Кралските пингвини

Бъдещето е в моржовете и пингвините

Знаехте ли, че световният рекорд за най-дълбоко гмуркане на кралски пингвин е поставен край Фолклендските острови и се равнява на 343 метра под морското равнище?

И аз не знаех и не ми пука особено. Всъщност съм убеден, че и самият пингвин не е забелязал нищо особено, освен ако главата му не е експлодирала от налягането на тази дълбочина. Но в изследването не се споменава.

Но преди да стигнем до кралските пингвини, да започнем с традиционния флашбек, за да създадем съспенс и копнеж.

След края на лагера, разбира се, беше редно да полеем де факто безработното си състояние и в събота вечерта си организирахме домашно парти с чилийските доброволци в къщата на единствената доброволка от самия Пунта Аренас, Паулина. Писко, кола и бира се лееха свободно, показвахме си родните къщи чрез Google Street View, по уредбата освен чилийски класики за значителен период от време звучаха и български ска шлагери на Уикеда… докато не дойдоха родителите и не развалиха седянката. Само че не точно, а напротив! Особено бащата на Паулина се оказа голям образ и веднага ни покани да се присъединим към духовитата им компания в “стаята за барбекю”, която се нарича quincho и е направо една подземна минидискотека. Веселбата продължи с пълна сила, като двуметровият Брендан впечатляващо спечели мамбото, а часът изведнъж стана 7 сутринта.

Нормално това не би било фатален проблем за събота срещу неделя. Тази неделя обаче беше по-специална. Тази неделя беше денят на леденото кръщене, известно тук като El Chapuzón или “Топването”. Това “топване” е една нова традиция, която се състои в това, че на определен ден през зимните месеци стотици хора едновременно навлизат в леденостудените води на Магелановия проток, цопват хубавичко и бързо-бързо се изнизват да се сушат. Нещо като българските традиции по Йордановден, но без хора, кръстове и състезателен елемент.

Преди да се престраша да участвам в това “Топване”, се бях наплашил доста с четене на прекалено много статии в Уикипедия за хипотермия, температурен шок и какви ли не щуротии. Не, че влизането беше лесно, но когато всички други доброволци освен Кристина уверено се засилиха към ледените води наред с още 500 смелчаги, връщане назад няма.

Усещането иначе далеч не е толкова неприятно, дори се изненадах колко добре се чувствах отначало, но това мога да го отдам на създалата се еуфория. След около минута обаче ходилата ми измръзнаха зверски и беше време да си изляза. Навън освен по измръзналите ходила не чувствах особен студ, въпреки температурата на въздуха от 6.1 градуса и на водата от 7.3. Добре е да знам, че мога да правя и такива неща.

Едвам да се стоплим и дойде време за голямото понеделнишко пътуване до Огнена земя и кралските пингвини, което осъществихме благодарение на Лео и агенцията му. Тръгнахме типично рано, преди 7 сутринта, и в 10 вече пресичахме протока при Примера Ангостура с ферибот. Денят беше значително по-студен от предния ден на “Топването”, така че явно бяхме имали късмет. Но времето беше сравнително ясно и слънцето все пак срамежливо огряваше жълтия степен пейзаж в тази част на острова.

Първата ни спирка на остров Огнена земя беше селото Серо Сомбреро (Cerro Sombrero, “Хълм Шапка”). Селцето има около 700 жители и дължи своето съществуване на нефтените залежи в околността и петролодобивната компания ENAP. Въпреки нулевото население, притежава кино, магазин, банка, църква и дори паметник на сондьора… всички екстри. Дори се явява второто най-голямао чилийско селище на острова, което в сравнение със стохилядните Рио Гранде и Ушуая в аржентинската част е доста смешно.

От Серо Сомбреро пътят на юг бързо става черен (което не спираше вана да поддържа скорост от 70-80, та често и 90 километра в час… да бяха българските “бели” пътища като чилийските черни!) и след около два часа достигнахме така нареченият “Парк Кралски пингвин”. Доста преувеличено название за две метални бараки и невисока ограда на бреговете на протока при Баия Инутил (Bahía Inútil, “Безполезен залив”, наречен така заради липсата на пристан), но все пак факт: кралски пингвини наистина имаше!

Паркът е много нов, основан е през 2011 г., което е логично предвид, че колонията от кралски пингвини на това място е едва с няколко години по-стара. Изключително любопитно е, че това е единствената колония от кралски пингвини на остров Огнена земя, и заедно с тази на Фолклендските острови единствената извън Антарктика и субантарктическите острови. Интересен пример за динамиката на животинския свят.

Самите кралски пингвини са значително по-едри от магелановите пингвини, които бях виждал на остров Магдалена в края на март. Тежат 11 до 16 килограма и са втори по размер след императорските пингвини в Антарктика, по които на вид много си приличат, особено с характерната жълта ивица по гушата.

Първото нещо, което се набива очи при колонията от кралски пингвини в Баия Инутил е, че е миниатюрна. Вероятно през лятото има повече пингвини (50-60, но в средата на зимата преброихме точно 17. За сметка на това бяха завидно дебели и трудно подвижни на сушата. Гледаха ни с любопитство от другия бряг на някаква речица, почесваха се с клюнове, ту ставаха, ту лягаха и помръдваха с перки легнали. За разлика от магелановите пингвини, не издаваха никакви кресливи звуци поне по това време на годината, не се забелязваше и някакво групиране по двойки, нямаше и сладки кафяви пилета, защото те се раждат в началото на годината и до април вече са напълно пораснали.

Повзирахме се в пингвините за около половин час и се снимахме във всички възможни конфигурации, включително с плюшените пингвини на Кат и Брендан, наречени Нино и Душан (на Брендан много му хареса историята на този сръбски цар, която му разказах като видях, че един от първокласниците в една от стаите, които ползвахме за английския лагер, се казва така!), след което отпътувахме за Порвенир, “столицата” на чилийска Огнена земя.

Тази част от пътуването ни отне още два часа, но поне към средата пейзажът стана по-хълмист и интересен, с напръскани със снежец ниски върхове, живописни носове и заливчета, в които рибарите са си построили импровизирани колиби.

В Порвенир пристигнахме следобед и бързо се насочихме към уютно ресторантче, където бяхме заявили обяд. Преди и след вкусното похапване на касуела с по две емпанади на парче, успяхме да разгледаме градчето, разположено на западния бряг на острова, в Баия Чилота, от другата страна на протока спрямо Пунта Аренас.

Порвенир, чието име буквално означава “Бъдеще”, е основан през 1883 от емигранти от Хървати и остров Чилое и има население от около 6,000 души. Градчето ми се стори красиво, тихо и приятно. С типичните цветни ламаринени къщи и хълмисто разположение прилича на един по-спокоен и заспал малък Пунта Аренас. А гербът на Порвенир — петролна сонда, кралски рак и овчици на фона на море и планина — ви казва всичко, което бихте искали да знаете за местната икономика.

Потеглихме от Порвенир по залез в 5 и ни отне още над 5 часа да се върнем в Пунта Аренас: около два до терминала на ферибота, около час за изчакване и пресичане и още около два на континента. Междувременно се насладихме на половинчасова дъждовно-снежна буря, а в Пунта Аренас ни посрещна ефирна полупрозрачна покривка от сняг, която на другата сутрин слънцето бързо стопи.

Лошият транспорт, високите цени и тежките условия през зимата по-скоро ни отказаха от идеята да отидем пак до Торес дел Пайне през последната ни седмица в Патагония. Но пък имаме план да направим преход по протежението на протока от Сан Хуан до фара Сан Исидро, на юг от Пунта Аренас. Освен това през този уикенд ще се състои ежегодният зимен карнавал.

Ще дойде време и за сбогуване с този уникален регион съвсем скоро, но пък преди завръщането в България предстоят кратки приключения в Сантяго и околностите и малко по-дълги в пустинята Атакама. Дотогава: утре започва последната ми седмица в Патагония.

Но това не е всичко, приятели!

Страхотни портрети на доброволците от талантлива участничка

I. Just. Can’t. Stop.

Изминалите две седмици бяха последните ми като доброволец на програмата English Opens Doors в Чили. За класните стаи, колегите-учители и децата дойде time to say goodbye. Все пак все още не и за Патагония, защото ми остават почти две седмици в Пунта Аренас, които да използвам за почивка, подготовка, а защо не и някое пътуване!

Предната работна седмица беше от краткия тип. В La Milagrosa и Arturo Prat работихме едва три дена, от понеделник до сряда, след което първият учебен срок за 2013 беше закрит. Уроците бяха по-лежерни от обикновено и с тънка нотка на тъга от предстоящото сбогуване. Все пак предпочетохме да заместим сълзите с усмивки, а и се забавлявахме доста. Бях подготвил за учениците кратка презентация на България, основно със снимки, и им беше интересно да видят това толкова далечно и непознато място, което Аспарух ни е избрал.

Най-увлекателният момент от последния ми урок беше запознаването с кирилицата. Започнахме с таблица с азбуката и еквивалентите на испански на дъската и децата веднага поискаха да си напишат имената на български. След това дори ми оставиха мили послания върху цветен кадастрон, огромната част от които на испански с български букви!

На 5 юли, петък, се състоя официалната церемония, с която отбелязахме края на доброволческата си служба. В гъзарския хотел Dreams del Estrecho се събраха доброволци, приемни семейства, учители и важни клечки от местния клон на чилийското министерство на образованието. Освен това имаше и бюфет с шведска маса, правителството плаща! Така че хапнахме обилно чревоугоднически вкусотийки и доволно протривахме коремчета, когато дойде време за връчването на сертификатите. За участието ми във фотоконкурса на програмата заслужих и бонус почетно отличие: книга за къщите на чилийския поет и Нобелов лауреат Пабло Неруда. А още сутринта учителите от La Milagrosa ме бяха изпратили с книга-албум с фотографии от Патагония, пуловер с пингвинче и шал, та се получи ден с много подаръци.

Уикендът се изниза мързелив и спокоен, с тази бележка, че в неделя Соле излетя за Буенос Айрес, за да прекара десетина дни с дъщерята Кати, а и да си почине от завършилия учебен срок. Така че от една седмица сме сами с Лео и кучетата в къщата, но оцеляваме с повече месо на скара и хотдози…

А през изминалите пет дни, от понеделник до петък, бях един от англоговорящите доброволци в English Winter Camp Punta Arenas 2013. Зад дългото название се крие следното събитие: 60 умни, креативни и весели гимназисти от регион Магаянес прекарват седмицата в училище “Republica Argentina”, където чилийски и чуждестранни доброволци организират за тях игри, занимания, състезания, какво ли не. Изключително и само на английски. В училището им се предлагат закуска, обяд и вечеря, а децата, които не са от Пунта Аренас, ами например от Пуерто Наталес или Порвенир, остават и да пренощуват.

Лагерът беше много забавно събитие, най-вече благодарение на децата, които бяха наистина страхотни и в голямата си част говореха чудесен английски. В общи линии радостта да бъдем сред тях и да се включваме в игрите и заниманията надделя над умората по старите ни кокали от цели ден на крак и всички доброволци си прекарахме страхотно.

Тук е редно да отбележа, че такива лагери се организират едновременно през тази или следващата седмица из всички региони на Чили и големите състезания в тях са предварително зададени, така че лагерите да се съревновават непряко един с друг. А нашият тандем от ученици и доброволци се оказа толкова убийствен, че спечелихме първото място и в двете национални състезания, в които участвахме!

Първото беше за “Stomp”, или музикално изпълнение на произволна песен без гласове или инструменти. В тази категория взех дейно участие в ролята на безпомощния учител, докато всички други изпълняваха песента на Red Hot Chili Peppers “Can’t Stop” със синхронизирани удари върху чиновете, ръкопляскания и тропания с крак. Второто ни победно изпълнение пък беше така нареченият “Lip Dub”, или авторски видеоклип, на песента на Кели Кларксън “Stronger”, в което участваха абсолютно всички деца и доброволци и дори местният баш шеф на министерството на образованието (пост, известен под загадъчното съкращение SEREMI).

За награда за креативните ни и талантливи изпълнения, в петък получихме подобрен обяд и сладолед. Обядът беше просто печено пиле с пържени картофи, но в сравнение с бедния ученически обяд от столовата ми се стори като кралско угощение. А сладоледът си е сладолед, класика. Само дето от министерството бяха купили прекалено много и останаха три кутии по 2.5 килограма, едната от които си присвоих и мазничко охлаждам във фризера.

А за финал на лагера и изобщо на доброволческата ни служба, петък следобяд организирахме шоу на талантите, в което децата представиха танци и песни от известни мюзикъли пред родители и гости и получиха сертификати за своето участие.

Общо взето с това се изчерпват драматичните и слъзливи събития от последните две седмици. Какво предстои? В неделя ще се състои ежегодният chapuzón, или “топване” в леденостудения Магелановия проток, в което май-май се точим да вземем участие. Заради това събитие отложихме за понеделник пътуването до Огнена земя да видим кралските пингвини. Малко по-нататък ни се ще да посетим Торес дел Пайне за последен път, под една или друга форма. А полетът ни към Сантяго е на 25 юли следобяд, така че ще имам едва един ден там преди да замина за Сан Педро де Атакама, и още един ден като се върна, живот и здраве.

А с още малко повече живот и здраве, на 4 август: враждебното Летище София, терминал 2.

Winter is coming

Деляне, защо го направи? Деляне, ти имаше всичко!

Малко ми е тъжно, че през този турбулентен юни не мога да съм по улиците на София и да подкрепя физически десетките си приятели, които протестират срещу покварената политическа класа на България. Било то БСП, ДПС, Атака или ГЕРБ, всички да се чувстват поканени на безсрочна ваканция на някой гол, студен, ветровит, неприветлив патагонски остров. За триадата Орешарски, Станишев и Пеевски: може и антарктически. Радващото в случая е, че безумието на политиците ни за първи път от много време обедини по изумителен начин нацията, а протестите до момента протичат ведро, усмихнато и изключително мирно. ¡Adelante hasta la victoria final, compañeros!

Така. След като си излях сърцето, бих могъл да ви разкажа малко и за изминалите дни в зимна Патагония.

Краят на миналата седмица беше далеч по-активен от обичайните напоследък мързеливи и студени почивни дни. Още в събота сутринта с калифорнийските авери Брендан и Дейвид Втори се организирахме да посетим общо взето последния музей в града, в който не бях ходил: Музея на паметта, стопанисван от Института на Патагония към Университета на Магаянес. Основната част от Музея на паметта е изложба под открито небе, която представя промишлена и земеделска техника от края на XIX и началото на XX век. Имаше главно стари коли и каручки, но и сонда за нефт, кран, минна вагонетка и прочее щуротии, както и цели екземпляри на шарени ламаринени къщи с типична патагонска архитектура.

Най-интересният експонат за мен беше дървената носова фигура от стар кораб, очевидно разбил се край антарктическия остров Гринуич. Ако не се сещате, това е дървена скулптура на жена (сирена?), която по обичай се е поставяла на носа на кораба за декорация и гъзария. Стори ми се много любопитно как дългото време под вода се е отразило на скулптурата: лицевите черти бяха започнали да се заличават и да се “прибират” обратно в дървото.

В неделя пък направихме едно прилично почти целодневно пътуване благодарение на агенцията на Лео. Всичките шестима доброволци, заедно с трима туристи, които си бяха платили, посетихме дървения форт Булнес (Fuerte Bulnes), който се намира 60 километра на юг от Пунта Аренас.

Въпреки че по-рано сутринта беше валяло силно и за минути преминало в сняг, когато тръгнахме вече грееше слънце, което не направи деня по-малко студен. Все пак след недълъг път покрай Магелановия проток вече виждахме в далечината големия остров Доусън, който в Чили има репутация на бивш политически затвор, точно както остров Белене в България.

Скоро след това спряхме за снимки на колона, която гордо означаваше “географския център на Чили”. Ама какъв ти географски център на Чили в най-южната му част, почти в края на Южна Америка, ще кажете с право? Много просто: чилийците безсрамно претендират за свое собствено парче от Антарктика, което достига чак до Южния полюс, и смятат именно него за крайната точка на държавата си. Та като се вземат предвид Южния океан и Антарктическия полуостров, географският център на Чили се падал точно там.

Съвсем близо до този маркер и монумент се намира историческото място Пуерто дел Амбре (Puerto del Hambre, “Пристанище на глада”). Първоначалното име на това място всъщност е малко по-весело и амбициозно, “град на крал дон Филип”, на тогавашния крал на Испания. Та Пуерто дел Амбре е неуспешна испанска колония на бреговете на протока, основана от изследователя Педро Сармиенто де Гамбоа и 300 заселници през 1584 г. За съжаление суровите условия бързо-бързо виждат сметката на колонистите, които за три години измират от глад и студ. Когато английският пътешественик Томас Кавендиш посещава мястото през 1587 г., намира само руини и един единствен оцелял, поради което дава злокобното име на това място.

В днешно време от Пуерто дел Амбре са видими дори по-малко останки отколкото преди 400 години. Все пак има десет камъка на кръст, по които учените съдят, че там е била църквата на колонията. До нея е издигнат и паметник, на който по графитаджийски е обяснено, че някога “Тук беше Испания”. Изкуших се да напиша и “Тук беше Тошко от Плевен” или “Сър Стенли Ройс”, но срамът надделя. Все пак при Пуерто дел Амбре има хубави гледки към протока и остров Доусън, както и към рибарския пристан в съседното заливче, Баия Манса.

Само няколко километра на юг от Пуерто дел Амбре, на следващия полуостров, Пунта Санта Ана, се намира и реконструираният форт Булнес. Преди да влезем обаче междувременно климатичната обстановка отново се промени, което наложи храбрият ни шофьор Родолфо (наричащ себе си Родимир, като герой от Властелина на пръстените, едва ли не) да се бори да сложи вериги на вана в продължение на поне половин час. Към края на това упражнение беше започнала обилна снежна виелица. Щерките на Юга Кристина и Кат се радваха буквално като невиждали на снега и питаха сладичко “Това сега сняг-пудра ли е?”, но Родолфо поне три-четири пъти трябваше да излиза и да наглася веригите, които бяха леко гето, да го кажем така.

На самия форт пристигнахме общо взето в разгара на бурята, та в началото на тура на дървеното укрепление снегът стабилно ни брулеше. Това не обезпокояваше местният гид, който невъзмутимо си стоеше по суичър и без ръкавици.

По същество форт Булнес е място, много важно за чилийската история. Основан е през 1843  г. и е първото успешно селище в тази част на света (вече разбрахте какво стана с Пристанището на глада, имало е и други такива катастрофални опити). С идването на шхуната Анкуд от остров Чилое и построяването на този форт, Чили на теория и на практика официално завоюва за себе си Магелановия проток и отблъсква всякакви аржентински, френски и британски териториални претенции. Пет години по-късно, през 1848 г., селището се мести от форт Булнес 60 километра са север, на място, наричано от пиратите и мореплавателите Sandy Point или по шпаньолски Punta Arenosa (“Песъчлива точка”) — точно така, съвременен Пунта Аренас. Форт Булнес е изоставен завинаги и реконструиран като национален паметник при своята стогодишнина през 1943 г., а от Пунта Аренас пионерите-колонизатори основават Пуерто Наталес, Порвенир, Ел Калафате, Рио Гайегос и дават съвременния облик на Патагония.

Животът на първите заселници във форта никак не е бил лек. През първите четири месеца населението на форт Булнес е било от едва девет души, които са поделяли дървена кула с размерите на съвременна спалня. Постепенно колонията се задържа и разраства, като в последствие са построили и други жилищни постройки, включително малък затвор и църквичка, все от дърво или дори от торф, за изолация.

След десетина минути виелицата спря и гледките се завърнаха, но за Кристина беше твърде късно. Горката има огромен проблем с кръвообращението на краката и ходилата ѝ изстинали до такава степен, че не можеше да ходи. Наложи се шофьорът едва ли не да ѝ дава бърза помощ и да я стопля по всевъзможни начини, поради което пропусна повечето от обиколката. Доста странно и страшничко преживяване, дано все така да ми понася студът и да не попадам самият аз в такава ситуация.

Прибрахме се на топло в Пунта Аренас привечер, а през нощта снегът стигна и до града.

В понеделник Лео ме запозна с много мила двойка немци от Хамбург, които си имат частно чуждоезиково училище в града и учат местната младеж на немски и английски.  Жената е с физическо увреждане, но се придвижва много ефективно с високотехнологична количка. Съвсем искрено ми казаха, че идвали в Патагония за зимата и се връщали в Европа, когато в Патагония е лято, че било “много топло”, по-добре било за Коледа в зимен Хамбург. Като знам какъв студ е лятото в Хамбург, не ми се мисли, но всеки с предпочитанията си. Мнението им за климата дава хубав контраст на преживяванията на Кристина.

Иначе в училище нещата са на привършване. На децата им остават още две седмици след тази, в момента имат класни и дисертации за оценка за срока. Като добавим и стачката във второто училище днес, това значи, че не преподавам много често самостоятелно напоследък, но все пак ходя всеки ден да помагам на главните учители и да общувам с децата.

А за 14-и юли сме насрочили едно от последните по-големи патагонски приключения: целодневна туристическа разходка до колонията от кралски пингвини на бреговете на чилийската част на Огнена земя! Това са единствените кралски пингвини, които живеят извън Антарктика и субантарктическите острови, и освен това единствената колония пингвини изобщо, която зимува в Патагония. По-малките магеланови пингвини, които видях през март, отдавна заминаха в по-топли води. Пък кралските пигвини са и по-големи и по-шарени, така че ще е интересно.

Ами “пожелавам ви довиждане” и нека да продължим с протестите до победата! България, Патагония е с теб!

Танцьори на традиционната куека

¡Chi-chi-chi, le-le-le, viva Chile!

Зимният юни може и да не е месец за пътувания в Патагония. Изгревът е в 9, залезът в 16:30, температурите варират малко над нулата, но дежурният вятър често създава усещане като за −5 или −10. Все пак животът в Пунта Аренас продължава дори и през този иначе така ведро именуван месец, макар и основно на закрито. Какво се случи до този момент?

На първи юни, подходящо като за Ден на детето (въпреки че тук не са и чували за подобна дата), станах свидетел на “Фестивал на семейството” в училище La Milagrosa. Звучеше ми като формално и сухо събитие, каквото би било в някое българско училище, но в Чили нещата се случват по доста по-див и необуздан начин, дори когато има четиригодишни участници от първа група (“Pre-Kinder”) на детската градина.

Организацията на мероприятието беше накратко следната: всички ученици и почти всички родители заедно във физкултурния салон. Навсякъде столове, а встрани продават торти и хотдози. На сцената си има водещ и дори някакъв местен изпълнител, който радваше публиката с любовни песни и караоке. Всеки клас, включително групите на детската градина, се качваше в произволен ред на сцената и изпълняваше песен и танц, прославящи училището. Интересното е, че децата се качваха наред с учителя си и родителите и пееха и играеха заедно, обикновено в откачени костюми (като туземци от Великденския остров, гаучоси, рокзвезди, държави, каубои, танцьори от карнавала в Рио…). А песните като цяло бяха кавъри на известни хитове, но преиначени с текст от типа “La Milagrosa е едно хубаво място”.

Отначало ми беше много интересно въпреки оглушителния звук от колоната точно до ухото ми, но след четири часа събитието все така не беше свършило, а на сцената тръгна да се качва някаква патагонска група, докато журито (да, и такова имаше) вземе решение. Това явно е станало около петия час, аз и Соле не останахме да видим, но в крайна сметка нейните първокласничета са завършили трети.

Друга тема, с която се занимавам напоследък, са състезанията по правопис на английски (така нареченото spelling bee) за пето- и шестокласници. И двете ми училища ще участват, но за съжаление самите състезания са през август, когато няма да съм тук. Все пак вече помагам с подготовката на децата, които може да не са много уверени с азбуката, но са умни, схватливи и мотивирани. Днес за час и половина тренировки двамата участника от пети клас започнаха да спелуват почти без грешка думите от списъка. Въпреки че направо не ми дава сърце да им обясня, че в английския правопис и правоговор твърде често няма логика и няма как да знаят, че door е “дор”, когато book е “бук”.

През последните дни (в петък и в във вторник) вторият ми национален отбор, Чили, изигра две важни квалификации в борбата за директно класиране на Световното първенство по футбол в Бразилия догодина. За щастие чилийските юнаци постигнаха ключови победи и в двата мача. Миналата седмица La Roja победи Парагвай с 2-1 като гост, а във вторник се наложи с 3-1 над местния враг Боливия в Сантяго. В момента Чили имат доста класен отбор, със звезди като Алексис Санчес от Барса и Артуро Видал от Ювентус. Бих ги оценил на четвърто място по сила на континента, след силите Аржентина, Бразилия и Уругвай, но тук футболът е страшно непредвидим, бърз и динамичен, така че подобни класирания са трудни.

Та първия мач гледахме заедно с Кристина и Дейвид на гости на чилийската ни приятелка Джесика и нейните приятели. Направихме си “вечер на такото” и хапнахме от тези латински дюнери с кайма, гуакамоле, черен боб, зеле и каквото щеш. За срещата срещу Боливия си бях вкъщи с Лео пред новия телевизор (стария нещо се счупи и този им го дадоха като част от гаранцията) и унищожих за 10 минути типично огромен кръгъл чилийски сандвич. От тези, които се режат на четири, за да можеш изобщо да започнеш да ги ядеш.

И като за финал, нещо българско. Можете ли да познаете от кой мой любим български град намерих стара използвана картичка в една книжарница в Пунта Аренас?

Ловеч. От всички градове в България, точно Ловеч. Иначе картичката е от някъде 82-а и на лицевата страна има възрожденска къща в квартал Вароша. На гърба пък някакви немци (??) на английски пращат поздрави на жена с испанско име в Пунта Аренас и викат, че момчето отишло в България да види приятелката си. Пишат, че Ловеч е хубав и стар град с много забележителности, което за полусело с двама врагове на Левски (Поп Кръстю и Гриша Ганчев) е огромен комплимент.

Мега комплето

Куче в чекмедже

Тази седмица може и да нямаше пътувания, но затова пък имаше много кренвирши, още повече сняг, агнешки кюфтета и един нашественик в класната стая!

Та едва се бяхме върнали от Ушуая и заели отново да преподаваме, когато се изправихме пред поредното огромно предизвикателство, което ни постави Чили. Четвъртък, 23 май, по-известен като “Националния ден на хотдога”, или както му викат тук в местната му инкарнация, комплето. На този ден веригите за бързо хранене примамват малки и големи с нечувани промоции като 3 хотдога за 1000 песос общо (или към 3 лв), което за Чили наистина е сензационна цена. За българите и конкретно за тези, които са си купували “хотдог” от клекшопа на Попа в София, на който пише “Сър Стенли Ройс” с химикалка (не знам кой е виновен за тази вандалска проява…), това е просто ежедневие.

И все пак, чилийското комплето не е прост хотдог от стоплен полукучешки/полусоев кренвирш и питка. Разликата дори не е в кренвирша: при приготвянето на комплето се ползва сравнително гадния кренвирш салчича (или виенеса), вместо великолепната наденица чорисо. Разликата е в добавките и сосовете, които са безброй и които всеки чревоугодник подбира и комбинира усърдно. Съществува дори правилен ред при нареждането на собственото комплето, но си спомням единствено, че първо върху кренвирша се нареждат нарязаните на кубчета домати.

Освен домати, добавките могат да включват още кисело зеле, авокадо, лук, царевица, пържени картофки, яйце… а като споменем и сосовете кетчуп, майонеза, горчица и пикантното чилийско ахи, става пълна вакханалия от вкусове.

За да почетем светлия празник на този национален фаст фууд, се събрахме в дома на една чилийска приятелка, Джесика, заедно с нейни приятели, Дейвид и Кристина. Освен десетки стандартни комплетос, имаше и едно гигантско, което беше изработена от цяла франзела и което ядохме трима човека.

