Monthly Archives: April 2013

Останките на фрегатата "Лорд Лонсдейл"

Висша доза образование

“Тийчър, пушиш ли marihuana?”, “Тийчър, тийчър, ами cocaína?”, “Тийчър, бутилката, бутилката, хахаха!”. Или пък “Тийчър, как се казва autopsia на английски?” — “Ъъъ, ами autopsy…”

Не се плашете, децата от общинското смесено основно училище “Arturo Prat” просто са любопитни и малко по-засегнати от реалния живот от връстниците им в получастното “La Milagrosa”. Всъщност това бяха най-интересните въпроси от първата ми седмица като помощник-учител там. А най-честите бяха от типа “Колко си висок?”, “Говориш ли испански?” , “Познаваш ли Меси / Роналдо / Иниеста / Алексис Санчес / Артуро Видал / Илиян Киряков?” (добре де, може би без рижата легенда на търновския и абърдийнския футбол от село Лесичери) или пък “Знаеш ли Peter La Anguila [Питър Змиорката]?”. Последният се оказа еднодневна регетон сензация в Латинска Америка, превзел детските сърца с нетипичните си телесни пропорции и латино-чалга танцувални ритми.

Та както вече ви съобщих, в понеделник за първи път посетих училище “Arturo Prat”, в което ще преподавам в допълнение към “La Milagrosa”, за да запълня изискваните от мен 25 учебни часа на седмица. Запознах се с младата и мила главна учителка Марсела, която говори добър английски и която е любимата преподавателка на мнозинството от децата в училището, от сричащите първолаци до тийнейджърите осмокласници. Също така се срещнах и с директорката, която беше много приветлива и щастлива, че “Arturo Prat” все пак ще си има доброволец по английски.

В течение на седмицата се запознах и работих в тандем с Марсела с учениците от пети, шести и осми клас, както и с второкласници. От впечатленията си мога да кажа, че поне по отношение на образованието по английски “Arturo Prat” не отстъпва на “La Milagrosa”. Имат си отделен кабинет по английски с множество постери и предмети и електронна дъска, а Марсела планира добре уроците си, за да накара децата да вземат участие и да понаучат нещичко. Моето присъствие също определено ги мотивира да ползват езика повече.

Бях предупреден от всички, че в “Arturo Prat” ще срещна огромни проблеми с дисциплината. Поне в часовете по английски обаче със сигурност няма голяма разлика спрямо  “La Milagrosa”, където децата може да са от малко по-богати семейства, но това не ги прави по-внимателни или по-малко диви. За реда в часовете във второто ми училище спомага още един фактор: в почти всички часове в стаята освен учителя присъства и още един служител, който се грижи единствено за дисциплината. При класове от по 40 човека ми се струва доста добра идея. В четвъртък в един от часовете дори се оказахме четири официални лица — аз, главната учителка, студентка-педагожка от университета на практика и служителката по дисциплината — в стая с клас шестокласници. Горките деца нямаха друг избор, освен да слушат и да внимават!

В учителската стая на новото училище нещата също са добре. Колегите ме посрещнаха с любопитство и чилийска топлота, разпитваха ме с интерес за България, защо съм тук, дали ми харесва и другите редовни теми. Една от учителките дори десет минути ми обясняваше , че ѝ е огромна мечта да посети Турция и че знае малко турски (çok güzel!). А учителят по физическо знае Стоичков и Бербатов и коректно си спомни, че са българи, което противно на царящото мнение в България далеч не е всеизвестно по света, особено сред младите. Нито един ученик тук не ме е свързал с тях, например. Младите просто не знаят нищо за България, така както учениците в България на тази възраст едва ли знаят нещо за Чили, какво остава за Пиночет или спортните им герои Алексис Санчес и Николас Масу.

Допълнителните ми часове в “Arturo Prat” са от вторник до четвъртък, така че в петък след един сутрешен час в “La Milagrosa” започна и краят на седмицата. За разлика от предните седмици, този път го прекарах спокойно и сравнително скучно.

В петък по залез се разходих пеша по бреговата линия, за да разгледам и поснимам едни останки на корабокруширал кораб, които бях забелязах по пътя към Ленядура преди две седмици. То било много приятно и забавно да живееш на две преки от морето! Иначе корабът беше доста впечатляващ, ръждясал, полупотънал в плитчините и накацан от морски птици. Дори слязох по стръмния бряг и хванах една от веригите, от които котвата отдавна липсваше. Оказа, че корабът някога е бил британската фрегата “Лорд Лонсдейл”, построена през 1889 г. в Дери, Ирландия.

В събота сутрин със Соле и Лео се отбихме на ежеседмичния градски битак, който се провежда всяка събота и неделя в западния край на Пунта Аренас. За разлика от битака в Малашевци, не е доминиран от роми (поради видимото им отсъствие тук). По тази причина и асортиментът е далеч по-ограничен. Местните продават основно дрехи, разни зеленчуци и храни, включително мини-картофчета и странни конфитюри, и пиратски филми, игри и музика. Соле основно го ползва, за да зареди хладилника с пресни зеленчуци.

А уикендът беше тих и мързелив, защото с Дейвид и Кристина подготвяме грандиозно приключение за следващата седмица. Благодарение на международния ден на труда и пчеличката Мая, ще работим само два дни, понеделник и вторник, и вторник вечерта заминаваме отново за Аржентина. Плановете ни са да пътуваме два дни “с камили” до селцето Ел Чалтен (El Chaltén) в полите на легендарните сред планинарите патагонски върхове Серо Торе и Фицрой. От Ел Чалтен искаме да си направим тридневна разходка до основите на двете планини, като ще спим на палатка две нощи, а през деня ще си трошим с удоволствие краката и гърбовете с тежки раници.

Надяваме се на благосклонно време, поносими нощни температури и хубави гледки, за да успеем да се насладим на неповторимо изострените форми на тези две планини-небостъргачи. Спокойно, няма да ги изкачваме, ежегодно до върховете им успяват да се доберат в пъти по-малко хора, отколкото до Еверест.

[facebook_like_button]

Лед

Historias mínimas: Diarios de bus

Както вече стана традиция, седмицата в чудотворното училище Хогуортс La Milagrosa се изниза невероятно бързо, с много емоции, по-често положителни, но понякога и отрицателни. Изобщо работата с деца е малко като да гледаш футболен мач: резултатът не винаги е правопропорционален на инвестицията от усилия (било то като учител или фен), а същевременно от крайния изход зависи настроението ти поне за няколко дни напред. За щастие Арсенал основно бият напоследък.

В понеделник след уроците участвах за първи път в извънкласното занимание, което бях избрал. Играх тенис на маса с неколцина шестокласници и седмокласници под ръководството на осемнадесетгодишната учителка по тенис. Децата са общо взето добри с хилката, бих казал, че съм средно ниво спрямо тях (а мен като цяло ме бива, както в Станга добре знаят!). Едва пълнолетната преподавателка обаче ме разби с 11-2, 11-4 или нещо подобно, без да си дава много усилия. За наказание загубилият отбор, с мен включително, трябваше да направи пет обиколки на физкултурния салон. И още пет в другата посока. Какво да се прави, правилата важат за всички!

През седмицата разбрах също така, че най-после ще започна да преподавам във второ училище, за да покрия 25-те часа, които се изискват от мен. Училището е кръстено на военноморския герой Артуро Прат, начално е и е държавно. Друго не знам, но днес ще го посетя и ще науча графика си за бъдещите месеци.

В сряда с Дейвид и Кристина бяхме подложени на традиционната кръгла маса с чилийски ученици в Американския ъгъл на университета. Беше по-безинтересно дори от миналия път, децата си говореха помежду си, а дори и да имаше въпроси към нас, обикновено съответстваха на ранната тийнейджърска възраст на задаващите ги. Примери?

  • “Олеле, колко си висок, досега те бях виждала само седнал!”… в Чили се класирам за необичайно висок, а не просто за леко висок, както в България. Горкият Матей Казийски.
  • “Ти хипстър ли си?” Явно не знаят, че хипстърите никога не си признават. Но тук също мислят, че хипстър е някакъв човек, който харесва котки, така че… да.
  • “Приличаш на Шелдън Купър (от The Big Bang Theory)!” Слагам си палтото: “Приличаш на Шерлок Холмс!”

В четвъртък с Дейвид и Кристина взехме съдбоносното решение, че през уикенда искаме да отидем в Аржентина и да видим ледника Перито Морено. Организацията ни беше светкавична, предвид че трябваше да резервираме хостел в Пуерто Наталес, да си купим билети за автобус дотам и обратно, да резервираме еднодневния тур от Пуерто Наталес до аржентинския ледник и да си обменим аржентински песос.

Нещо повече, горките американци трябваше да платят по Интернет по 160 долара “реципрочна такса”, за да могат да влязат в Аржентина. Нещо като глоба, че за аржентинците има визов режим да ходят в САЩ и визата би им излязла толкова. Поне важи за следващите десет години, но все пак се почувствах особено радостен, че съм българин с паспорт от Европейския съюз и мога да си перкам из почти цяла Южна Америка без визи и такси. Да звучи Одата на радостта!

Същата вечер най-после се запознахме на живо с тримата нови доброволци: австралийката Кат и калифорнийците Дейвид (Втори) и Брендън. Като цяло изглеждат свестни и приятни, ще си изкараме добре заедно. Кат дори се нави да дойде с нас в Аржентина за уикенда, като при нея организацията беше дори още по-луда, защото имаше още по-малко време, а още нямаше даже чилийски телефон, например.

В петък привършихме с уроците до към обяд и към 4 следобед вече бяхме в Пуерто Наталес. Приемният ми баща Лео освен че ни беше резервирал тура на преференциална цена, ни беше свързал и с евтин и приятен хостел в градчето. Собственикът Рубен ни взе от автогарата и ни настани, а след това не загубихме време да се поразтъпчем, да напазаруваме шунки и кашкавали за пътуването на следващия ден и да пийнем по кафе.

Вечерта прекарахме в уютната бирария Baguales, която притежава собствена микропивоварна и продава превъзходна прясна тъмна и червена бира. Червената дори е наградена за третата най-добра бира в Южна Америка за 2011. Към двете кани (по една от двата вида) прибавихме и килограм ръчно нарязани и хрупкави картофки. Към средата на вечерта пристигна с по-късен автобус и Кат. Приключихме с бирите край огъня в дворчето на бирарията и към полунощ вече бяхме по леглата, защото ни очакваше ставане в 5:30 и цял ден в автобуса до ледника и обратно.

Около 7 в събота потеглихме от Наталес с пълен автобус шарени туристи в посока Аржентина и конкретно градчето Ел Калафате и глетчера Перито Морено. Тъкмо за изгрева бяхме на аржентинската страна на границата.

Самата граница между Чили и Аржентина в тази част на Патагония е най-нетрадиционната, която съм виждал досега. От чилийска страна пунктът поне се намира в селцето Серо Кастийо (160 души, достойна столица на община Торес дел Пайне!), но аржентинският пункт е общо взето две-три къщурки в средата на празната степ. Между двата пункта пък има около пет километра черен път, заграден с вериги, които граничарите отключват след проверката.

Освен миниатюрен, аржентинският пункт е и доста колоритен. На стената в къщурката виси криво и непрофесионално заснет официален портрет на президентката Кристина Фернандес де Кирхнер наред с карта на Патагония, от която, разбира се, не липсват така наречените “Малвински острови на Аржентина” (разбирайте Фолклендските острови на Великобритания) с тяхната столица Пуерто Архентино (грешно наричана от целия свят Порт Стенли). Но най-куриозната част беше “митницата”. Тя представлява общо взето едно гише с прозорче в същата сграда, зад което освен стол има единствено празна стая с маса за тенис на маса! На връщане две от войничетата даже играеха тенис, но като дойде автобусът ни рязко се смутиха и отложиха края на гейма за след заминаването ни. Не събрах кураж да пробвам дали са по-добри на пинг-понг от чилийски седмокласници…

Та след още три часа по иначе хубави и асфалтови пътища сред жълтата и равна обветрена степ на Аржентинска Патагония, най-после пейзажът започна да се променя, в далечината изплаваха планини и езера, а на преден план блесна долина, в която се спуснахме. След още около час пристигнахме в градчето Ел Калафате, което не е кръстено в чест на Дунав мост 2 при Видин-Калафат, както предположих, а на вкусната патагонска боровинка калафате. Градчето е живописно разположено на бреговете на Лаго Архентино, най-голямото езеро на територията на Аржентина, подхранвано от глетчерите в Национален парк Лос Гласиарес (“Ледниците”). Спряхме за петнайсетина минути, качи се нашата аржентинска екскурзоводка и потеглихме по бреговете на езерото към националния парк и конкретно към митичния ледник Перито Морено.

Отне ни още около час и половина, докато стигнем до самия ледник, но чакането напълно си струваше. Въпреки че не е най-големият в парка Лос Гласиарес, Перито Морено е просто огромен. Дълъг е 30 километра и средно е висок 740 метра над нивото на езерото, а освен това е нетипично лесно достъпен, за разлика от повечето други ледници в Патагония. Автобусът ни стовари на практика пред и над самия ледник, откъдето панорамите бяха просто заслепяващи. Въпреки че денят не беше напълно слънчев, ми беше трудно да гледам ледника без слънчеви очила, толкова беше ярък и наситен в бяло и електриково синьо.

Разходихме се по туристическата пътека с няколко места за наблюдение на северната и южната страна на ледника. Постоянно чувахме гръмкото пукане на леда от непрестанното движение на ледената маса, а на няколко пъти средно големи парчета лед се отчупваха от лицето на глетчера и се разбиваха с гръмовен звук във водите на езерото. През зимните месеци Перито Морено възстановява размерите си, защото за разлика от глетчера Грей в Торес дел Пайне, чийто регрес е видим, е един от малкото останали растящи ледници в света.

След едночасовата разходка пеша дойде време да се качим на туристическо корабче и да се полюбуваме на северната страна на Перито Морено отблизо. От по-късото разстояние, до което ни доведе корабчето, личат отделните ледени шипове по края на ледника, които наподобяват стените на замък. Видяхме също и ледени пещери, а в единия край природата беше оформила висок къс лед сякаш като гигантски страж с шапка с перо, който пазеше водния път до другата страна на глетчера. От другия край пък започват пешеходните разходки по самата ледена повърхност. Видяхме група авантюристи, които се бяха заели с подобен поход, и въпреки скъсеното разстояние изглеждаха като точици по гигантския ледник.

Плавателната част от тура на ледника продължи около час, а след нея за съжаление се сбогувахме с това чудо на природата и се отправихме обратно към Ел Калафате. В градчето имахме още близо час за размотаване по главната и суетене около сувенири и покупки от множеството туристически магазинчета. Бях много жаден, затова вместо да пробвам аржентинската бира Quilmes, се спрях на сок от помело. Другия път ще ѝ дойде времето.

След почивката в Ел Калафате ни предстояха още пет часа по пътищата на Аржентина и Чили, по-голямата част от които в бездънната патагонска нощ. Кат тъкмо ни разказваше за това колко е зле икономиката на Нова Зеландия и как всички кивита ходят в Австралия да им работят като гастарбайтери, когато автобусът рязко спря в средата на тъмното нищо, на десетки километри от каквото и да е светещо населено място. Оказа се, че край платното в тъмното е легнал пиян човек, който очевидно си ходел. Пеша. Нанякъде. Бил наред.

Не знам, оставихме го и продължихме към границата, а Кат подхвана нов разказ за свой приятел, който бил ухапан от акула по крака, докато карал сърф. Имаше и снимка от болницата за илюстрация. Та Австралия и Патагония са доста необичайни места, всяко по свой собствен начин.

Преди границата спряхме на аржентинска бензиностанция да заредим и отпочинем. Водата в тоалетната на бензиностанцията може и да капеше едва-едва, но за сметка на това в магазинчето до автомата за кафе имаше напълно функционална машина за вода за мате, от която можеш да си напълниш цял термос с перфектна температура за матето си (80°C) срещу 2 песос, или около 60 стотинки. В Аржентина тази култова напитка явно е по-важна от хигиената.

Минахме без грижи аржентинската част на границата, смутихме войничетата с техния тенис на маса и стигнахме до чилийския пункт. Там се почна едно трескаво ядене на всякакви животински и растителни продукти, защото вносът им е нелегален в Чили. Млади германци раздаваха парчета пица от Ел Калафате, които не можеха да довършат, аз нагъвах чужди бисквити и плодове, а предвидливо си бях изял последния сандвич още преди това. Все пак митнически проблеми нямаше и към десет и половина вечерта целодневният преход най-после завърши в Пуерто Наталес.

На другия ден искахме да изкачим близката до Наталес планинка Серо Доротеа и да се порадваме на гледките над фьорда Ултима Есперанса и околните пейзажи. Но се подлъгахме по сутрешния дъжд, че времето ще е лошо, и сменихме билетите с такива за по-ранен автобус. Все пак имахме време да се помотаем още малко по улиците на града и да бъдем преследвани от една много интелигентна немска овчарка – помияр, която взимаше в уста камъчета, пускаше ги пред нас да ги ритаме и ги гонеше, за да ни ги донесе пак.

От Наталес автобусът ни беше изпратен от ято от стотици птици, които решиха да излетят точно когато преминавахме край тях. Не знам как не блъснахме някоя, но прозорците определено не се отърваха без няколко попадения от гуано. По лагуните и езерцата край пътя към Пунта Аренас пък се мяркаха розови фламингота.

А родният ни Пунта Аренас ни посрещна с гигантска ярка дъга от земя до земя, притеснен да не би Наталес или пък Аржентина да ни харесат повече.

[facebook_like_button]

Това е Чили!

Опознай родината, за да я обикнеш

Здравейте и добре дошли в поредната седмична радио-телевизионна емисия!

Първите кадри на днешния епизод са чак от миналата неделя. Наред с мисленето на уроци и начини за прекарване на времето в мързел, тогава посетихме и Регионалния музей на Магаянес, който се намира в красиво старо имение в центъра на Пунта Аренас. Представлява нещо средно между музея в имението на Сара Браун (също луксозна стара къща на друг от изявените местни родове) и Салезианския музей. Половината от стаите са с оригиналните мебели и представят лукса на тузарите от края на XIX и началото на XX век, а в другата половина е наредена изложба, посветена на историята и археологията на Южна Патагония. Най-интересните експонати бяха останките от изчезнали животни (милодони, саблезъби тигри, праисторически коне, дори и мечка-медунка, която отдавна не се среща тук) и цървулите на хърватски емигрант. Иначе не е нещо особено, но в неделя поне е безплатен, та си заслужаваше посещението.

