Winter is coming

Деляне, защо го направи? Деляне, ти имаше всичко!

Малко ми е тъжно, че през този турбулентен юни не мога да съм по улиците на София и да подкрепя физически десетките си приятели, които протестират срещу покварената политическа класа на България. Било то БСП, ДПС, Атака или ГЕРБ, всички да се чувстват поканени на безсрочна ваканция на някой гол, студен, ветровит, неприветлив патагонски остров. За триадата Орешарски, Станишев и Пеевски: може и антарктически. Радващото в случая е, че безумието на политиците ни за първи път от много време обедини по изумителен начин нацията, а протестите до момента протичат ведро, усмихнато и изключително мирно. ¡Adelante hasta la victoria final, compañeros!

Така. След като си излях сърцето, бих могъл да ви разкажа малко и за изминалите дни в зимна Патагония.

Краят на миналата седмица беше далеч по-активен от обичайните напоследък мързеливи и студени почивни дни. Още в събота сутринта с калифорнийските авери Брендан и Дейвид Втори се организирахме да посетим общо взето последния музей в града, в който не бях ходил: Музея на паметта, стопанисван от Института на Патагония към Университета на Магаянес. Основната част от Музея на паметта е изложба под открито небе, която представя промишлена и земеделска техника от края на XIX и началото на XX век. Имаше главно стари коли и каручки, но и сонда за нефт, кран, минна вагонетка и прочее щуротии, както и цели екземпляри на шарени ламаринени къщи с типична патагонска архитектура.

Най-интересният експонат за мен беше дървената носова фигура от стар кораб, очевидно разбил се край антарктическия остров Гринуич. Ако не се сещате, това е дървена скулптура на жена (сирена?), която по обичай се е поставяла на носа на кораба за декорация и гъзария. Стори ми се много любопитно как дългото време под вода се е отразило на скулптурата: лицевите черти бяха започнали да се заличават и да се “прибират” обратно в дървото.

В неделя пък направихме едно прилично почти целодневно пътуване благодарение на агенцията на Лео. Всичките шестима доброволци, заедно с трима туристи, които си бяха платили, посетихме дървения форт Булнес (Fuerte Bulnes), който се намира 60 километра на юг от Пунта Аренас.

Въпреки че по-рано сутринта беше валяло силно и за минути преминало в сняг, когато тръгнахме вече грееше слънце, което не направи деня по-малко студен. Все пак след недълъг път покрай Магелановия проток вече виждахме в далечината големия остров Доусън, който в Чили има репутация на бивш политически затвор, точно както остров Белене в България.

Скоро след това спряхме за снимки на колона, която гордо означаваше “географския център на Чили”. Ама какъв ти географски център на Чили в най-южната му част, почти в края на Южна Америка, ще кажете с право? Много просто: чилийците безсрамно претендират за свое собствено парче от Антарктика, което достига чак до Южния полюс, и смятат именно него за крайната точка на държавата си. Та като се вземат предвид Южния океан и Антарктическия полуостров, географският център на Чили се падал точно там.

Съвсем близо до този маркер и монумент се намира историческото място Пуерто дел Амбре (Puerto del Hambre, “Пристанище на глада”). Първоначалното име на това място всъщност е малко по-весело и амбициозно, “град на крал дон Филип”, на тогавашния крал на Испания. Та Пуерто дел Амбре е неуспешна испанска колония на бреговете на протока, основана от изследователя Педро Сармиенто де Гамбоа и 300 заселници през 1584 г. За съжаление суровите условия бързо-бързо виждат сметката на колонистите, които за три години измират от глад и студ. Когато английският пътешественик Томас Кавендиш посещава мястото през 1587 г., намира само руини и един единствен оцелял, поради което дава злокобното име на това място.

В днешно време от Пуерто дел Амбре са видими дори по-малко останки отколкото преди 400 години. Все пак има десет камъка на кръст, по които учените съдят, че там е била църквата на колонията. До нея е издигнат и паметник, на който по графитаджийски е обяснено, че някога “Тук беше Испания”. Изкуших се да напиша и “Тук беше Тошко от Плевен” или “Сър Стенли Ройс”, но срамът надделя. Все пак при Пуерто дел Амбре има хубави гледки към протока и остров Доусън, както и към рибарския пристан в съседното заливче, Баия Манса.