В събота пък едва за втори път се събрахме и шестимата доброволци (обикновено го докарваме до 5), за да отпразнувахме рождения ден на Брендън. Домакин на събитието беше неговата главна учителка Даниса, която има огромна и страхотна къща в центъра на града. Вечерята беше една от кулинарните връхни точки на пребиваването ми в Пунта Аренас. Започна с разядка — агнешки кюфтета на скара — и продължи с телешки стекове на корем, превъзходни наденици чорисо, безброй зеленчуци за двете вегетарианки, два вида печени картофи (с розмарин и с чилийския пипер меркен), две торти, хубаво вино, местна бира и ароматно кафе за финал.

Определено се получи една седмица на чревоугоднически събития, в пълен контраст с 12-те  сандвича с шунка и сирене в Ушуая.

Същата вечер Дейвид (“другия” Дейвид, известен още като “номер 2” и “новия” Дейвид) ми даде на заем книгата In Patagonia на Брус Чатуин, която от много време исках да прочета. Дори навръх рождения си ден бях отворил Amazon и се чудех на кой адрес да я поръчам, но нещо не ми хареса, че цената на доставката ще е колкото самата книга.

Та книгата е общо взето пътепис на британски писател, който тръгва от Буенос Айрес и пътува на юг през аржентинска и чилийска Патагония, общува с местните, живее в домовете им, преследва известните и неизвестните истории и събития от Патагония и им придава контекст чрез чести лирически отстъпления. Това е разказ за едно пътуване през 70-те, в което по един или друг начин са въвлечени самопровъзгласени френски крале на индианците мапуче и цяла Патагония, уелски колонисти, древни еднорози, прословутите американски бандити Бъч Касиди и Сънданс Кид и Бог знае друго какво. Остават ми още три четвърти и авторът дори не е приближил моята твърде южна част на Патагония, но вече мога да ви препоръчам In Patagonia чистосърдечно.

Неделя беше един мрачен и леко дъждовен ден, но затова пък всички музеи в града бяха безплатни заради поредния специален “ден” в Чили: Día del patrimonio или буквално Деня на бащинията… добре де, Деня на националното наследство. По този случай посетихме (аз и оригиналния Дейвид за втори път) Салезианския музей, който за разлика от първия път беше абсолютно фрашкан с хора, основно с шумни семейства с деца. Така че и в Чили, както и в България, всички се хвърлят на безплатното, пък ако ще и музей да е.

Посетихме също и Военноморския музей, в който не бях влизал. Бях чел в някакъв гид, че бил скучен за хора, които нямат интерес към военноморски неща. Така че или имам неподозиран интерес към военноморски неща, или просто не е скучен. Определено ми хареса да си играя с предаватели за морзов код, да се запозная с основните морски пътища по фьордите на региона Магаянес и да видя масивен водолазен костюм от началото на XX век, като излязъл от роман на Жул Верн.

А от този понеделник пък в централно Чили е някаква полуизвънредна ситуация, в Сантяго, Валпараисо и околностите вали прекалено много дъжд и дори отмениха учебните часове в тези региони за следващите дни. Нас в Пунта Аренас цял ден ни вали, но не сме глезени като в Сантяго и си траем.

Впрочем нарочно не уточних какво точно вали, защото ситуацията е особена. В по-ниската централна част на Пунта Аренас по-скоро вали дъжд и няма никакви следи нещо бяло да се натрупва по земята, но отвъд хълмовете определено е сняг, който образува стабилна киша. Така че цял ден вали разнообразни неща… забавно ми е, че на испански дори имат много точна дума, за да опишат ситуацията: aguanieve, което ще рече “воден сняг”. Лео ми разказа и за някакъв “бял вятър”, което си представям като виелична комбинация от честия местен ураганен вятър и преспи сняг, които ми летят в лицето. Дано не придобия по-точна представа на живо.

Иначе учебните занятия днес бяха редовни и балансирани (ще рече два отлични часа и два неприятни)… с едно изключение. Докато навън валеше усилено “воден сняг”, някакво порядъчно голямо улично куче се промъкна от двора, през заключената външна врата и затворената вътрешна врата на училище “La Milagrosa” и нахлу право в голямата зала, за забавление на децата, които тъкмо се връщаха от обяд и играеха. Това щеше да е достатъчно забавно, ако след това помиярчето не си избра да се разходи точно из класната стая на седмокласниците, в която щяхме да започваме час. Изплаши момичетата и разсмя момчетата, а мен най-много, защото все още се смеех на дебюта му в голямата зала.

Та така си живеем ние тук. От време на време кучи студ, от време на време кучешки живот, а нерядко има и по някое куче в чекмедже. За да продължа темата, прилагам и снимки на кокерите в къщата ми, Софи и Томи, които за добро или лошо *не са* кучето-нашественик от училище “La Milagrosa”!

Ушуая и протока Бийгъл

Най-южният православен град на Балканите

Разбира се, заглавието на този пост не бива да се приема твърде буквално. Ушуая не е нито православен град, нито на Балканите, той е нещо повече. Ушуая е най-южният град в света. Град със светофари, павирани улици, градски транспорт, главна улица с бутикови магазини, летище, пристанище. Също така и с най-южната железница на света, а вероятно и най-южния ски лифт и още десетки най-южни неща [citation needed].

А откъде идва балканската връзка? Ами в Ушуая за първи път говорих български на живо от почти три месеца. Как се случи това? Нека да започнем разказа малко по-хронологично…

Пътят от Пунта Аренас до Ушуая е дълъг (дванайсетчасов), но сравнително интересен. Тръгнахме с Дейвид, Кристина и Кат с автобус в петък сутринта и следвахме Магелановия проток на север, като вдясно от нас в далечината се очертаваше пейзажът на нашата дестинация, остров Огнена земя (Tierra del Fuego). След около два часа автобусът стигна най-тясната точка на протока, удачно наречена Примера Ангостура (“Първа теснина”), където се качихме на ферибот. При Примера Ангостура на ферибота му отнема около 20 минути да прекоси протока, вместо два часа и половина, каквото е водното разстояние между Пунта Аренас и най-близката точка на Огнена земя в околностите на самия град. Затова автобусите традиционно предпочитат този маршрут.

След пресичането на протока пътищата навътре в острова бързо стават черни и бабунести, по простата причина, че в Чили няма кой да кара по тях. Населението на чилийската част на острова е общо около 7,000 и съсредоточено по бреговете, нищо че самата провинция е с територия почти колкото Република Македония (без Солун и Благоевград, разбира се!). Пейзажът в северната и средната част на Огнена земя е подобен на степта в източна Патагония: обрулени от вятъра равнини и хълмове, по които щъкат пъргави гуанакота, от време на време езера и лагуни с накацали фламингота, а отстрани на пътя и по някоя забравена от Бога естансия, в чиито имоти овцете са стотици или хиляди пъти повече от хората.

Така идилично и подскокливо автобусът се носи до аржентинската граница, където изведнъж пътищата стават пак асфалтирани и хубави и край пътя блесва Антлантическият оекан. Тази разлика не е породена от особеното богатство на Аржентина спрямо Чили, просто аржентинската част на Огнена земя е с 18 пъти по-голямо население (което все пак не значи нищо повече от 127,000 души) и има защо да има пътища.

Автобусът ни остави в град Рио Гранде на бреговете на океана. Рио Гранде де Тиера дел Фуего е индустриален и леко скучен град, който въпреки че е малко по-голям от Ушуая, не е столица на провинцията. Оттам се качихме на препълнено бусче тип маршрутка, в което на последните три седалки бяха нахвърляни раниците на всички пътници. Шофьорът препоръча на мен и Дейвид да разчистим раниците и да си заемем местата там, ние едва се сгъчкахме, но шофьорът удовлетворително ни окуражи с едно “perfecto” и потеглихме към Ушуая. За съжаление вече беше след залез и не можахме да видим почти нищо от планинските гледки в околностите на Ушуая, но затова пък спряхме в градчето Толуин на огромното продълговато езеро Фагнано. В Толуин починахме в пекарна/кафе La Unión, за която се оказа, че била много известна в Аржентина. За славата не знам, но определено имаше леко зловещ ъгъл с манекен на някакъв доктор, плакати с негови цитати тип “Да ме забравите значи да ме убиете отново” и видеоекран, на който излъчваха негови речи. Направо като олтар. Освен с този доктор, Толуин ни изненада и със заснежени улици, които ни уплашиха дали ще можем да се разходим из планините край Ушуая.

Около 9 вечерта най-после пристигнахме в Ушуая, скоро след това се настанихме в хостела и не след дълго бяхме по леглата. Нощта беше неспокойна, изпълнена с хъркане като от дъскорезница на някакъв пиян аржентинец, но затова пък утрото ни посрещна с красив изгрев по планините, които обгръщат града от всички страни.

Та Ушуая е красив и уютен град, устроен на много хълмисто място и следователно с особено стръмни улици. Лежи на бреговете на протока Бийгъл, който разделя големия остров Огнена земя от няколко по-малки острова от архипелага, като Наварино и Осте, които се виждат от Ушуая. Отвсякъде, включително на двата отсрещни острова, се белеят остри върхове, а в протока Бийгъл изпъкват и десетки по-малки островчета и скалички, обитавани от морски лъвове, корморани и, през лятото, пингвини.

През първия ден в Ушуая се изкачихме до “ледника” Мартиал, на северозапад от града, откъдето се откриха страхотни гледки към протока и островите. В центъра на Ушуая нямаше сняг, но докато се изкачвахме из по-хълмистите квартали и излизахме от града ставаше все по-снежно и трудно за ходене. Все пак за около 3 часа се добрахме от хостела до долината на “ледника”, като през последните 40 минути се изкачвахме по нещо като ски писта с иначе незавиден наклон, но стабилна снежна покривка. Гледката надолу към града определено си струваше, но самият “ледник” го поставям в кавички, защото просто не може да бъде поставен в категорията на глетчерите Грей, Перито Морено или Торе, които вече бяхме виждали. Всъщност представлява две парчета лед под върховете, покрити както всичко друго от обилен сняг. Нямаше какво толкова да се види, но пък с Дейвид се забавлявахме да се катерим по склона и да се спускаме надолу по снега, използвайки задните си части за шейни.

Същата вечер в хостела се запознах с Джим. Джим е причудлива фигура, на 37 или 38 години   е и обикаля Южна Америка с колело. Оказа се, че през 1999 е бил една година в България като учител по английски в Благоевград и говореше нелошо български, въпреки че много от думите му избягваха. Странното е, че не размених нито една реплика на английски с него: като не се сещаше нещо на български, ме питаше на испански, много държеше да си упражнява езиците. Беше ми интересно да чуя неговата представа за една България на Стефан Вълдобрев, ужасни заплати и ограничения за пътуване в Гърция. Също така много държеше да отбележи, че Стара Загора е хубав град и му е харесало там. Чувствайте се поздравени, заралии. Няма мое, няма твое, и на края на света знаят за Берое!

На втория ден посетихме близкия национален парк Огнена земя, който е може би основната атракция за всички туристи в Ушуая. Паркът обхваща няколко езера, лагуни, заливи и планина в западната част на града, до границата с Чили. Въпреки че не може да се мери с чудесата на Торес дел Пайне и Лос Гласиарес, паркът все пак беше чудесна възможност да се докоснем до природата на Огнена земя.

Слязохме на края на пътя, залива Лапатая, където приключва Панамериканската магистрала, започваща в Аляска и дълга почти 18,000 километра. Видяхме лагуни с черни и тюркоазени води, бентове, построени от бобри (които всъщност не са местен вид и нанасят огромни щети на патагонската растителност) и… три смели лисици от ендемичния подвид кулпео. За разлика от патагонските лисици, които са сиви, местните лисици кулпео са рижави и големи почти колкото вълци. От вълците пък ги отличава това, че имат огромни опашки и пълна липса на страх от хората.

Най-дългият ни преход в парка беше разходката по гористите брегове на езерото Рока, от другата страна на което се извисяваха красиви върхове. Разходката общо продължи около 3 часа и ни доведе до гранична пирамида номер 24 между Чили и Аржентина. Пресичането на границата там по принцип е забранено, но нищо и никой не може да спре невъзпитани лица като мен да си ядат сандвича с шунка и сирене и междувременно да си прескачат лежерно от едната до другата страна на границата. А докато отпочивахме при пирамидата някакъв местен съвсем непринудено си пресече нелегално границата и се отправи нанякъде в Чили, нищо че маркираната пътека рязко свършва при пирамидата. Май съм чел някъде, че от другата страна недалеч има доста усамотена чилийска естансия, до която легално се стига само по вода.

Третият и последен ден в Ушуая посветихме на разходка из самия град, за да видим по-отблизо протока Бийгъл, пристанището с множеството ветроходни лодки и контейнеровози, Затворения залив и всевъзможните паметници и архитектурни обекти. Времето през този ден беше доста променливо и ни предложи драматична светлина по планинските върхове и хълмовете на града. Разгледахме и градския мемориал на Фолклендската война, който се състои от вечен огън и паметник с имената на аржентинските жертви, снимки на ключови събития от бойните действия и най-големия национален флаг, който съм виждал. На входа на пристанището пък стенопис отчетливо отбелязва, че “пиратските британски кораби” не са добре дошли. Местното население на Фолклендите от 3,000 англоговорящи никой не го пита, за аржентинците островите са си по право техни, обект на национална драма и международен рев, който винаги е бил използван от политиците им в моменти, в които икономически нещата в Аржентина не вървят добре.

Оставям на вас да прецените защо президентката Кристина Фернандес де Кирхнер започна да зачеква темата все по-често и каква връзка има това с факта, че в чилийските обменни бюра аржентински песос се продават с една трета по-евтино от реалната им стойност. С други думи, обменните бюра се отървават от неизгодна валута, а купувачите са на печалба, стига да не задържат аржентинските си вложения достатъчно дълго, че да загубят стойността си.

Във вторник станахме неприлично рано, около 5 сутринта, за да хванем автобуса обратно и да можем да се приберем в Пунта Аренас същия ден. Пътят на връщане мина някак по-бързо, основно защото проспах половината, но и защото си пуснах тематичен филм за Патагония на лаптопа, а и почти не ни занимаваха с щуротии на границите.

За да завърша впечатленията от пътуването, бих искал да отбележа, че заради слабата аржентинска валута чилийската фирма леко ни одра за автобуса обратно, та затова диетата ми в Ушуая се състоя основно от 12 сандвича със сирене и шунка в продължение на 5 дни. Все пак спестовните ми усилия дадоха резултат и успях да пробвам бирата на Ушуая, Бийгъл, която има доста свеж и приятен вкус.

Иначе в края на май и целия юни няма повече удобни национални празници, а и вече сме посетили огромна част от местата, които искахме да видим в южна Патагония, така че продължителни пътешествия не се очакват скоро. Времето все повече застудява и задължителният вятър е все по-неприятен, особено когато е толкова студен и силен, че ме спира в крачка нагоре по хълма към La Milagrosa. Все пак със сигурност ще има някое и друго еднодневно или двудневно пътуване, защото Патагония далеч не е загубила потенциала си да ме изненадва и очарова!

Около началото на май взех решение, че ще се прибера в България началото на август, тоест след края на първия учебен срок в Чили. Между края на програмата на 26 юли и полета ми обратно към София, който е на 3 август, бих искал да посетя северно Чили и пустинята Атакама, та в момента се опитвам да си резервирам самолетен билет от Сантяго до Калама и обратно. Атакама е сюрреалистично място, най-сухата област на планетата, и е изпълнена със солни равнини, гейзери, вулкани високи над 5,000 и дори над 6,000 метра, лагуни с фламингота и археологически останки от доколумбовото местно население.

И като за край, честит 24 май на всички културни и некултурни българи и най-вече на гражданите на “селото ми” Славяново, област Плевен, което чества своя сбор на този светъл ден! Напред, науката е слънце!

Сини фенове

Ден на ученика и ден-ден на учителя

Честит първи сняг от Пунта Аренас, където вече съм на 24! Все пак нека да започнем по-отдалеч и някак по-хронологично…

Предната седмица мина под знака на Día del alumno, или Деня на ученика, който се падна в петък, на 10 май. В повечето училища в града, а вероятно и в цяло Чили, няма учебни занятия. Учениците все пак идват на училище, но без униформи. Вместо това се разделят на два или повече съюза (alianzas), обикновено кръстени на цветове — примерно Жълт съюз, Бял съюз, Червен съюз, Син съюз — и играят отборни игри едни срещу други. Голям веселба е, още повече предвид, че събитието се случва във физкултурния салон и докато 5-6 души от съюза играят, другите стотина деца са на трибуните, боядисани в цветовете на съюза и подкрепящи с песни и скандирания. Децата много се увличат в тези отбори и държат да те направят част от техния, въпреки че учителите имат съвсем други задачи, свързани с Деня на ученика.

Та ролята на учителите в този интересен празник е да съчинят и изиграят някаква пиеска, танца, случка, изобщо да разсмеят и забавляват децата. В La Milagrosa, където участвах в Деня на ученика, бяха заложили на малка аматьорска пиеса, изкривена версия на “Снежанка и седемте джуджета”. Всеки учител имаше някаква роля. Присъстваше Снежанка, имаше и седем джуджета, но освен тях имаше и ловец, зла мащеха, добра фея, принц и… Хари Потър, който бях аз. С мантия, пръчка и всичко!

Общо взето ролята ми като момчето-магьосник беше да дам някакъв невидим GPS на ловеца, с който да търси Снежанка, а после да направя добра магия на злата мащеха. Добре, че репликите ги казваха други учители зад кадър, а ние играехме само с мимики, та не се наложи да се излагам с испански. Но беше интересно преживяване.

Разбира се, освен Деня на ученика, наскоро се случи още един важен за мен ден. В понеделник станах на 24, което беше и първият ми рожден ден извън България. Празнувах скромно, но приятно с другите доброволци и приемното семейство. В събота се посъбрахме на по студена бира и отрупахме масата с разновидности на местната марка Austral, както и на микропивоварната Hernando de Magallanes, която е на няколко пресечки от къщата. По-късно през нощта посетихме и една от малкото дискотеки в Пунта Аренас, Kamikaze, и потанцувахме.

В неделя беше чилийският и американският Ден на майката и по този случай за обяд направих на Соле и Лео автентичен български таратор. Киселото им мляко е леко странно — продават го в опаковки все едно е плодово мляко и не се разтваря много добре — но иначе се получи учудващо правдоподобен таратор. И на Соле и Лео им хареса, въпреки все по-зимните температури, които не предполагат към тази освежителна лятна супа.

В понеделник беше самият ми рожден ден и като по поръчка се случи да е и първи сняг в Пунта Аренас. Снегът тук е доста причудлив, заради непрестанния вятър пада практически хоризонтално. И поне в този първи случай валя интензивно около час, така и не натрупа и след като спря бързо-бързо си стана слънчево и студено, каквото е по принцип напоследък.