В понеделник и сряда работата ми в училището беше отчасти прекъснато от две мероприятия, които налагаха участието на всички деца във физкултурния салон. В понеделник монахините подновяваха клетвите си (тези явно го правят всяка година) и имаше нещо като представление в чест на това. В сряда пък от училището бяха наели тричленна театрална трупа и гледахме леко малоумна постановка, в която поуката сякаш беше, че ако не даваш на приятелите си пари, накрая ще ти ги вземат всичките, или нещо подобно.

През седмицата изгоних от час ученик за първи път. Един седмокласник нещо беше превъзбуден от това, че не му позволявах да лепи плакати на Майли Сайръс по чина през първата половина на часа (когато работя заедно с главния учител). Затова през втората половина на часа (когато съм сам) реши да се изяви като пет минути без спирка повтаря “motherfucker” и “bitch”, без да знае конкретно какво значат. Направих му два пъти забележка и не спря, та се наложи да напусне. Много бързо искаше да се върне обратно, но то де да ставаше така…

Също в понеделник и сряда след училище трябваше да посетим две събития в Университета на Магаянес, който си има Американски ъгъл (кът, спонсориран от американското посолство) и се старае да промотира английския език и американската култура. Иначе самият университет е много хубав и съвременен, прилича ми и на вид, и на атмосфера на Нов български, но е изцяло държавен.

Та в понеделник имахме нещо като работилница с една млада учителка, която би трябвало да ни помага да се справяме по-добре с преподаването, понеже не сме професионалисти. Не беше много полезна, понеже няма много повече реален опит от нас и ни говори само общи неща, които вече сме чували, а и изпитали, неколкократно. В сряда пък участвахме в среща, в която говорихме на английски с млади чилийци, за да се упражняват и да научат повече за нас. Също не беше особено интересна, защото участниците бяха много млади (само ученици, нито един студент), а разговорът продължи два часа и половина и беше уморителен, с въпроси като “Кой ти е любимият цвят?” и “Коя ти е любимата храна?”.

В петък вечерта с Кристина бяхме на гости на Дейвид. В къщата на семейството му имаше baby shower (така му викат и на испански), което не знам как се казва на български, но е нещо като парти за бъдеща майка. Майката е приятелката на един от по-възрастните приемни “братя” на Дейвид, а партито беше много весело и неформално, с вкусни меса на скара, вино, писко (гроздова) и богат асортимент от бири Austral, които си бяхме донесли. Препоръчвам плодовата бира Austral Calafate, няма нищо общо с извратените опити на Загорка или гадните радлери. Има много лек и приятен плодов вкус, който прилича на боровинка, и същевременно не е сладка.

На baby shower партито разбрахме за едно събитие на следващия ден, в събота: празник на местните традиции и обичай. На другия ден чакахме близо час малкото автобусче до Ленядура (Leñadura), нещо като южно предградие на Пунта Аренас. Автобусът ни стовари край малка естансия, в чийто двор имаше щандове с ръчно изработени плетени работи, дървени сувенири, какво ли не. Веднага се сдобих с комплект от сламка и съд за мате, направен както си му е редът от издълбана кратунка. Матето е традиционна билкова напитка, с горчив аромат на нещо като силен зелен чай и много интензивен тонизиращ ефект. Бях пробвал за първи път по-рано през седмицата и ми хареса, та не пропуснах възможността. Кристина също последва примери ми и си купи кратунка, а освен това си хареса и чорапи от вълна на алпака (нещо като много космата овцеподобна лама). Дейвид пък си взе много готина вълнена зимна шапка с десен на флага на Магаянес.

Освен сувенири, на празника имахме възможността и да хапнем местни деликатеси. Обядвахме сандвичи с chorizo (вид леко пикантна наденица), които се наричат choripan, след това се доредихме за специалитети от кухнята на чилийския остров Чилое: chochoca (хляб, изпечен на прът над огъня) и milcao (тлъста картофена палачинка с месо). Пробвахме и по хапка от агнешкото asado, което се печеше на хоризонтални пръти над огъня и което продаваха в огромни порции с домати и зеле. От своите клетки в края на двора нервно ни гледаха крави, коне и една срамежлива кафява лама, които се притесняваха да не дойде преждевременно и техният ред да станат на asado.

Следобяд на сцената се качиха няколко традиционни фолклорни състава от всички възрасти, които представиха чилийски танци, включително най-известният, cueca, в който чилийският каубой huaso ухажва своята избраница china. Накрая професионалистите танцуваха и с доброволци, но ние сме срамежливи грингота, които така или иначе не могат да си танцуват своите танци, така че само гледахме.

След танците дойде ред и на родеото. Мъжете от естансията показаха оседлаване на млад кон в няколко дисциплини. Това продължава по няколко секунди и основно завършва с падането на пишман-каубоя, и то в някои случаи с доста забележителен летеж от негова страна.

Преди да си хванем автобуса обратно, успях да се разходя в дъжда и до близкия бряг на протока, където бях забелязал няколко внушителни корабокруширали кораба и лодки. Изобщо тук е пълно с корабокруширали кораби, протокът хич не е гостоприемен по време на буря. Затова пък за туристите на брега има условия за снимки!

В неделя се разходихме с колата с приемното ми семейство и Дейвид. Този път посетихме предградията на север от Пунта Аренас, Рио Секо и Охо Буено. В Рио Секо видяхме рибарското пристанище с шарени и рязко поклашащи се от вълните лодки, група водолази на учение и най-стария хладилен завод в Чили. Та явно предградието Рио Секо се явява местната версия на софийския квартал Хладилника, само че с рибари и водолази вместо строители и бабки. Охо Буено пък общо взето е военен квартал, в който има добре изглеждащи казарми и еднакви къщи, в които живеят чилийските солдати.

Спряхме също и до кът с боядисани в червено стари машини и изкуствена пещера, построена от испански магнат и посветена на Девицата от Ковадонга. По пътя видяхме и два едри заека в тревите и ферма, в която отглеждат гореописаните космати ламоподобни животни алпака, от които стават идеални чорапи, шалове и пуловери. Поразходихме се по плаж на 20 километра от града, от който се вижда в далечината пингвинския остров Магдалена. На връщане видяхме и хотел за домашни любимци, от двора на който любопитно ни гледаха група спретнати кучета. А денят завърши с ранна вечеря с топли, топли sopaipillas с кашкавал, шунка и сладко.

