В крайна сметка миналата работна седмица свърши още в сряда на обяд. Съобщиха ми, че в четвъртък няма да има часове следобяд, защото ще има някакви религиозни церемонии, на които нямало нужда да присъствам. Перфектно.

В сряда и четвъртък с Дейвид и Кристина се заредихме доволно с подходяща храна (всички възможни разновидности супи за един, поне десет вида ядки, включително сушени банани, хумус, какво ли не). Купих си челник и тъкмо се зарадвах, че струваше едва 7 лева, а той не така и не проработи. Но пък ме успокоиха, че има резервни, така че нямаше нужда да правя скоростна рекламация.

В петък сутринта потеглихме в познатата посока Пуерто Наталес. Групата ни се състоеше от две коли: в едната бяхме тримата доброволци с приемните баща и майка на Дейвид, а в другата седемнайсетгодишният им син Мигел с трима приятели на семейството (мъж и две жени). След около три часа стигнахме в Наталес, където заредихме бензин на традиционната бензиностанция с красивите гледки към фьорда Последна надежда, и се отправихме към Торес дел Пайне. По пътя спряхме за около половин час при Пещерата на Милодона, но влязоха само Кристина и Дейвид, защото аз и чилийците вече я бяхме разглеждали. Междувременно похапнахме домашни сладки с кафе и емпанади с кашкавал, или по-добре да си го нарека жълто сирене (не, че е лошо, просто не е си кашкавал).

Влязохме в парка Торес дел Пайне от западната страна (вход Рио Серано), която е много по-близо до Наталес. За щастие хвърчащите листчета с лични данни, които ни бяха дали преди две седмици от местното МВР като доказателство, че в момента си вадим тукашни лични карти, проработиха. Платихме само по 15 лв, все едно сме чисти чилийци, и влязохме с усмивки.

Паркирахме колите в къмпинга Рио Серано. Докато другите вдигаха палатки и се суетяха около обяда, ние доброволците и Мигел събирахме вътрешни сили за похода, който ни предстоеше. Целта на похода беше подножието на Кулите и конкретно да се изкачим там, за да видим залез и/или изгрев, за което беше и цялата работа с челника.

Бащата Фернандо ни закара с колата до другия край на парка, при хотел Лас Торес, но преди това по пътя се спряхме да видим красивата игра на светлината върху масива Рогата. Уговорихме се Фернандо да дойде утре по обяд на същото място, за да ни вземе. Заредени с две палатки, спални чували, рогозки и тежки раници, четиримата захванахме с бодра крачка нагоре към къмпинга Лас Торес, където щяхме да прекараме нощта.

Постепенно се изкачихме над сухия и жълт степен пейзаж с чернеещи се останки от дървета, от високото надолу започнаха да се виждат лазурни езера, а заснежените върхове ни викаха към себе си. Върховете може и да бяха заснежени, но след десетина минути всички ние бяхме свалили всякакви якета и пуловери и се потяхме като животни. След около час изкачване по източната част на планината Алмиранте Нието, навлязохме в долината на река Асенсио. От ляво и отдясно по стените на планината се спускаха малки вирчета с кристално чиста вода (добре де, в едно от тях имаше конски изпражнения…), а самата река се виеше в безброй малки завои в бездната долу. След около още час път по долината стигнахме Кампаменто Чилено (Чилийския къмпинг), където презаредихме с един късен обяд с шунка, сирене, хлебец и шепа ядки. На Кампаменто Чилено видяхме и източника на конските следи по пътя: от този къмпинг е възможно да се наеме кон, с който да се стигне до следващия. Но ние сме бедни туристи и набиваме крак като патагонци.

След Кампаменто Чилено пътеката навлиза във високи и тъмни магеланови гори. Последният час от пътя за деня мина неусетно в игри с думи и гатанки и току-виж се озовахме на разклона за къмпинга Лас Торес и самата пътека за подножието на Кулите. Тъй като вече беше около седем, а и Кулите бяха скрити от мъгла, решихме да заложим само на изкачване до подножието за изгрева, а тази вечер да отпочинем. Не мога да отрека, че и табелата “къмпинг Лас Торес: 1 минута” беше съблазнителна за морните ми крака, въпреки че къмпингът беше скрит в гората.

Къмпинг Лас Торес представлява две къщурки с около 30-40 места за палатки в околната гора. Безплатен е, има си рекичка с чудесна и студена патагонска водица (без конски неща този път), чисти тоалетни и навес за готвене и ядене. След като израелски турист е изгорил огромна част от горите в парка по невнимание, са особено взискателни за това да не се пали огън, така че Кристина предвидливо ни беше оборудвала с газово котлонче. Устроихме си уютно палатките и спалните чували и бързахме да се стоплим с кафе, което някак естествено премина в логична вечеря “преди да е станало тъмно”. Хапнахме супи за един с вградени спагети и вилица в пакета, които ни се сториха като ястие от изискан ресторант. След вечеря си направихме кратко палатка парти и се стоплихме с по патронче ром и уиски, след което, някъде около 10, си бяхме по “леглата”.

Въпреки че бях навлякъл пуловер, суичър и чувал, нощта беше доста студена и в момента гърбът продължава да ме боли от студената земя. Будих се десетки пъти в просъница. Алармата в 5:45 в събота не помогна особено за стоплянето, но щеш – не щеш, в 6 и нещо стройна редичка от десетки планинари (почти без изключение англоговорящи, каквото беше и населението на къмпинга като цяло) закрачи нагоре към основата на Кулите на светлината на челниците и доскоро пълната луна. Та и ние с тях.

След четиридесетина минути стигнахме до края на пътеката и основата на Кулите, а изгревът едва се загатваше в далечината на изток. Въпреки че се бяхме стоплили от катеренето, седенето в очакване върху студените скали не помогна за температурния баланс. Все пак бяхме окуражени не само от увеличаващата се и розовееща светлина, но и от малка лавина, която с няколкосекунден гръмотевичен шум свали купчини сняг от основата в посока зеленеещото езеро под Кулите. Виж ти!

Самият изгрев не беше по само себе си забележителен, а и около самите кули (особено най-лявата) имаше доста мъгла, но гледката беше не по-малко внушителна и невероятна. Около 8 и 20 Мигел ни предупреди, че след десет минути непременно трябва да се връщаме, а аз не исках да мръдна. Наложи се, все пак. Върнахме се в лагера Лас Торес, където явно сме се позабавили с прибирането на палатките и хапването, защото тръгнахме обратно по пътеката едва след 11. Мигел избърза напред, а ние тримата доброволци последвахме по-бавно, за да правим снимки и да се наслаждаваме на горите, реките, водопадите и птиците на Патагония.

Обратният път също взехме за около три часа, а когато стигнахме началото на пътеката, открихме Фернандо и Мигел в колата, заети със следобедна дрямка. Оказа се, че Мигел е минал същото разстояние за малко над час и половина, което е наистина впечатляващо. Посрещнаха изтощените ни физиономии със Спрайт и емпанади с морски дарове и скоро бяхме отново в колата, през Торес дел Пайне, в посока къмпинга, където бяха всички останали. По пътя спряхме да се полюбуваме на планините от езерото Норденшьолд. Обратно в първия къмпинг пък ни очакваха още емпанади, сандвичи, кафе и по цяла порция пиле с картофи за обяд. Определено рязко се завръщахме в света на хубавата храна.

Следобяда си направихме разходка до ледниковото езеро Грей, което бях посетил и при предната си визита в парка. Този път небето обаче беше по-чисто, но дежурните айсберги все така си плуваха електриковосини в бистрата вода. Удължихме разходката с десетминутна пътека по малък полуостров, откъдето се виждаха още айсберги в малък залив, с ледника Грей за фон. На самото полуостровче вятърът беше изключително силен, от типа “можеш да се облегнеш на него”.

По пътя от полуострова обратно към плажа чухме оглушителен шум от езерото. Обърнах се, за да стана свидетел на отчупване на огромно парче лед от най-близкия айсберг, което се разби във водата. С лавината при Кулите това беше второ вълнуващо и щастливо събитие за деня.

На връщане ми се скъса връзката на обувката, но за огромна радост се успокоих, че в раницата в къмпинга имам други връзки. Проблемът с обувката обаче не ме освободи от основната мъжка задача — с Мигел и Дейвид се редувахме да носим към колата поне петкилограмово парче кристален лед, което да използваме за охлаждане на алкохолните напитки вечерта. Омокрихме се целите и ни беше доста студено на ръцете, но усилията си заслужаваха.

Обратно в къмпинга вече се готвеха за вечеря. И то каква! Явяваше се вечерта срещу католическия Великден, но за повечето чилийци май това е просто почивен ден. За религиозен празник изобщо не стана дума, което не може да се каже дори за доста нерелигиозната България. Бяха си донесли цяло разфасовано агне, което ароматно се печеше на барбекю с дървени въглища. Досега не бях изобщо почитател на агнешкото, но не мога да отрека, че това беше превъзходно, в допълнение с цели картофи, наденички и зелена залата. Определено бих опитал пак.

Около и след вечеря ледът влезе в употреба за охлаждане на уискитата и бирите ни и се отдадохме на сладки приказки на все още доста развален, но явно разбираем, испански. Беше се стъмнило, а нощното небе беше чисто и невероятно ясно. Не мисля, че някога съм виждал толкова кристално звездите и съзвездията, камо ли пък тези на южното небе. Съзвездието Орион с Колана на Орион се рисуваше само пред очите ми, а от другата страна светеше Южният кръст, който присъства във флага на регион Магаянес, както и в тези на Австралия и Нова Зеландия. Зад близките звезди ясно личеше и остатъкът от нашата галактика, Млечният път. Неслучайно Чили е известно с едно от най-чистите небеса на света.

През нощта също спахме в същите палатки, но този къмпинг беше на далеч по-ниско и уютно място и разликата беше чувствителна. Сънят беше чувствително по-дълъг и качествен. Измъкнах се от палатката около 9 и половина и бях посрещнат с кафенце и сандвич за закуска. Помързелувахме, прибрахме палатките, обядвахме остатъка от агнето и се качихме по колите за пътя обратно към Пунта Аренас. След час отново спряхме в Пуерто Наталес на познатата бензиностанция за гориво и… сладолед! Времето беше рядко топло и прекрасно за патагонска есен. Направихме си кратка разходка по централния площад на Наталес, където освен църква, паметник и паркче има, изненадващо, и стар английски локомотив. Не знам как е попаднал тук и дали някога е имало железница, но днес определено такива неща в Чилийска Патагония няма.

От Наталес до Пунта Аренас пътувахме с весело настроение и чилийски шлагери като осемдесетарските пънк/ню-уейвъри Los Prisioneros и фолк класиките на великите Виктор Хара и Виолета Пара. Де да имахме и ние такава съвременна фолк музика вместо Митко Пайнера!

Някъде на средата на пътя получих неочакван SMS: Bienvenido a Argentina! Определено не бях в Аржентина, но явно сме били доста близо до границата, защото ми се е случвало само в Македония на километър-два от Албания.

И на Аржентина ще и дойде времето, но на първо място предстои седмица с петокласниците, шестокласниците и седмокласниците в La Milagrosa.

[facebook_like_button]