Вечерта по случай рождения ден си направихме второ, по-официално събиране за вечеря. Хапнахме пица по чилийски (с ужасно много сирене, сос и меса) на по чай или бира. Имаше и торта, при това с някакъв извратен тип чилийски свещички, които като ги духнеш искрят и се запалват отново. Истински таралеж в гащите е да се опитваш да ги изгасиш.

Подаръци? Имаше и подаръци. Вече съм горд притежател на автентична барета на патагонски гаучо, кожен портфейл и четиригигабайтова флашка. Последното всъщност го даваха в училище La Milagrosa на всички майки по случай миналия Ден на майката, но ме включиха и мен набързо като разбраха, че съм рожденик!

Та така. През тази седмица предстоят още две неща: регионалната представителка Лорена ще ми прави проверка на качеството, като ме посети в някой от часовете ми… и в петък заминаваме за най-южния град на света, Ушуая в Аржентина, за дългия уикенд! Сравнително новият ми паспорт направо ще се задуши от входно-изходни печати за Чили и Аржентина.

Но това не е най-голямата спънка. Пътуването е около 12 часа с два автобуса и ферибот, защото Ушуая се намира на южния бряг на остров Огнена земя. Предстои ни много път, но се надявам хубавите гледки от Огнена земя, канала Бийгъл и отсрещния още по-южен чилийския остров Наварино да оправдаят висенето по автобуси! Искаме да посетим и Национален парк Огнена земя, който се намира близо до града.

Но за това поредно приключение ще разкажа следващия път. Стига да не ме изяде някой морски лъв.

Фицрой и Лаго Капри

Usted está aquí

Гледките и преживяванията в Патагония често са толкова необикновени и незабравими, че имам нужда нещо да ми напомня от време на време, че съм тук и всичко е истина. Затова намирам туристическите табели с карти, услужливо маркирали сегашната ми позиция с “Вие сте тук” (Usted está aquí) за много полезни. Ами да, аз наистина съм тук!

Та втората съкровена аржентинска история ме отведе до китното планинско курортче Ел Чалтен, скътано в западния край на провинция Санта Крус и даващо достъп до северната част на националния парк Лос Гласиарес, където се намират легендарните масиви Фицрой и Серо Торе.

Пътуването до Ел Чалтен беше едно приключение само по себе си, добре подхождащо на приказката “три дена път с камили”. С Дейвид и Кристина потеглихме от Пунта Аренас още във вторник вечерта, за да преспим в Пуерто Наталес. В познатия хостел прекарахме вечерта с Брендън и Кат, които се отправяха към друга планинска дестинация, познатия Торес дел Пайне. С тях се разделихме на следващата сутрин, защото автобус номер две трябваше да ни заведе до аржентинското градче Ел Калафате, откъдето пък има автобуси за Ел Чалтен.

Над петчасовото пътуване от Пуерто Наталес до Ел Калафате мина сънливо и бавно. Този път минахме аржентинската граница на друг пункт, в прохода Доротеа, който ни изплаши с обилно количество сняг. Ако там беше снежно, как ли щеше да е в истинските планини, където отивахме на палатка? Все пак настроението ми подобри чилийският граничен пункт. На мястото на портрета на президента, който традиционно присъства на подобни места, имаше снимка на куче с изписани годините на живота му. Някогашният домашен любимец на граничарите очевидно е по-важен от Себастиан Пинера, далеч в Сантяго. Нещо повече, от уредбата на пункта звучеше и веселяшки чилийски пънк!

Все пак след преминаването на границата и кратката спирка в патагонския Перник, миньорското градче Рио Турбио, пейзажът постепенно стана по-жълт, отколкото бял, като снегът на планините даде място на равната аржентинска степ. Близо четири часа по-късно най-сетне наближихме Ел Калафате и планините отново станаха близка част от пейзажа. Не само, че сняг нямаше, ами в далечината дори се очертаваха нашите заострени мишени Фицрой и Серо Торе, отдалечени на над двеста километра!

Пристигнахме в Ел Калафате следобяд и имахме няколко часа за убиване до автобус номер 3, който щеше да ни заведе в Ел Чалтен вечерта. Затова използвахме топлото време, за да се поразходим до лагуната Нимес и езерото Архентино, на чийто брегове лежи градчето. Из водите се мяркаха ята от ловуващи яркорозови фламингота, а малки птички накацваха стадата овце по фермите и ползваха овцете като градски транспорт. Топъл и мързелив Ден на труда. И нас ни домързя да обикаляме и прекарахме час и половина в уютно кафе със сладкиши и mate cocido (мате под формата на торбички за чай).

Най-после стана време и за третия автобус, та към 9-10 вечерта достигнахме и последната  точка на моторизираното пътуване, Ел Чалтен. В уютния хостел нямахме време за нищо повече освен да се изкъпем като за последно, да хапнем полуфабрикати и да се отровим с гадна аржентинска бира Quilmes Stout. Сериозно, не пийте Quilmes Stout, няма нищо общо с Гинес и други видове стаут, по-скоро има вкус на пенеста и леко горчива кока-кола. Изобщо, не докосвайте продуктите на алпийска фирма Quilmes.

В сряда най-сетне тръгнахме по пътеките нагоре към връх Фицрой, всеки с пълна раница и по нея спални чували, рогозки, части от палатка, какво ли не. От Ел Чалтен ни изпрати ярка  червено-розова зора, а след половин час вече виждахме върха отблизо, окъпан в утринна светлина. Спряхме край езерото Капри за снимки и кратка почивка от раниците, насладихме се на ледника Пиедрас Бланкас в далечината и по-малко от три часа след тръгването ни вече бяхме при къмпинга Пойнсенот, опъвахме палатката и похапвахме туристически обяд от хляб, шунка и сирене. Въпреки че активният сезон вече беше отминал, не очаквахме на къмпинга да няма нито една друга палатка. Никой друг не се блазнеше от мисълта да прекара нощта в патагонските планини през май, което горе-долу би отговаряло на шотландските планини през ноември.

Следобед с бодри, освободени от раниците стъпки закрачихме нагоре към Лаго де Лос Трес, най-близката гледна точка към величествения връх. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна, отначало пръстта премина във втвърдена кал, след това се появи и лед, а не след дълго крачехме по хлъзгав лед и сняг и се отдръпвахме от подхлъзващите се слизащи туристи. Около час след началото бяхме при езерото, цялото обградено от сняг и лед, а пред нас се величаеше самотно масивът Фицрой и заснеженият му ледник.

Върнахме се по същата пътека до къмпинга, като въпреки няколко невинни подхлъзвания, се прибрахме невредими и в пълна бройка. Към 7 слънцето упорито започна да се скрива и и температурите да падат, на къмпинга все така нямаше други хора, и след кратката вечеря бързо се сгушихме в палатката. Нощта беше ясна и студена и се будих поне 4-5 пъти, но предвид, че легнахме към 8 и станахме в 8:15, си получихме необходимата доза сън.

В 8:15 въодушевено се изнизах от палатката и веднага се зарадвах като видях чистото и ясно небе, защото знаех, че ни очаква забележителен изгрев. И наистина, около 9 започна патагонското светлинно шоу “Звук и светлина” по скалистите стени на Фицрой. Отначало пламнаха острите като игли върхове на масива, а след минути цялата планина светеше в ярко оранжево.

Същия ден ни очакваше тричасов преход от къмпинга Пойнсенот в полите на Фицрой до къмпинга Де Агостини край езерото Торе. В късната сутрин тръгнахме към Де Агостини, а скоро след като потеглихме Фицрой се покри с облаци. Пътеката ни отведе покрай кристалните езера Мадре и Иха (Майка и Дъщеря), през гъсти гори от букове ленга, до широка долина. От долината с разочарование установихме, че Серо Торе е обвит в гъсти облаци, като едва се вижда основата.

Успешно достигнахме Де Агостини, където за радост ни очакваха двама други туристи, момчета от Испания и Израел. Щяхме да си имаме компания за вечерта! Разходихме се до езерото Торе, което е едва на десет минути от къмпинга, и се изненадахме приятно, че в него плуват стотици малки айсберги, откъснали се от ледника Торе в другия край на езерото, точно под все така покрития в облаци връх.

Вечерта посрещнахме с игри за раздвижване и приказки на по чайче с другите туристи, които бяха обиколили много места по света и имаха какво да разкажат. За съжаление започналият като ръмеж дъжд постепенно се усили и към 8 отново се озовахме в палатката и се готвехме за сън. Въпреки първоначалните ни страхове, че ще се наводним, палатката остана сравнително суха през нощта. Това, че бях облякъл всички възможни дрехи (тениска, пуловер, суичър, яке с качулка, шал), ме предпази прилично от студа и спах относително комфортно.

За съжаление сутринта беше все така леко мокра, леко облачна, а върхът все повече не се виждаше. Въпреки това се разходихме два часа по стръмните и каменисти брегове на езерото до отсрещния му бряг, за да се насладим на ледника от края на пътеката, най-близкото възможно място. На връщане задухалият силен вятър малко по-малко започна да разпръсква облаците и небето започна да се изяснява, давайки ни надежда, че Серо Торе все пак може да се покаже. Докато се приберем и приготвим да тръгнем обратно към Ел Чалтен, небето вече беше изцяло чисто, но Серо Торе сякаш като магнит беше привлякъл единствените облаци и все така се срамуваше.