Само няколко километра на юг от Пуерто дел Амбре, на следващия полуостров, Пунта Санта Ана, се намира и реконструираният форт Булнес. Преди да влезем обаче междувременно климатичната обстановка отново се промени, което наложи храбрият ни шофьор Родолфо (наричащ себе си Родимир, като герой от Властелина на пръстените, едва ли не) да се бори да сложи вериги на вана в продължение на поне половин час. Към края на това упражнение беше започнала обилна снежна виелица. Щерките на Юга Кристина и Кат се радваха буквално като невиждали на снега и питаха сладичко “Това сега сняг-пудра ли е?”, но Родолфо поне три-четири пъти трябваше да излиза и да наглася веригите, които бяха леко гето, да го кажем така.

На самия форт пристигнахме общо взето в разгара на бурята, та в началото на тура на дървеното укрепление снегът стабилно ни брулеше. Това не обезпокояваше местният гид, който невъзмутимо си стоеше по суичър и без ръкавици.

По същество форт Булнес е място, много важно за чилийската история. Основан е през 1843  г. и е първото успешно селище в тази част на света (вече разбрахте какво стана с Пристанището на глада, имало е и други такива катастрофални опити). С идването на шхуната Анкуд от остров Чилое и построяването на този форт, Чили на теория и на практика официално завоюва за себе си Магелановия проток и отблъсква всякакви аржентински, френски и британски териториални претенции. Пет години по-късно, през 1848 г., селището се мести от форт Булнес 60 километра са север, на място, наричано от пиратите и мореплавателите Sandy Point или по шпаньолски Punta Arenosa (“Песъчлива точка”) — точно така, съвременен Пунта Аренас. Форт Булнес е изоставен завинаги и реконструиран като национален паметник при своята стогодишнина през 1943 г., а от Пунта Аренас пионерите-колонизатори основават Пуерто Наталес, Порвенир, Ел Калафате, Рио Гайегос и дават съвременния облик на Патагония.

Животът на първите заселници във форта никак не е бил лек. През първите четири месеца населението на форт Булнес е било от едва девет души, които са поделяли дървена кула с размерите на съвременна спалня. Постепенно колонията се задържа и разраства, като в последствие са построили и други жилищни постройки, включително малък затвор и църквичка, все от дърво или дори от торф, за изолация.

След десетина минути виелицата спря и гледките се завърнаха, но за Кристина беше твърде късно. Горката има огромен проблем с кръвообращението на краката и ходилата ѝ изстинали до такава степен, че не можеше да ходи. Наложи се шофьорът едва ли не да ѝ дава бърза помощ и да я стопля по всевъзможни начини, поради което пропусна повечето от обиколката. Доста странно и страшничко преживяване, дано все така да ми понася студът и да не попадам самият аз в такава ситуация.

Прибрахме се на топло в Пунта Аренас привечер, а през нощта снегът стигна и до града.

В понеделник Лео ме запозна с много мила двойка немци от Хамбург, които си имат частно чуждоезиково училище в града и учат местната младеж на немски и английски.  Жената е с физическо увреждане, но се придвижва много ефективно с високотехнологична количка. Съвсем искрено ми казаха, че идвали в Патагония за зимата и се връщали в Европа, когато в Патагония е лято, че било “много топло”, по-добре било за Коледа в зимен Хамбург. Като знам какъв студ е лятото в Хамбург, не ми се мисли, но всеки с предпочитанията си. Мнението им за климата дава хубав контраст на преживяванията на Кристина.

Иначе в училище нещата са на привършване. На децата им остават още две седмици след тази, в момента имат класни и дисертации за оценка за срока. Като добавим и стачката във второто училище днес, това значи, че не преподавам много често самостоятелно напоследък, но все пак ходя всеки ден да помагам на главните учители и да общувам с децата.

А за 14-и юли сме насрочили едно от последните по-големи патагонски приключения: целодневна туристическа разходка до колонията от кралски пингвини на бреговете на чилийската част на Огнена земя! Това са единствените кралски пингвини, които живеят извън Антарктика и субантарктическите острови, и освен това единствената колония пингвини изобщо, която зимува в Патагония. По-малките магеланови пингвини, които видях през март, отдавна заминаха в по-топли води. Пък кралските пигвини са и по-големи и по-шарени, така че ще е интересно.

Ами “пожелавам ви довиждане” и нека да продължим с протестите до победата! България, Патагония е с теб!

[facebook_like_button]

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *