Здравейте и добре дошли в поредната седмична радио-телевизионна емисия!

Първите кадри на днешния епизод са чак от миналата неделя. Наред с мисленето на уроци и начини за прекарване на времето в мързел, тогава посетихме и Регионалния музей на Магаянес, който се намира в красиво старо имение в центъра на Пунта Аренас. Представлява нещо средно между музея в имението на Сара Браун (също луксозна стара къща на друг от изявените местни родове) и Салезианския музей. Половината от стаите са с оригиналните мебели и представят лукса на тузарите от края на XIX и началото на XX век, а в другата половина е наредена изложба, посветена на историята и археологията на Южна Патагония. Най-интересните експонати бяха останките от изчезнали животни (милодони, саблезъби тигри, праисторически коне, дори и мечка-медунка, която отдавна не се среща тук) и цървулите на хърватски емигрант. Иначе не е нещо особено, но в неделя поне е безплатен, та си заслужаваше посещението.

В понеделник и сряда работата ми в училището беше отчасти прекъснато от две мероприятия, които налагаха участието на всички деца във физкултурния салон. В понеделник монахините подновяваха клетвите си (тези явно го правят всяка година) и имаше нещо като представление в чест на това. В сряда пък от училището бяха наели тричленна театрална трупа и гледахме леко малоумна постановка, в която поуката сякаш беше, че ако не даваш на приятелите си пари, накрая ще ти ги вземат всичките, или нещо подобно.

През седмицата изгоних от час ученик за първи път. Един седмокласник нещо беше превъзбуден от това, че не му позволявах да лепи плакати на Майли Сайръс по чина през първата половина на часа (когато работя заедно с главния учител). Затова през втората половина на часа (когато съм сам) реши да се изяви като пет минути без спирка повтаря “motherfucker” и “bitch”, без да знае конкретно какво значат. Направих му два пъти забележка и не спря, та се наложи да напусне. Много бързо искаше да се върне обратно, но то де да ставаше така…

Също в понеделник и сряда след училище трябваше да посетим две събития в Университета на Магаянес, който си има Американски ъгъл (кът, спонсориран от американското посолство) и се старае да промотира английския език и американската култура. Иначе самият университет е много хубав и съвременен, прилича ми и на вид, и на атмосфера на Нов български, но е изцяло държавен.

Та в понеделник имахме нещо като работилница с една млада учителка, която би трябвало да ни помага да се справяме по-добре с преподаването, понеже не сме професионалисти. Не беше много полезна, понеже няма много повече реален опит от нас и ни говори само общи неща, които вече сме чували, а и изпитали, неколкократно. В сряда пък участвахме в среща, в която говорихме на английски с млади чилийци, за да се упражняват и да научат повече за нас. Също не беше особено интересна, защото участниците бяха много млади (само ученици, нито един студент), а разговорът продължи два часа и половина и беше уморителен, с въпроси като “Кой ти е любимият цвят?” и “Коя ти е любимата храна?”.

В петък вечерта с Кристина бяхме на гости на Дейвид. В къщата на семейството му имаше baby shower (така му викат и на испански), което не знам как се казва на български, но е нещо като парти за бъдеща майка. Майката е приятелката на един от по-възрастните приемни “братя” на Дейвид, а партито беше много весело и неформално, с вкусни меса на скара, вино, писко (гроздова) и богат асортимент от бири Austral, които си бяхме донесли. Препоръчвам плодовата бира Austral Calafate, няма нищо общо с извратените опити на Загорка или гадните радлери. Има много лек и приятен плодов вкус, който прилича на боровинка, и същевременно не е сладка.

На baby shower партито разбрахме за едно събитие на следващия ден, в събота: празник на местните традиции и обичай. На другия ден чакахме близо час малкото автобусче до Ленядура (Leñadura), нещо като южно предградие на Пунта Аренас. Автобусът ни стовари край малка естансия, в чийто двор имаше щандове с ръчно изработени плетени работи, дървени сувенири, какво ли не. Веднага се сдобих с комплект от сламка и съд за мате, направен както си му е редът от издълбана кратунка. Матето е традиционна билкова напитка, с горчив аромат на нещо като силен зелен чай и много интензивен тонизиращ ефект. Бях пробвал за първи път по-рано през седмицата и ми хареса, та не пропуснах възможността. Кристина също последва примери ми и си купи кратунка, а освен това си хареса и чорапи от вълна на алпака (нещо като много космата овцеподобна лама). Дейвид пък си взе много готина вълнена зимна шапка с десен на флага на Магаянес.