От тази седмица в Пунта Аренас започват работа трима други доброволци от третия период на програмата (стартират месец след нас, но ще завършат по същото време), с които нямам търпение да се запозная. Също като нас мен, Дейвид и Кристина са две момчета и едно момиче, като момчетата са от Калифорния, а момичето от Австралия. Заформя се калифорнийска мафия нещо…

[facebook_like_button]

Лодката-герой на Шакълтън "Джеймс Кеърд"

Свръхестествено училище, свръхестествено време. И вече съм чилиец!

Здравейте! Искам да започна този пост с приповдигнато настроение, затова ще ви споделя превода на заглавието на “Сам вкъщи” на испански: Mi pobre angelito или “Бедното ми ангелче”! Голямо бедно ангелче е този Маколи Кълкин, знаете…

Та на Аржентината от предната история още не ѝ е дошло времето. За сметка на това пък като се върнах от Торес дел Пайне заварих в къщата цяло аржентинско семейство! И то начело с баща, който носеше ту фланелка на Бока Хуниорс, ту на аржентинския национален отбор, нищо друго. Имаше и майка с две дечица, като едното беше във възрастовата група на моите ученици (май пети клас), а другото си беше пеленаче от тези, които вече ходят уверено, но не още не им се е проговорил човешки език. Бяха мили и симпатични, а иначе се оказа, че са туристи от сравнително близкия град в Аржентина Рио Гайегос и са дошли да си купят телевизор от безмитната зона и да поразгледат. Къщата е доста голяма и има няколко празни спални, така че логично Лео предлага в отделни случаи настаняване като част от услугите на туристическата агенция. Заварих ги за два дни и в понеделник вечерта си тръгнаха.

В понеделник след първите си два урока отидох до местния Граждански регистър, за да си взема чилийската лична карта. Чаках по-малко от пет минути за получаване и вече съм официален временен гражданин на Република Чили до 26 декември. За съжаление не са ме прекръстили на Teodoro Ardiente Piadoso или нещо подобно, както биха направили в Катар или в Турция, ами съм си още Тошко. Какво да се прави…

Седмицата мина без особено много събития, затова ще използвам това да разкажа за училището и работния ми ден в момента. Та училище Ла Милагроса (“Чудотворната”, или както аз предпочитам, “Свръхестествената”) се намира на хълм на 40 минути пеша от къщата ми. С това продължава една много странна традиция винаги да живея на тихо и спокойно място на около 30-40 минути пеша от работа/училище и да имам да изкачвам баир дотам. Така беше в Плевен с Езиковата гимназия, така беше в София със Станга, сега е същото и в Пунта Аренас. Странна съдба. Тук обаче гледките са най-живописни, защото си се катеря или слизам училище и за фон имам Магелановия проток, обикновено с разни плаващи корабчета и далечна гледка към остров Огнена земя.

Та училището се явява получастно, което заедно с държавните училища е най-разпространеният вид училище в Чили. Обикновено са малко по-добри от държавните училище и родителите плащат някаква разумна сума, за да учат децата им там. Частната страна в този случай е Орденът на сестрите винкентинки (“Дъщерите на милосърдието”), които носят тъмносини дрехи и поне няколко от които си живеят в две къщички до училището и често сноват по коридорите или се вясват в учителската стая с важни съобщения.

Училището е много добре обзаведено: съвременни маси и столове вместо гадни чинове, електронни дъски с проектори (SmartBoard) и бели дъски с маркери във всяка стая, огромен вътрешен двор, в който децата да трещят, голям физкултурен салон, просторен външен двор с игрища… гъзария. Нищо общо с нормите на българската действителност, предвид че това е училище, в което децата не са богати, дори съм чувал, че са си направо бедни. В Пунта Аренас има далеч по-елитни и престижни начални училища, а моето е и в краен и не особено приятен квартал. Определено имаме да наваксваме по отношение на оборудването.

Тук имат други проблеми обаче. Децата са си деца навсякъде, но в Чили като цяло хич не се справят с дисциплината. В резултат на това децата не внимават много, често стават от столовете, бият се, дърпат се, хвърлят самолетчета и бонбони, крещят глупости. В моите часове се старая да им обземам вниманието с игри и да не им остава време за странични дейности, но с някои класове е трудно, като някои ученици седем години поред вече не знаят друго освен да си губят времето до последния звънец. Иначе са като цяло са много любопитни, весели и мили и не успявам да мина през вътрешния двор на училището, без да искат да ме поздравят поне десет ученика.

А пък с преподаването на английски е малко особена ситуация. Отначало имах горе-долу собствена стая, но ми я взеха, защото се пада стая за срещи и явно моята подредба на столовете и плакатите с правила за часовете по английски по стените не се вписват в пейзажа. Сега водя часове в лабораторията по “науки”, където се боря с това децата да не разфасоват стиропорни модели на планети, да не пипат препарираните патагонски лисици във витрините и да не пият вода от шестте мивки, две от които не се отводняват правилно и правят локви по пода. Но става като цяло: има електронна дъска да ги облъчвам с презентации и горе-долу достатъчно място да им подредя столовете в една линия, така че да имам достъп до всеки и същевременно да не могат да се крият. Все пак една група  “лоши”  шестокласнички влизат под масите! 😛

Както бях писал, до началото на тази седмица работих с две главни учителки, Маргарет и Татяна. Маргарет обаче излезе в майчинство и от вторник работя с нейния заместник, Даниел, който е нов в училището и доста млад (май на 25), но пък е учил в Текас, та говори добър английски. Малко е шашнат от дисциплината в реално училище, но се отнася отговорно и мисля, че ще се сработим. С Татяна е по-трудно, защото не общува много, но поне с нея са основно петокласници, с които ми е най-лесно, понеже най ме обичат и не е трудно да им привлечеш вниманието. Подхвърляне на топка един на друг или игра на “баскетбол” с кошчето и са на седмото небе. Междувременно са принудени да говорят английски и да учат нови думи, разбира се!

С друга цел освен да стигна до работа излязох едва в четвъртък. Соле беше наготвила нещо като гигантско телешко руло стефани или мусака с наденица вместо яйце в средата и с печени картофи, на което му викат “немско печено” (asado alemán), вероятно заради надениците. Аз помогнах с готвенето като обърнах картофите и тавата и се чувствам много горд! Получи се много вкусно и го унищожихме семейно заедно с някакъв роднина-рибар, който живее в Сантяго и който е бил на Огнена земя да упражнява хобито си.

След това с доброволците и една млада и приятна учителка-чилийка по английски от училището на Дейвид, Джесика, пийнахме по бира в Bar Bulnes. Местенцето е приятно и има пица по 8-12 лева, която много хвалят. Всъщност на вкус не е по-различна от уличните пици на парче в България, които ги дават по 4 парчета за 2 лева на промоция в Плевен. Излъчваха мача на Универсидад де Чиле (по-известни като Ла У) срещу Олимпия Любляна Асунсион от Парагвай за Копа Либертадорес. Разбира се, като всеки син отбор, изправил се срещу Олимпия, паднаха с 0-1.

Май Ла У ми харесват повече от другия местен гранд, Коло-Коло. Допада ми логото с буква U и бухал, а и освен това традиционно обичам отбори, които често и (не)очаквано се провалят, като Арсенал, Санкт Паули и Спартак Плевен. “Олимпия, догодина пак ела”…

Та пийнахме по литър бира Аустрал, който ми излезе към 9 лева, и си се прибрахме час след полунощ, защото все пак петък е горе-долу работен ден. “Горе-долу работен”, тъй като в петък имах точно един учебен час, който реално беше 30 минути, защото имаше спортен полуден. Спортният полуден тук май представлява събитие тип “всички деца в салона, най-лошите на подиума, лошите танцуват, другите танцуват и те, иначе главната инспекторка взима микрофона и се кара, че не се движат”. Но беше забавно, потанцувах и аз, за да ги мотивирам, и си тръгнах.

За мен петъчният спортен полуден продължи обаче. Дейвид, Кристина и Джесика ме въвлякоха в една особена западняческа традиция, която аз по принцип много мразя: бягане за здраве. Бягащите хора са изключителна напаст за мен в градове като Лондон, където искам да ходя по брега на Темза и да снимам, а тези ми се блъскат в гърба и ми се извиняват. Всъщност от перспективата на бягащия е доста приятно и здравословно, особено като е слънчево, но под 10 градуса с вятър, и следователно не се потиш. Пробягах успешно и без да изоставам от другите 5-6 километра по бреговата ивица, прибрах се пеша без да умра, изядох около половин килограм телешко, пилешко и наденица с картофи за обяд и легнах да поспя. Вечерта с Лео и Соле вечеряхме навън, в Dino’s Pizza. Ядох огромен сандвич със свинско, сирене, домати и майонеза, който беше и доста вкусен. Пиците им ги бях пробвал вече: не са лоши, но не са истински пици.

В събота планът ни беше с Дейвид, Кристина и Джесика да посетим музея на открито Нао Виктория, където има автентични копия в пълен размер на кораба на Магелан и два други известни мореплавателни съда, свързани с Пунта Аренас. Но времето през този ден беше за усмирителна риза направо. Събуди ме порой в 8:30, а станах в 10 и навън беше прекрасно слънце с ясно небе. Към 11 заваля нов порой, затова си пуснах Арсенал–Уест Бромич по телевизията и зачаках да видя какво ще стане. Дейвид се обади, че Кристина е вече навън, да излизам и да се срещнем четиримата в едно кафене, та да решим дали ще ходим. По това време беше пак слънчево. Излязох: дъжд, докато вляза в кафенето на 10 минути… вече грееше слънце. Постояхме вътре около час, през което времето се смени още приблизително три пъти. След това се върнахме в къщата ми, защото Соле ни беше поканила на вкусен обяд, в който имаше и доста вегетариански вкусотии за Кристина. По това време беше слънчево, та решихме все пак да отидем до музея. Лео и Соле имаха път до болницата, която е наблизо, и ни закараха.

Музеят е частен и се намира на самия край на града “до табелата”. Представлява открито пространство на брега на протока, в което са поместени три кораба в цял размер. Най-впечатляваща и детайлна е, разбира се, караката “Виктория”. Това е първият кораб, обиколил света: с експедицията на Магелан през 1519-22 г. С тази си експедиция Магелан общо взето открива и земите на съвременно Чили, защото през 1521 г. прекосява предвидливо именувания Магеланов проток и така преминава от Атлантическия в Тихия океан. Но там за зла беда го убиват филипински терористи. “Виктория” все пак се връща успешно до Испания с друг капитан и заслужва своето място в историята.

Та копието на кораба е страхотно и изключително подробно, а от музея дават и аудио гид, от който научихме детайли от историята, устройството на кораба и живота на екипажа. Слязохме в долните нива, където имаше доста комични кукли на моряци, хамаци, бъчви, бурета с риба и какво ли още не, с подходящо осветление и озвучение. Влязохме и в капитанската каюта, където освен кукла на Магелан имаше и множество карти, оръжия и брони от епохата. Не се забавих да се облека като зъл конквистадор със сабя и пищов!

Междувременно от хубаво слънчице и чисто небе за около 2 минути стана пак порой, та побързахме към следващия експонат. Там не можахме да се скрием, защото беше копието на малката спасителната лодка “Джеймс Кеърд” от злополучната антарктическа експедиция на Сър Алекси Сокачев Ърнест Шакълтън през 1916 г. Лодката играе ключова роля в едно от най-великите постижения на морската навигация, като с нея Шакълтън преплава през зимата 1500 километра през целия опасен Южен (Антарктически) океан и стига от Южните Шетландски острови край Антарктика до Южна Джорджия, откъдето вика помощ от Пунта Аренас за заседналия в леда кораб.

Видяхме също така и възстановка на шхуната “Анкуд”, с която през 1843 г. Чили заявява суверенитет над Магелановия проток. Това става, като начело с капитан Джон Уилямс Уилсън (известен и като Хуан Гийермос) корабът достига протока по море. Екипажът на “Анкуд” забива чилийското знаме, провиква се по аспаруховски “Тук ще бъде Чили!” и основава Форт Булнес. Фортът е на 60 километра от днешния Пунта Аренас, където се мести селището пет години по-късно.

Аха да се скрием в този малко по-едър корабен експонат и слънце пак пекна, което произведе и красива дъга над протока. След това оставаше да видим и дървеното скеле на кораба на Дарвин, “Бийгъл”, с който през 1831-36 г. известният учен изследва флората и фауната на Патагония и други части на света. Копието на “Бийгъл” е все още на ниво груб дървен строеж, но се очертава като още един бъдещ интересен експонат в музея.

Пийнахме чайче в рецепцията на музея, поснимах се пак като конквистадор, но с друга ризница и шлем, и се отправихме към близкото блато Трес Пуентес (“Три моста”). За него Соле и Лео ни бяха казахали, че можем да видим много видове птици. Междувременно пак започна да вали, докато стигнем до блатото се изясни, но десет минути по-късно пак заваля. Самото блато е странно място, всъщност е накрая на града и наоколо има магистрали и индустриални предприятия, но си е пълноправно блато с папур, мътна вода и няколко вида патици. В съседното поле пасат и коне (плюс едно хиперактивно жребче) и крави, та фауна имаше. Дори и така, нямаше нищо по-интересно за гледане от ятата патици и някакви по-големи птици (може би вид гъски), които изплашихме, но предвид близостта до музея си заслужаваше допълнителната разходка. Дъждът се усили, качихме се и четиримата в едно колективо (нещо като кола-маршрутка или споделено такси с фиксирана цена и маршрут) и се върнахме в центъра.

Докато сляза на моята пресечка и печеше слънце, а небето беше синьо и ясно.

Сега съм вкъщи и пак вали. Не питайте за времето, тук е Патагония.

P.S. Спря да вали. Не се шегувам.

[facebook_like_button]

Кулите

Кули от агнешко и емпанади с кашкавал туристи

В крайна сметка миналата работна седмица свърши още в сряда на обяд. Съобщиха ми, че в четвъртък няма да има часове следобяд, защото ще има някакви религиозни церемонии, на които нямало нужда да присъствам. Перфектно.

В сряда и четвъртък с Дейвид и Кристина се заредихме доволно с подходяща храна (всички възможни разновидности супи за един, поне десет вида ядки, включително сушени банани, хумус, какво ли не). Купих си челник и тъкмо се зарадвах, че струваше едва 7 лева, а той не така и не проработи. Но пък ме успокоиха, че има резервни, така че нямаше нужда да правя скоростна рекламация.

В петък сутринта потеглихме в познатата посока Пуерто Наталес. Групата ни се състоеше от две коли: в едната бяхме тримата доброволци с приемните баща и майка на Дейвид, а в другата седемнайсетгодишният им син Мигел с трима приятели на семейството (мъж и две жени). След около три часа стигнахме в Наталес, където заредихме бензин на традиционната бензиностанция с красивите гледки към фьорда Последна надежда, и се отправихме към Торес дел Пайне. По пътя спряхме за около половин час при Пещерата на Милодона, но влязоха само Кристина и Дейвид, защото аз и чилийците вече я бяхме разглеждали. Междувременно похапнахме домашни сладки с кафе и емпанади с кашкавал, или по-добре да си го нарека жълто сирене (не, че е лошо, просто не е си кашкавал).

Влязохме в парка Торес дел Пайне от западната страна (вход Рио Серано), която е много по-близо до Наталес. За щастие хвърчащите листчета с лични данни, които ни бяха дали преди две седмици от местното МВР като доказателство, че в момента си вадим тукашни лични карти, проработиха. Платихме само по 15 лв, все едно сме чисти чилийци, и влязохме с усмивки.

Паркирахме колите в къмпинга Рио Серано. Докато другите вдигаха палатки и се суетяха около обяда, ние доброволците и Мигел събирахме вътрешни сили за похода, който ни предстоеше. Целта на похода беше подножието на Кулите и конкретно да се изкачим там, за да видим залез и/или изгрев, за което беше и цялата работа с челника.

Бащата Фернандо ни закара с колата до другия край на парка, при хотел Лас Торес, но преди това по пътя се спряхме да видим красивата игра на светлината върху масива Рогата. Уговорихме се Фернандо да дойде утре по обяд на същото място, за да ни вземе. Заредени с две палатки, спални чували, рогозки и тежки раници, четиримата захванахме с бодра крачка нагоре към къмпинга Лас Торес, където щяхме да прекараме нощта.

Постепенно се изкачихме над сухия и жълт степен пейзаж с чернеещи се останки от дървета, от високото надолу започнаха да се виждат лазурни езера, а заснежените върхове ни викаха към себе си. Върховете може и да бяха заснежени, но след десетина минути всички ние бяхме свалили всякакви якета и пуловери и се потяхме като животни. След около час изкачване по източната част на планината Алмиранте Нието, навлязохме в долината на река Асенсио. От ляво и отдясно по стените на планината се спускаха малки вирчета с кристално чиста вода (добре де, в едно от тях имаше конски изпражнения…), а самата река се виеше в безброй малки завои в бездната долу. След около още час път по долината стигнахме Кампаменто Чилено (Чилийския къмпинг), където презаредихме с един късен обяд с шунка, сирене, хлебец и шепа ядки. На Кампаменто Чилено видяхме и източника на конските следи по пътя: от този къмпинг е възможно да се наеме кон, с който да се стигне до следващия. Но ние сме бедни туристи и набиваме крак като патагонци.

След Кампаменто Чилено пътеката навлиза във високи и тъмни магеланови гори. Последният час от пътя за деня мина неусетно в игри с думи и гатанки и току-виж се озовахме на разклона за къмпинга Лас Торес и самата пътека за подножието на Кулите. Тъй като вече беше около седем, а и Кулите бяха скрити от мъгла, решихме да заложим само на изкачване до подножието за изгрева, а тази вечер да отпочинем. Не мога да отрека, че и табелата “къмпинг Лас Торес: 1 минута” беше съблазнителна за морните ми крака, въпреки че къмпингът беше скрит в гората.

Къмпинг Лас Торес представлява две къщурки с около 30-40 места за палатки в околната гора. Безплатен е, има си рекичка с чудесна и студена патагонска водица (без конски неща този път), чисти тоалетни и навес за готвене и ядене. След като израелски турист е изгорил огромна част от горите в парка по невнимание, са особено взискателни за това да не се пали огън, така че Кристина предвидливо ни беше оборудвала с газово котлонче. Устроихме си уютно палатките и спалните чували и бързахме да се стоплим с кафе, което някак естествено премина в логична вечеря “преди да е станало тъмно”. Хапнахме супи за един с вградени спагети и вилица в пакета, които ни се сториха като ястие от изискан ресторант. След вечеря си направихме кратко палатка парти и се стоплихме с по патронче ром и уиски, след което, някъде около 10, си бяхме по “леглата”.

