Мега комплето

Куче в чекмедже

Тази седмица може и да нямаше пътувания, но затова пък имаше много кренвирши, още повече сняг, агнешки кюфтета и един нашественик в класната стая!

Та едва се бяхме върнали от Ушуая и заели отново да преподаваме, когато се изправихме пред поредното огромно предизвикателство, което ни постави Чили. Четвъртък, 23 май, по-известен като “Националния ден на хотдога”, или както му викат тук в местната му инкарнация, комплето. На този ден веригите за бързо хранене примамват малки и големи с нечувани промоции като 3 хотдога за 1000 песос общо (или към 3 лв), което за Чили наистина е сензационна цена. За българите и конкретно за тези, които са си купували “хотдог” от клекшопа на Попа в София, на който пише “Сър Стенли Ройс” с химикалка (не знам кой е виновен за тази вандалска проява…), това е просто ежедневие.

И все пак, чилийското комплето не е прост хотдог от стоплен полукучешки/полусоев кренвирш и питка. Разликата дори не е в кренвирша: при приготвянето на комплето се ползва сравнително гадния кренвирш салчича (или виенеса), вместо великолепната наденица чорисо. Разликата е в добавките и сосовете, които са безброй и които всеки чревоугодник подбира и комбинира усърдно. Съществува дори правилен ред при нареждането на собственото комплето, но си спомням единствено, че първо върху кренвирша се нареждат нарязаните на кубчета домати.

Освен домати, добавките могат да включват още кисело зеле, авокадо, лук, царевица, пържени картофки, яйце… а като споменем и сосовете кетчуп, майонеза, горчица и пикантното чилийско ахи, става пълна вакханалия от вкусове.

За да почетем светлия празник на този национален фаст фууд, се събрахме в дома на една чилийска приятелка, Джесика, заедно с нейни приятели, Дейвид и Кристина. Освен десетки стандартни комплетос, имаше и едно гигантско, което беше изработена от цяла франзела и което ядохме трима човека.

В събота пък едва за втори път се събрахме и шестимата доброволци (обикновено го докарваме до 5), за да отпразнувахме рождения ден на Брендън. Домакин на събитието беше неговата главна учителка Даниса, която има огромна и страхотна къща в центъра на града. Вечерята беше една от кулинарните връхни точки на пребиваването ми в Пунта Аренас. Започна с разядка — агнешки кюфтета на скара — и продължи с телешки стекове на корем, превъзходни наденици чорисо, безброй зеленчуци за двете вегетарианки, два вида печени картофи (с розмарин и с чилийския пипер меркен), две торти, хубаво вино, местна бира и ароматно кафе за финал.

Определено се получи една седмица на чревоугоднически събития, в пълен контраст с 12-те  сандвича с шунка и сирене в Ушуая.

Същата вечер Дейвид (“другия” Дейвид, известен още като “номер 2” и “новия” Дейвид) ми даде на заем книгата In Patagonia на Брус Чатуин, която от много време исках да прочета. Дори навръх рождения си ден бях отворил Amazon и се чудех на кой адрес да я поръчам, но нещо не ми хареса, че цената на доставката ще е колкото самата книга.

Та книгата е общо взето пътепис на британски писател, който тръгва от Буенос Айрес и пътува на юг през аржентинска и чилийска Патагония, общува с местните, живее в домовете им, преследва известните и неизвестните истории и събития от Патагония и им придава контекст чрез чести лирически отстъпления. Това е разказ за едно пътуване през 70-те, в което по един или друг начин са въвлечени самопровъзгласени френски крале на индианците мапуче и цяла Патагония, уелски колонисти, древни еднорози, прословутите американски бандити Бъч Касиди и Сънданс Кид и Бог знае друго какво. Остават ми още три четвърти и авторът дори не е приближил моята твърде южна част на Патагония, но вече мога да ви препоръчам In Patagonia чистосърдечно.

Неделя беше един мрачен и леко дъждовен ден, но затова пък всички музеи в града бяха безплатни заради поредния специален “ден” в Чили: Día del patrimonio или буквално Деня на бащинията… добре де, Деня на националното наследство. По този случай посетихме (аз и оригиналния Дейвид за втори път) Салезианския музей, който за разлика от първия път беше абсолютно фрашкан с хора, основно с шумни семейства с деца. Така че и в Чили, както и в България, всички се хвърлят на безплатното, пък ако ще и музей да е.

Посетихме също и Военноморския музей, в който не бях влизал. Бях чел в някакъв гид, че бил скучен за хора, които нямат интерес към военноморски неща. Така че или имам неподозиран интерес към военноморски неща, или просто не е скучен. Определено ми хареса да си играя с предаватели за морзов код, да се запозная с основните морски пътища по фьордите на региона Магаянес и да видя масивен водолазен костюм от началото на XX век, като излязъл от роман на Жул Верн.

А от този понеделник пък в централно Чили е някаква полуизвънредна ситуация, в Сантяго, Валпараисо и околностите вали прекалено много дъжд и дори отмениха учебните часове в тези региони за следващите дни. Нас в Пунта Аренас цял ден ни вали, но не сме глезени като в Сантяго и си траем.

Впрочем нарочно не уточних какво точно вали, защото ситуацията е особена. В по-ниската централна част на Пунта Аренас по-скоро вали дъжд и няма никакви следи нещо бяло да се натрупва по земята, но отвъд хълмовете определено е сняг, който образува стабилна киша. Така че цял ден вали разнообразни неща… забавно ми е, че на испански дори имат много точна дума, за да опишат ситуацията: aguanieve, което ще рече “воден сняг”. Лео ми разказа и за някакъв “бял вятър”, което си представям като виелична комбинация от честия местен ураганен вятър и преспи сняг, които ми летят в лицето. Дано не придобия по-точна представа на живо.

Иначе учебните занятия днес бяха редовни и балансирани (ще рече два отлични часа и два неприятни)… с едно изключение. Докато навън валеше усилено “воден сняг”, някакво порядъчно голямо улично куче се промъкна от двора, през заключената външна врата и затворената вътрешна врата на училище “La Milagrosa” и нахлу право в голямата зала, за забавление на децата, които тъкмо се връщаха от обяд и играеха. Това щеше да е достатъчно забавно, ако след това помиярчето не си избра да се разходи точно из класната стая на седмокласниците, в която щяхме да започваме час. Изплаши момичетата и разсмя момчетата, а мен най-много, защото все още се смеех на дебюта му в голямата зала.

Та така си живеем ние тук. От време на време кучи студ, от време на време кучешки живот, а нерядко има и по някое куче в чекмедже. За да продължа темата, прилагам и снимки на кокерите в къщата ми, Софи и Томи, които за добро или лошо *не са* кучето-нашественик от училище “La Milagrosa”!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *