Знаете ли това чувство, когато сънувате мечтани места, само за да се събудите с разочароващото осъзнаване, че са напълно недостижими и далечни миражи? На мен ми се е случвало много пъти. Тази сутрин се събудих с подобно чувство, сякаш очаквайки да се завърна към сивата реалност още в първите секунди на будно състояние.

Това обаче не се случи, защото от Пунта Аренас мечтите за всичките неземни места в Южна Патагония са напълно реални и постепенно започват да се случват.

Както разказах в предния си пост, в събота кацнах в столицата на Чилийска Патагония и на най-южната административна единица в света, Регион Магаянес и Чилийска Антарктика (Región de Magallanes y de la Antártica Chilena). Веднага щом самолетът слезе под облаците се откриха невероятни гледки на пуста, сурова земя с множество заливи и полуострови, тук-там по някоя къщичка, естансия или фар.

На летището бях посрещнат от страхотното ми приемно семейство, Соле и Лео. Соле е учителка в училището, където аз преподавам, а Лео има туристическа агенция. Именно с един от бусовете на агенцията се придвижихме до къщата на семейството, която е на две преки от Магелановия проток. Соле и Лео си живеят с два дванайсетгодишни кокер шпаньола, София и Томи, който е глух, но затова пък много мил. Къщата е уютна, винаги топла, с голям телевизор, чудесен достъп до центъра и протока и може би най-важното, wi-fi. Соле и Лео са приютявали доброволци на програмата от Индия и Шотландия и наистина личат опитът и желанието им да ме накарат да се чувствам у дома си за следващите месеци. Говорят по малко английски, а аз вече използвам няколко думи на развален испански, така че успяваме да водим комуникация.

В събота преди залеза в 9 вечерта си направих разходка из центъра на Пунта Аренас. Предвид къде се намира този град, разнообразието в него е невероятно. Има си множество кафета, барове, магазини, летище (разбира се), красив централен площад с катедрала и губернаторски дворец и дори мол с огромен супермаркет. Със 130,000 жители като население е малко по-голям от родния ми Плевен, но понеже няма никакво високо строителство (къщите над 2 етажа са огромна рядкост), е много по-голям като площ.

Още в неделя Соле и Лео водиха туристи до Национален парк Пали Айке и поканиха мен и Дейвид, един от двамата други доброволци в Пунта Аренас, да дойдем с тях. Пали Айке обхваща бивша вулканична зона и включва кратер на вулкан, солена лагуна, полета от някогашна лава и пещерата и кулите Пали Айке. Фауната, която видяхме на няколко метра от нас, се състои от стотици гуанакота (диви ламоподобни), нелетящите птици дарвиново нанду, патагонски лисици и други.

По пътя към парка видяхме и най-старата естансия (патагонска жилищна ферма) в Магаянес, Сан Грегорио, с останките на корабокруширалия параход Амадео, както и терминалът при Пунта Делгада, който свързва краят на континента с остров Огнена земя. На връщане от Пали Айке пък станахме свидетели на патагонско задръстване. Пътят беше затворен за около половин час, защото се проведе рали.

Вчера (понеделник) беше първият ми работен ден в училище La Milagrosa. Ще работя с две главни учителки, Маргарет и Татяна, и с деца от трети до седми клас. Вчера бях в часовете на шестокласниците на Маргарет, които бяха учудващо възпитани и поназнайваха английски. При четвърти клас на Татяна положението обаче беше по-трудно: децата са пълни с енергия, но нямат никакъв фокус, има проблеми с дисциплината и не обръщат внимание на уроците. В повечето моменти 2-3 от тях бях прави около мен и ми говореха на испански или повтаряха фразите на английски. Любопитни и приветстващи са, но ще има нужда от работа по знанията им по английски. Което е тъкмо моята задача от следващата седмица.

И така. През тази седмица ще ходя още четири пъти до училището. Би трябвало да съм в период на наблюдение, но де факто вече вземам много дейно участие в часовете. Наред с ученето на испански, живота с приемно семейство, непредвидимия климат и изследването на красотите на Патагония, това ще е още едно интересно предизвикателство.

До скоро!

[facebook_like_button]