Освен сувенири, на празника имахме възможността и да хапнем местни деликатеси. Обядвахме сандвичи с chorizo (вид леко пикантна наденица), които се наричат choripan, след това се доредихме за специалитети от кухнята на чилийския остров Чилое: chochoca (хляб, изпечен на прът над огъня) и milcao (тлъста картофена палачинка с месо). Пробвахме и по хапка от агнешкото asado, което се печеше на хоризонтални пръти над огъня и което продаваха в огромни порции с домати и зеле. От своите клетки в края на двора нервно ни гледаха крави, коне и една срамежлива кафява лама, които се притесняваха да не дойде преждевременно и техният ред да станат на asado.

Следобяд на сцената се качиха няколко традиционни фолклорни състава от всички възрасти, които представиха чилийски танци, включително най-известният, cueca, в който чилийският каубой huaso ухажва своята избраница china. Накрая професионалистите танцуваха и с доброволци, но ние сме срамежливи грингота, които така или иначе не могат да си танцуват своите танци, така че само гледахме.

След танците дойде ред и на родеото. Мъжете от естансията показаха оседлаване на млад кон в няколко дисциплини. Това продължава по няколко секунди и основно завършва с падането на пишман-каубоя, и то в някои случаи с доста забележителен летеж от негова страна.

Преди да си хванем автобуса обратно, успях да се разходя в дъжда и до близкия бряг на протока, където бях забелязал няколко внушителни корабокруширали кораба и лодки. Изобщо тук е пълно с корабокруширали кораби, протокът хич не е гостоприемен по време на буря. Затова пък за туристите на брега има условия за снимки!

В неделя се разходихме с колата с приемното ми семейство и Дейвид. Този път посетихме предградията на север от Пунта Аренас, Рио Секо и Охо Буено. В Рио Секо видяхме рибарското пристанище с шарени и рязко поклашащи се от вълните лодки, група водолази на учение и най-стария хладилен завод в Чили. Та явно предградието Рио Секо се явява местната версия на софийския квартал Хладилника, само че с рибари и водолази вместо строители и бабки. Охо Буено пък общо взето е военен квартал, в който има добре изглеждащи казарми и еднакви къщи, в които живеят чилийските солдати.

Спряхме също и до кът с боядисани в червено стари машини и изкуствена пещера, построена от испански магнат и посветена на Девицата от Ковадонга. По пътя видяхме и два едри заека в тревите и ферма, в която отглеждат гореописаните космати ламоподобни животни алпака, от които стават идеални чорапи, шалове и пуловери. Поразходихме се по плаж на 20 километра от града, от който се вижда в далечината пингвинския остров Магдалена. На връщане видяхме и хотел за домашни любимци, от двора на който любопитно ни гледаха група спретнати кучета. А денят завърши с ранна вечеря с топли, топли sopaipillas с кашкавал, шунка и сладко.

От тази седмица в Пунта Аренас започват работа трима други доброволци от третия период на програмата (стартират месец след нас, но ще завършат по същото време), с които нямам търпение да се запозная. Също като нас мен, Дейвид и Кристина са две момчета и едно момиче, като момчетата са от Калифорния, а момичето от Австралия. Заформя се калифорнийска мафия нещо…

[facebook_like_button]

Здравейте! Искам да започна този пост с приповдигнато настроение, затова ще ви споделя превода на заглавието на “Сам вкъщи” на испански: Mi pobre angelito или “Бедното ми ангелче”! Голямо бедно ангелче е този Маколи Кълкин, знаете…

Та на Аржентината от предната история още не ѝ е дошло времето. За сметка на това пък като се върнах от Торес дел Пайне заварих в къщата цяло аржентинско семейство! И то начело с баща, който носеше ту фланелка на Бока Хуниорс, ту на аржентинския национален отбор, нищо друго. Имаше и майка с две дечица, като едното беше във възрастовата група на моите ученици (май пети клас), а другото си беше пеленаче от тези, които вече ходят уверено, но не още не им се е проговорил човешки език. Бяха мили и симпатични, а иначе се оказа, че са туристи от сравнително близкия град в Аржентина Рио Гайегос и са дошли да си купят телевизор от безмитната зона и да поразгледат. Къщата е доста голяма и има няколко празни спални, така че логично Лео предлага в отделни случаи настаняване като част от услугите на туристическата агенция. Заварих ги за два дни и в понеделник вечерта си тръгнаха.

В понеделник след първите си два урока отидох до местния Граждански регистър, за да си взема чилийската лична карта. Чаках по-малко от пет минути за получаване и вече съм официален временен гражданин на Република Чили до 26 декември. За съжаление не са ме прекръстили на Teodoro Ardiente Piadoso или нещо подобно, както биха направили в Катар или в Турция, ами съм си още Тошко. Какво да се прави…

Седмицата мина без особено много събития, затова ще използвам това да разкажа за училището и работния ми ден в момента. Та училище Ла Милагроса (“Чудотворната”, или както аз предпочитам, “Свръхестествената”) се намира на хълм на 40 минути пеша от къщата ми. С това продължава една много странна традиция винаги да живея на тихо и спокойно място на около 30-40 минути пеша от работа/училище и да имам да изкачвам баир дотам. Така беше в Плевен с Езиковата гимназия, така беше в София със Станга, сега е същото и в Пунта Аренас. Странна съдба. Тук обаче гледките са най-живописни, защото си се катеря или слизам училище и за фон имам Магелановия проток, обикновено с разни плаващи корабчета и далечна гледка към остров Огнена земя.

Та училището се явява получастно, което заедно с държавните училища е най-разпространеният вид училище в Чили. Обикновено са малко по-добри от държавните училище и родителите плащат някаква разумна сума, за да учат децата им там. Частната страна в този случай е Орденът на сестрите винкентинки (“Дъщерите на милосърдието”), които носят тъмносини дрехи и поне няколко от които си живеят в две къщички до училището и често сноват по коридорите или се вясват в учителската стая с важни съобщения.

Училището е много добре обзаведено: съвременни маси и столове вместо гадни чинове, електронни дъски с проектори (SmartBoard) и бели дъски с маркери във всяка стая, огромен вътрешен двор, в който децата да трещят, голям физкултурен салон, просторен външен двор с игрища… гъзария. Нищо общо с нормите на българската действителност, предвид че това е училище, в което децата не са богати, дори съм чувал, че са си направо бедни. В Пунта Аренас има далеч по-елитни и престижни начални училища, а моето е и в краен и не особено приятен квартал. Определено имаме да наваксваме по отношение на оборудването.

Тук имат други проблеми обаче. Децата са си деца навсякъде, но в Чили като цяло хич не се справят с дисциплината. В резултат на това децата не внимават много, често стават от столовете, бият се, дърпат се, хвърлят самолетчета и бонбони, крещят глупости. В моите часове се старая да им обземам вниманието с игри и да не им остава време за странични дейности, но с някои класове е трудно, като някои ученици седем години поред вече не знаят друго освен да си губят времето до последния звънец. Иначе са като цяло са много любопитни, весели и мили и не успявам да мина през вътрешния двор на училището, без да искат да ме поздравят поне десет ученика.

А пък с преподаването на английски е малко особена ситуация. Отначало имах горе-долу собствена стая, но ми я взеха, защото се пада стая за срещи и явно моята подредба на столовете и плакатите с правила за часовете по английски по стените не се вписват в пейзажа. Сега водя часове в лабораторията по “науки”, където се боря с това децата да не разфасоват стиропорни модели на планети, да не пипат препарираните патагонски лисици във витрините и да не пият вода от шестте мивки, две от които не се отводняват правилно и правят локви по пода. Но става като цяло: има електронна дъска да ги облъчвам с презентации и горе-долу достатъчно място да им подредя столовете в една линия, така че да имам достъп до всеки и същевременно да не могат да се крият. Все пак една група  “лоши”  шестокласнички влизат под масите! 😛

Както бях писал, до началото на тази седмица работих с две главни учителки, Маргарет и Татяна. Маргарет обаче излезе в майчинство и от вторник работя с нейния заместник, Даниел, който е нов в училището и доста млад (май на 25), но пък е учил в Текас, та говори добър английски. Малко е шашнат от дисциплината в реално училище, но се отнася отговорно и мисля, че ще се сработим. С Татяна е по-трудно, защото не общува много, но поне с нея са основно петокласници, с които ми е най-лесно, понеже най ме обичат и не е трудно да им привлечеш вниманието. Подхвърляне на топка един на друг или игра на “баскетбол” с кошчето и са на седмото небе. Междувременно са принудени да говорят английски и да учат нови думи, разбира се!

С друга цел освен да стигна до работа излязох едва в четвъртък. Соле беше наготвила нещо като гигантско телешко руло стефани или мусака с наденица вместо яйце в средата и с печени картофи, на което му викат “немско печено” (asado alemán), вероятно заради надениците. Аз помогнах с готвенето като обърнах картофите и тавата и се чувствам много горд! Получи се много вкусно и го унищожихме семейно заедно с някакъв роднина-рибар, който живее в Сантяго и който е бил на Огнена земя да упражнява хобито си.

След това с доброволците и една млада и приятна учителка-чилийка по английски от училището на Дейвид, Джесика, пийнахме по бира в Bar Bulnes. Местенцето е приятно и има пица по 8-12 лева, която много хвалят. Всъщност на вкус не е по-различна от уличните пици на парче в България, които ги дават по 4 парчета за 2 лева на промоция в Плевен. Излъчваха мача на Универсидад де Чиле (по-известни като Ла У) срещу Олимпия Любляна Асунсион от Парагвай за Копа Либертадорес. Разбира се, като всеки син отбор, изправил се срещу Олимпия, паднаха с 0-1.

Май Ла У ми харесват повече от другия местен гранд, Коло-Коло. Допада ми логото с буква U и бухал, а и освен това традиционно обичам отбори, които често и (не)очаквано се провалят, като Арсенал, Санкт Паули и Спартак Плевен. “Олимпия, догодина пак ела”…

Та пийнахме по литър бира Аустрал, който ми излезе към 9 лева, и си се прибрахме час след полунощ, защото все пак петък е горе-долу работен ден. “Горе-долу работен”, тъй като в петък имах точно един учебен час, който реално беше 30 минути, защото имаше спортен полуден. Спортният полуден тук май представлява събитие тип “всички деца в салона, най-лошите на подиума, лошите танцуват, другите танцуват и те, иначе главната инспекторка взима микрофона и се кара, че не се движат”. Но беше забавно, потанцувах и аз, за да ги мотивирам, и си тръгнах.

За мен петъчният спортен полуден продължи обаче. Дейвид, Кристина и Джесика ме въвлякоха в една особена западняческа традиция, която аз по принцип много мразя: бягане за здраве. Бягащите хора са изключителна напаст за мен в градове като Лондон, където искам да ходя по брега на Темза и да снимам, а тези ми се блъскат в гърба и ми се извиняват. Всъщност от перспективата на бягащия е доста приятно и здравословно, особено като е слънчево, но под 10 градуса с вятър, и следователно не се потиш. Пробягах успешно и без да изоставам от другите 5-6 километра по бреговата ивица, прибрах се пеша без да умра, изядох около половин килограм телешко, пилешко и наденица с картофи за обяд и легнах да поспя. Вечерта с Лео и Соле вечеряхме навън, в Dino’s Pizza. Ядох огромен сандвич със свинско, сирене, домати и майонеза, който беше и доста вкусен. Пиците им ги бях пробвал вече: не са лоши, но не са истински пици.

В събота планът ни беше с Дейвид, Кристина и Джесика да посетим музея на открито Нао Виктория, където има автентични копия в пълен размер на кораба на Магелан и два други известни мореплавателни съда, свързани с Пунта Аренас. Но времето през този ден беше за усмирителна риза направо. Събуди ме порой в 8:30, а станах в 10 и навън беше прекрасно слънце с ясно небе. Към 11 заваля нов порой, затова си пуснах Арсенал–Уест Бромич по телевизията и зачаках да видя какво ще стане. Дейвид се обади, че Кристина е вече навън, да излизам и да се срещнем четиримата в едно кафене, та да решим дали ще ходим. По това време беше пак слънчево. Излязох: дъжд, докато вляза в кафенето на 10 минути… вече грееше слънце. Постояхме вътре около час, през което времето се смени още приблизително три пъти. След това се върнахме в къщата ми, защото Соле ни беше поканила на вкусен обяд, в който имаше и доста вегетариански вкусотии за Кристина. По това време беше слънчево, та решихме все пак да отидем до музея. Лео и Соле имаха път до болницата, която е наблизо, и ни закараха.

Музеят е частен и се намира на самия край на града “до табелата”. Представлява открито пространство на брега на протока, в което са поместени три кораба в цял размер. Най-впечатляваща и детайлна е, разбира се, караката “Виктория”. Това е първият кораб, обиколил света: с експедицията на Магелан през 1519-22 г. С тази си експедиция Магелан общо взето открива и земите на съвременно Чили, защото през 1521 г. прекосява предвидливо именувания Магеланов проток и така преминава от Атлантическия в Тихия океан. Но там за зла беда го убиват филипински терористи. “Виктория” все пак се връща успешно до Испания с друг капитан и заслужва своето място в историята.

