Само дето от министерството бяха купили прекалено много и останаха три кутии по 2.5 килограма, едната от които си присвоих и мазничко охлаждам във фризера.

А за финал на лагера и изобщо на доброволческата ни служба, петък следобяд организирахме шоу на талантите, в което децата представиха танци и песни от известни мюзикъли пред родители и гости и получиха сертификати за своето участие.

Общо взето с това се изчерпват драматичните и слъзливи събития от последните две седмици. Какво предстои? В неделя ще се състои ежегодният chapuzón, или “топване” в леденостудения Магелановия проток, в което май-май се точим да вземем участие. Заради това събитие отложихме за понеделник пътуването до Огнена земя да видим кралските пингвини. Малко по-нататък ни се ще да посетим Торес дел Пайне за последен път, под една или друга форма. А полетът ни към Сантяго е на 25 юли следобяд, така че ще имам едва един ден там преди да замина за Сан Педро де Атакама, и още един ден като се върна, живот и здраве.

А с още малко повече живот и здраве, на 4 август: враждебното Летище София, терминал 2.