Нещо ми подсказваше, че върхът в крайна сметка ще направи своята грандиозна поява. Дейвид и Кристина тръгнаха обратно към градчето, но аз останах край езерото с айсбергите и зачаках. В следващите близо два часа нагъвах любимите си какаови бисквитки и снимах всяко движение на облаците, предизвикано от бурния вятър. Единствените други обитатели на бреговете на езерото по това време бяха два сокола каракара, които се забавляваха да летят срещу вятъра, чийто течение ги спираше и застопоряваше във въздуха.

Облаците все повече се изясняваха, постепенно се показаха ниските кулички вдясно от масива, след това третата по височина кула Щандхард, а след нея и първенците, игловидните Егер и едноименния връх, Серо Торе, със своята вечна ледена шапка. Интуицията не ми изневери и търпението ми беше възнаградено, защото съм твърдо убеден, че бях близък свидетел на най-ясните гледки към масива през този ден. По пътя обратно редовно поглеждах назад, но върхът пак се бе засрамил зад облаците.

Два часа след кратката поява на Серо Торе вече бях обратно в Ел Чалтен, където ме чакаха Дейвид и Кристина. Предстоеше ни аналогично дълго пътуване обратно към Пунта Аренас, но в този случай вече бяхме приятно изморени, удовлетворени и с нетърпение чакахме да се върнем към света на душовете, реалната храна и истинските легла. Светът, където топлата вода тече от крановете, а не се чака четвърт час на котлонче, но и където приказните гледки, които видяхме на живо, са просто снимки на пощенски картички.

Останките на фрегатата "Лорд Лонсдейл"

Висша доза образование

“Тийчър, пушиш ли marihuana?”, “Тийчър, тийчър, ами cocaína?”, “Тийчър, бутилката, бутилката, хахаха!”. Или пък “Тийчър, как се казва autopsia на английски?” — “Ъъъ, ами autopsy…”

Не се плашете, децата от общинското смесено основно училище “Arturo Prat” просто са любопитни и малко по-засегнати от реалния живот от връстниците им в получастното “La Milagrosa”. Всъщност това бяха най-интересните въпроси от първата ми седмица като помощник-учител там. А най-честите бяха от типа “Колко си висок?”, “Говориш ли испански?” , “Познаваш ли Меси / Роналдо / Иниеста / Алексис Санчес / Артуро Видал / Илиян Киряков?” (добре де, може би без рижата легенда на търновския и абърдийнския футбол от село Лесичери) или пък “Знаеш ли Peter La Anguila [Питър Змиорката]?”. Последният се оказа еднодневна регетон сензация в Латинска Америка, превзел детските сърца с нетипичните си телесни пропорции и латино-чалга танцувални ритми.

Та както вече ви съобщих, в понеделник за първи път посетих училище “Arturo Prat”, в което ще преподавам в допълнение към “La Milagrosa”, за да запълня изискваните от мен 25 учебни часа на седмица. Запознах се с младата и мила главна учителка Марсела, която говори добър английски и която е любимата преподавателка на мнозинството от децата в училището, от сричащите първолаци до тийнейджърите осмокласници. Също така се срещнах и с директорката, която беше много приветлива и щастлива, че “Arturo Prat” все пак ще си има доброволец по английски.

В течение на седмицата се запознах и работих в тандем с Марсела с учениците от пети, шести и осми клас, както и с второкласници. От впечатленията си мога да кажа, че поне по отношение на образованието по английски “Arturo Prat” не отстъпва на “La Milagrosa”. Имат си отделен кабинет по английски с множество постери и предмети и електронна дъска, а Марсела планира добре уроците си, за да накара децата да вземат участие и да понаучат нещичко. Моето присъствие също определено ги мотивира да ползват езика повече.

Бях предупреден от всички, че в “Arturo Prat” ще срещна огромни проблеми с дисциплината. Поне в часовете по английски обаче със сигурност няма голяма разлика спрямо  “La Milagrosa”, където децата може да са от малко по-богати семейства, но това не ги прави по-внимателни или по-малко диви. За реда в часовете във второто ми училище спомага още един фактор: в почти всички часове в стаята освен учителя присъства и още един служител, който се грижи единствено за дисциплината. При класове от по 40 човека ми се струва доста добра идея. В четвъртък в един от часовете дори се оказахме четири официални лица — аз, главната учителка, студентка-педагожка от университета на практика и служителката по дисциплината — в стая с клас шестокласници. Горките деца нямаха друг избор, освен да слушат и да внимават!

В учителската стая на новото училище нещата също са добре. Колегите ме посрещнаха с любопитство и чилийска топлота, разпитваха ме с интерес за България, защо съм тук, дали ми харесва и другите редовни теми. Една от учителките дори десет минути ми обясняваше , че ѝ е огромна мечта да посети Турция и че знае малко турски (çok güzel!). А учителят по физическо знае Стоичков и Бербатов и коректно си спомни, че са българи, което противно на царящото мнение в България далеч не е всеизвестно по света, особено сред младите. Нито един ученик тук не ме е свързал с тях, например. Младите просто не знаят нищо за България, така както учениците в България на тази възраст едва ли знаят нещо за Чили, какво остава за Пиночет или спортните им герои Алексис Санчес и Николас Масу.

Допълнителните ми часове в “Arturo Prat” са от вторник до четвъртък, така че в петък след един сутрешен час в “La Milagrosa” започна и краят на седмицата. За разлика от предните седмици, този път го прекарах спокойно и сравнително скучно.

В петък по залез се разходих пеша по бреговата линия, за да разгледам и поснимам едни останки на корабокруширал кораб, които бях забелязах по пътя към Ленядура преди две седмици. То било много приятно и забавно да живееш на две преки от морето! Иначе корабът беше доста впечатляващ, ръждясал, полупотънал в плитчините и накацан от морски птици. Дори слязох по стръмния бряг и хванах една от веригите, от които котвата отдавна липсваше. Оказа, че корабът някога е бил британската фрегата “Лорд Лонсдейл”, построена през 1889 г. в Дери, Ирландия.

В събота сутрин със Соле и Лео се отбихме на ежеседмичния градски битак, който се провежда всяка събота и неделя в западния край на Пунта Аренас. За разлика от битака в Малашевци, не е доминиран от роми (поради видимото им отсъствие тук). По тази причина и асортиментът е далеч по-ограничен. Местните продават основно дрехи, разни зеленчуци и храни, включително мини-картофчета и странни конфитюри, и пиратски филми, игри и музика. Соле основно го ползва, за да зареди хладилника с пресни зеленчуци.

А уикендът беше тих и мързелив, защото с Дейвид и Кристина подготвяме грандиозно приключение за следващата седмица. Благодарение на международния ден на труда и пчеличката Мая, ще работим само два дни, понеделник и вторник, и вторник вечерта заминаваме отново за Аржентина. Плановете ни са да пътуваме два дни “с камили” до селцето Ел Чалтен (El Chaltén) в полите на легендарните сред планинарите патагонски върхове Серо Торе и Фицрой. От Ел Чалтен искаме да си направим тридневна разходка до основите на двете планини, като ще спим на палатка две нощи, а през деня ще си трошим с удоволствие краката и гърбовете с тежки раници.

Надяваме се на благосклонно време, поносими нощни температури и хубави гледки, за да успеем да се насладим на неповторимо изострените форми на тези две планини-небостъргачи. Спокойно, няма да ги изкачваме, ежегодно до върховете им успяват да се доберат в пъти по-малко хора, отколкото до Еверест.

Лед

Historias mínimas: Diarios de bus

Както вече стана традиция, седмицата в чудотворното училище Хогуортс La Milagrosa се изниза невероятно бързо, с много емоции, по-често положителни, но понякога и отрицателни. Изобщо работата с деца е малко като да гледаш футболен мач: резултатът не винаги е правопропорционален на инвестицията от усилия (било то като учител или фен), а същевременно от крайния изход зависи настроението ти поне за няколко дни напред. За щастие Арсенал основно бият напоследък.

В понеделник след уроците участвах за първи път в извънкласното занимание, което бях избрал. Играх тенис на маса с неколцина шестокласници и седмокласници под ръководството на осемнадесетгодишната учителка по тенис. Децата са общо взето добри с хилката, бих казал, че съм средно ниво спрямо тях (а мен като цяло ме бива, както в Станга добре знаят!). Едва пълнолетната преподавателка обаче ме разби с 11-2, 11-4 или нещо подобно, без да си дава много усилия. За наказание загубилият отбор, с мен включително, трябваше да направи пет обиколки на физкултурния салон. И още пет в другата посока. Какво да се прави, правилата важат за всички!

През седмицата разбрах също така, че най-после ще започна да преподавам във второ училище, за да покрия 25-те часа, които се изискват от мен. Училището е кръстено на военноморския герой Артуро Прат, начално е и е държавно. Друго не знам, но днес ще го посетя и ще науча графика си за бъдещите месеци.

В сряда с Дейвид и Кристина бяхме подложени на традиционната кръгла маса с чилийски ученици в Американския ъгъл на университета. Беше по-безинтересно дори от миналия път, децата си говореха помежду си, а дори и да имаше въпроси към нас, обикновено съответстваха на ранната тийнейджърска възраст на задаващите ги. Примери?

  • “Олеле, колко си висок, досега те бях виждала само седнал!”… в Чили се класирам за необичайно висок, а не просто за леко висок, както в България. Горкият Матей Казийски.
  • “Ти хипстър ли си?” Явно не знаят, че хипстърите никога не си признават. Но тук също мислят, че хипстър е някакъв човек, който харесва котки, така че… да.
  • “Приличаш на Шелдън Купър (от The Big Bang Theory)!” Слагам си палтото: “Приличаш на Шерлок Холмс!”

В четвъртък с Дейвид и Кристина взехме съдбоносното решение, че през уикенда искаме да отидем в Аржентина и да видим ледника Перито Морено. Организацията ни беше светкавична, предвид че трябваше да резервираме хостел в Пуерто Наталес, да си купим билети за автобус дотам и обратно, да резервираме еднодневния тур от Пуерто Наталес до аржентинския ледник и да си обменим аржентински песос.

Нещо повече, горките американци трябваше да платят по Интернет по 160 долара “реципрочна такса”, за да могат да влязат в Аржентина. Нещо като глоба, че за аржентинците има визов режим да ходят в САЩ и визата би им излязла толкова. Поне важи за следващите десет години, но все пак се почувствах особено радостен, че съм българин с паспорт от Европейския съюз и мога да си перкам из почти цяла Южна Америка без визи и такси. Да звучи Одата на радостта!

Същата вечер най-после се запознахме на живо с тримата нови доброволци: австралийката Кат и калифорнийците Дейвид (Втори) и Брендън. Като цяло изглеждат свестни и приятни, ще си изкараме добре заедно. Кат дори се нави да дойде с нас в Аржентина за уикенда, като при нея организацията беше дори още по-луда, защото имаше още по-малко време, а още нямаше даже чилийски телефон, например.

В петък привършихме с уроците до към обяд и към 4 следобед вече бяхме в Пуерто Наталес. Приемният ми баща Лео освен че ни беше резервирал тура на преференциална цена, ни беше свързал и с евтин и приятен хостел в градчето. Собственикът Рубен ни взе от автогарата и ни настани, а след това не загубихме време да се поразтъпчем, да напазаруваме шунки и кашкавали за пътуването на следващия ден и да пийнем по кафе.

Вечерта прекарахме в уютната бирария Baguales, която притежава собствена микропивоварна и продава превъзходна прясна тъмна и червена бира. Червената дори е наградена за третата най-добра бира в Южна Америка за 2011. Към двете кани (по една от двата вида) прибавихме и килограм ръчно нарязани и хрупкави картофки. Към средата на вечерта пристигна с по-късен автобус и Кат. Приключихме с бирите край огъня в дворчето на бирарията и към полунощ вече бяхме по леглата, защото ни очакваше ставане в 5:30 и цял ден в автобуса до ледника и обратно.

Около 7 в събота потеглихме от Наталес с пълен автобус шарени туристи в посока Аржентина и конкретно градчето Ел Калафате и глетчера Перито Морено. Тъкмо за изгрева бяхме на аржентинската страна на границата.

Самата граница между Чили и Аржентина в тази част на Патагония е най-нетрадиционната, която съм виждал досега. От чилийска страна пунктът поне се намира в селцето Серо Кастийо (160 души, достойна столица на община Торес дел Пайне!), но аржентинският пункт е общо взето две-три къщурки в средата на празната степ. Между двата пункта пък има около пет километра черен път, заграден с вериги, които граничарите отключват след проверката.

Освен миниатюрен, аржентинският пункт е и доста колоритен. На стената в къщурката виси криво и непрофесионално заснет официален портрет на президентката Кристина Фернандес де Кирхнер наред с карта на Патагония, от която, разбира се, не липсват така наречените “Малвински острови на Аржентина” (разбирайте Фолклендските острови на Великобритания) с тяхната столица Пуерто Архентино (грешно наричана от целия свят Порт Стенли). Но най-куриозната част беше “митницата”. Тя представлява общо взето едно гише с прозорче в същата сграда, зад което освен стол има единствено празна стая с маса за тенис на маса! На връщане две от войничетата даже играеха тенис, но като дойде автобусът ни рязко се смутиха и отложиха края на гейма за след заминаването ни. Не събрах кураж да пробвам дали са по-добри на пинг-понг от чилийски седмокласници…

Та след още три часа по иначе хубави и асфалтови пътища сред жълтата и равна обветрена степ на Аржентинска Патагония, най-после пейзажът започна да се променя, в далечината изплаваха планини и езера, а на преден план блесна долина, в която се спуснахме. След още около час пристигнахме в градчето Ел Калафате, което не е кръстено в чест на Дунав мост 2 при Видин-Калафат, както предположих, а на вкусната патагонска боровинка калафате. Градчето е живописно разположено на бреговете на Лаго Архентино, най-голямото езеро на територията на Аржентина, подхранвано от глетчерите в Национален парк Лос Гласиарес (“Ледниците”). Спряхме за петнайсетина минути, качи се нашата аржентинска екскурзоводка и потеглихме по бреговете на езерото към националния парк и конкретно към митичния ледник Перито Морено.

Отне ни още около час и половина, докато стигнем до самия ледник, но чакането напълно си струваше. Въпреки че не е най-големият в парка Лос Гласиарес, Перито Морено е просто огромен. Дълъг е 30 километра и средно е висок 740 метра над нивото на езерото, а освен това е нетипично лесно достъпен, за разлика от повечето други ледници в Патагония. Автобусът ни стовари на практика пред и над самия ледник, откъдето панорамите бяха просто заслепяващи. Въпреки че денят не беше напълно слънчев, ми беше трудно да гледам ледника без слънчеви очила, толкова беше ярък и наситен в бяло и електриково синьо.

Разходихме се по туристическата пътека с няколко места за наблюдение на северната и южната страна на ледника. Постоянно чувахме гръмкото пукане на леда от непрестанното движение на ледената маса, а на няколко пъти средно големи парчета лед се отчупваха от лицето на глетчера и се разбиваха с гръмовен звук във водите на езерото. През зимните месеци Перито Морено възстановява размерите си, защото за разлика от глетчера Грей в Торес дел Пайне, чийто регрес е видим, е един от малкото останали растящи ледници в света.

След едночасовата разходка пеша дойде време да се качим на туристическо корабче и да се полюбуваме на северната страна на Перито Морено отблизо. От по-късото разстояние, до което ни доведе корабчето, личат отделните ледени шипове по края на ледника, които наподобяват стените на замък. Видяхме също и ледени пещери, а в единия край природата беше оформила висок къс лед сякаш като гигантски страж с шапка с перо, който пазеше водния път до другата страна на глетчера. От другия край пък започват пешеходните разходки по самата ледена повърхност. Видяхме група авантюристи, които се бяха заели с подобен поход, и въпреки скъсеното разстояние изглеждаха като точици по гигантския ледник.

Плавателната част от тура на ледника продължи около час, а след нея за съжаление се сбогувахме с това чудо на природата и се отправихме обратно към Ел Калафате. В градчето имахме още близо час за размотаване по главната и суетене около сувенири и покупки от множеството туристически магазинчета. Бях много жаден, затова вместо да пробвам аржентинската бира Quilmes, се спрях на сок от помело. Другия път ще ѝ дойде времето.

След почивката в Ел Калафате ни предстояха още пет часа по пътищата на Аржентина и Чили, по-голямата част от които в бездънната патагонска нощ. Кат тъкмо ни разказваше за това колко е зле икономиката на Нова Зеландия и как всички кивита ходят в Австралия да им работят като гастарбайтери, когато автобусът рязко спря в средата на тъмното нищо, на десетки километри от каквото и да е светещо населено място. Оказа се, че край платното в тъмното е легнал пиян човек, който очевидно си ходел. Пеша. Нанякъде. Бил наред.

Не знам, оставихме го и продължихме към границата, а Кат подхвана нов разказ за свой приятел, който бил ухапан от акула по крака, докато карал сърф. Имаше и снимка от болницата за илюстрация. Та Австралия и Патагония са доста необичайни места, всяко по свой собствен начин.

Преди границата спряхме на аржентинска бензиностанция да заредим и отпочинем. Водата в тоалетната на бензиностанцията може и да капеше едва-едва, но за сметка на това в магазинчето до автомата за кафе имаше напълно функционална машина за вода за мате, от която можеш да си напълниш цял термос с перфектна температура за матето си (80°C) срещу 2 песос, или около 60 стотинки. В Аржентина тази култова напитка явно е по-важна от хигиената.

Минахме без грижи аржентинската част на границата, смутихме войничетата с техния тенис на маса и стигнахме до чилийския пункт. Там се почна едно трескаво ядене на всякакви животински и растителни продукти, защото вносът им е нелегален в Чили. Млади германци раздаваха парчета пица от Ел Калафате, които не можеха да довършат, аз нагъвах чужди бисквити и плодове, а предвидливо си бях изял последния сандвич още преди това. Все пак митнически проблеми нямаше и към десет и половина вечерта целодневният преход най-после завърши в Пуерто Наталес.

На другия ден искахме да изкачим близката до Наталес планинка Серо Доротеа и да се порадваме на гледките над фьорда Ултима Есперанса и околните пейзажи. Но се подлъгахме по сутрешния дъжд, че времето ще е лошо, и сменихме билетите с такива за по-ранен автобус. Все пак имахме време да се помотаем още малко по улиците на града и да бъдем преследвани от една много интелигентна немска овчарка – помияр, която взимаше в уста камъчета, пускаше ги пред нас да ги ритаме и ги гонеше, за да ни ги донесе пак.

От Наталес автобусът ни беше изпратен от ято от стотици птици, които решиха да излетят точно когато преминавахме край тях. Не знам как не блъснахме някоя, но прозорците определено не се отърваха без няколко попадения от гуано. По лагуните и езерцата край пътя към Пунта Аренас пък се мяркаха розови фламингота.

А родният ни Пунта Аренас ни посрещна с гигантска ярка дъга от земя до земя, притеснен да не би Наталес или пък Аржентина да ни харесат повече.