Въпреки че бях навлякъл пуловер, суичър и чувал, нощта беше доста студена и в момента гърбът продължава да ме боли от студената земя. Будих се десетки пъти в просъница. Алармата в 5:45 в събота не помогна особено за стоплянето, но щеш – не щеш, в 6 и нещо стройна редичка от десетки планинари (почти без изключение англоговорящи, каквото беше и населението на къмпинга като цяло) закрачи нагоре към основата на Кулите на светлината на челниците и доскоро пълната луна. Та и ние с тях.

След четиридесетина минути стигнахме до края на пътеката и основата на Кулите, а изгревът едва се загатваше в далечината на изток. Въпреки че се бяхме стоплили от катеренето, седенето в очакване върху студените скали не помогна за температурния баланс. Все пак бяхме окуражени не само от увеличаващата се и розовееща светлина, но и от малка лавина, която с няколкосекунден гръмотевичен шум свали купчини сняг от основата в посока зеленеещото езеро под Кулите. Виж ти!

Самият изгрев не беше по само себе си забележителен, а и около самите кули (особено най-лявата) имаше доста мъгла, но гледката беше не по-малко внушителна и невероятна. Около 8 и 20 Мигел ни предупреди, че след десет минути непременно трябва да се връщаме, а аз не исках да мръдна. Наложи се, все пак. Върнахме се в лагера Лас Торес, където явно сме се позабавили с прибирането на палатките и хапването, защото тръгнахме обратно по пътеката едва след 11. Мигел избърза напред, а ние тримата доброволци последвахме по-бавно, за да правим снимки и да се наслаждаваме на горите, реките, водопадите и птиците на Патагония.

Обратният път също взехме за около три часа, а когато стигнахме началото на пътеката, открихме Фернандо и Мигел в колата, заети със следобедна дрямка. Оказа се, че Мигел е минал същото разстояние за малко над час и половина, което е наистина впечатляващо. Посрещнаха изтощените ни физиономии със Спрайт и емпанади с морски дарове и скоро бяхме отново в колата, през Торес дел Пайне, в посока къмпинга, където бяха всички останали. По пътя спряхме да се полюбуваме на планините от езерото Норденшьолд. Обратно в първия къмпинг пък ни очакваха още емпанади, сандвичи, кафе и по цяла порция пиле с картофи за обяд. Определено рязко се завръщахме в света на хубавата храна.

Следобяда си направихме разходка до ледниковото езеро Грей, което бях посетил и при предната си визита в парка. Този път небето обаче беше по-чисто, но дежурните айсберги все така си плуваха електриковосини в бистрата вода. Удължихме разходката с десетминутна пътека по малък полуостров, откъдето се виждаха още айсберги в малък залив, с ледника Грей за фон. На самото полуостровче вятърът беше изключително силен, от типа “можеш да се облегнеш на него”.

По пътя от полуострова обратно към плажа чухме оглушителен шум от езерото. Обърнах се, за да стана свидетел на отчупване на огромно парче лед от най-близкия айсберг, което се разби във водата. С лавината при Кулите това беше второ вълнуващо и щастливо събитие за деня.

На връщане ми се скъса връзката на обувката, но за огромна радост се успокоих, че в раницата в къмпинга имам други връзки. Проблемът с обувката обаче не ме освободи от основната мъжка задача — с Мигел и Дейвид се редувахме да носим към колата поне петкилограмово парче кристален лед, което да използваме за охлаждане на алкохолните напитки вечерта. Омокрихме се целите и ни беше доста студено на ръцете, но усилията си заслужаваха.

Обратно в къмпинга вече се готвеха за вечеря. И то каква! Явяваше се вечерта срещу католическия Великден, но за повечето чилийци май това е просто почивен ден. За религиозен празник изобщо не стана дума, което не може да се каже дори за доста нерелигиозната България. Бяха си донесли цяло разфасовано агне, което ароматно се печеше на барбекю с дървени въглища. Досега не бях изобщо почитател на агнешкото, но не мога да отрека, че това беше превъзходно, в допълнение с цели картофи, наденички и зелена залата. Определено бих опитал пак.

Около и след вечеря ледът влезе в употреба за охлаждане на уискитата и бирите ни и се отдадохме на сладки приказки на все още доста развален, но явно разбираем, испански. Беше се стъмнило, а нощното небе беше чисто и невероятно ясно. Не мисля, че някога съм виждал толкова кристално звездите и съзвездията, камо ли пък тези на южното небе. Съзвездието Орион с Колана на Орион се рисуваше само пред очите ми, а от другата страна светеше Южният кръст, който присъства във флага на регион Магаянес, както и в тези на Австралия и Нова Зеландия. Зад близките звезди ясно личеше и остатъкът от нашата галактика, Млечният път. Неслучайно Чили е известно с едно от най-чистите небеса на света.

През нощта също спахме в същите палатки, но този къмпинг беше на далеч по-ниско и уютно място и разликата беше чувствителна. Сънят беше чувствително по-дълъг и качествен. Измъкнах се от палатката около 9 и половина и бях посрещнат с кафенце и сандвич за закуска. Помързелувахме, прибрахме палатките, обядвахме остатъка от агнето и се качихме по колите за пътя обратно към Пунта Аренас. След час отново спряхме в Пуерто Наталес на познатата бензиностанция за гориво и… сладолед! Времето беше рядко топло и прекрасно за патагонска есен. Направихме си кратка разходка по централния площад на Наталес, където освен църква, паметник и паркче има, изненадващо, и стар английски локомотив. Не знам как е попаднал тук и дали някога е имало железница, но днес определено такива неща в Чилийска Патагония няма.

От Наталес до Пунта Аренас пътувахме с весело настроение и чилийски шлагери като осемдесетарските пънк/ню-уейвъри Los Prisioneros и фолк класиките на великите Виктор Хара и Виолета Пара. Де да имахме и ние такава съвременна фолк музика вместо Митко Пайнера!

Някъде на средата на пътя получих неочакван SMS: Bienvenido a Argentina! Определено не бях в Аржентина, но явно сме били доста близо до границата, защото ми се е случвало само в Македония на километър-два от Албания.

И на Аржентина ще и дойде времето, но на първо място предстои седмица с петокласниците, шестокласниците и седмокласниците в La Milagrosa.

[facebook_like_button]