Та копието на кораба е страхотно и изключително подробно, а от музея дават и аудио гид, от който научихме детайли от историята, устройството на кораба и живота на екипажа. Слязохме в долните нива, където имаше доста комични кукли на моряци, хамаци, бъчви, бурета с риба и какво ли още не, с подходящо осветление и озвучение. Влязохме и в капитанската каюта, където освен кукла на Магелан имаше и множество карти, оръжия и брони от епохата. Не се забавих да се облека като зъл конквистадор със сабя и пищов!

Междувременно от хубаво слънчице и чисто небе за около 2 минути стана пак порой, та побързахме към следващия експонат. Там не можахме да се скрием, защото беше копието на малката спасителната лодка “Джеймс Кеърд” от злополучната антарктическа експедиция на Сър Алекси Сокачев Ърнест Шакълтън през 1916 г. Лодката играе ключова роля в едно от най-великите постижения на морската навигация, като с нея Шакълтън преплава през зимата 1500 километра през целия опасен Южен (Антарктически) океан и стига от Южните Шетландски острови край Антарктика до Южна Джорджия, откъдето вика помощ от Пунта Аренас за заседналия в леда кораб.

Видяхме също така и възстановка на шхуната “Анкуд”, с която през 1843 г. Чили заявява суверенитет над Магелановия проток. Това става, като начело с капитан Джон Уилямс Уилсън (известен и като Хуан Гийермос) корабът достига протока по море. Екипажът на “Анкуд” забива чилийското знаме, провиква се по аспаруховски “Тук ще бъде Чили!” и основава Форт Булнес. Фортът е на 60 километра от днешния Пунта Аренас, където се мести селището пет години по-късно.

Аха да се скрием в този малко по-едър корабен експонат и слънце пак пекна, което произведе и красива дъга над протока. След това оставаше да видим и дървеното скеле на кораба на Дарвин, “Бийгъл”, с който през 1831-36 г. известният учен изследва флората и фауната на Патагония и други части на света. Копието на “Бийгъл” е все още на ниво груб дървен строеж, но се очертава като още един бъдещ интересен експонат в музея.

Пийнахме чайче в рецепцията на музея, поснимах се пак като конквистадор, но с друга ризница и шлем, и се отправихме към близкото блато Трес Пуентес (“Три моста”). За него Соле и Лео ни бяха казахали, че можем да видим много видове птици. Междувременно пак започна да вали, докато стигнем до блатото се изясни, но десет минути по-късно пак заваля. Самото блато е странно място, всъщност е накрая на града и наоколо има магистрали и индустриални предприятия, но си е пълноправно блато с папур, мътна вода и няколко вида патици. В съседното поле пасат и коне (плюс едно хиперактивно жребче) и крави, та фауна имаше. Дори и така, нямаше нищо по-интересно за гледане от ятата патици и някакви по-големи птици (може би вид гъски), които изплашихме, но предвид близостта до музея си заслужаваше допълнителната разходка. Дъждът се усили, качихме се и четиримата в едно колективо (нещо като кола-маршрутка или споделено такси с фиксирана цена и маршрут) и се върнахме в центъра.

Докато сляза на моята пресечка и печеше слънце, а небето беше синьо и ясно.

Сега съм вкъщи и пак вали. Не питайте за времето, тук е Патагония.

P.S. Спря да вали. Не се шегувам.

[facebook_like_button]

В крайна сметка миналата работна седмица свърши още в сряда на обяд. Съобщиха ми, че в четвъртък няма да има часове следобяд, защото ще има някакви религиозни церемонии, на които нямало нужда да присъствам. Перфектно.

В сряда и четвъртък с Дейвид и Кристина се заредихме доволно с подходяща храна (всички възможни разновидности супи за един, поне десет вида ядки, включително сушени банани, хумус, какво ли не). Купих си челник и тъкмо се зарадвах, че струваше едва 7 лева, а той не така и не проработи. Но пък ме успокоиха, че има резервни, така че нямаше нужда да правя скоростна рекламация.

В петък сутринта потеглихме в познатата посока Пуерто Наталес. Групата ни се състоеше от две коли: в едната бяхме тримата доброволци с приемните баща и майка на Дейвид, а в другата седемнайсетгодишният им син Мигел с трима приятели на семейството (мъж и две жени). След около три часа стигнахме в Наталес, където заредихме бензин на традиционната бензиностанция с красивите гледки към фьорда Последна надежда, и се отправихме към Торес дел Пайне. По пътя спряхме за около половин час при Пещерата на Милодона, но влязоха само Кристина и Дейвид, защото аз и чилийците вече я бяхме разглеждали. Междувременно похапнахме домашни сладки с кафе и емпанади с кашкавал, или по-добре да си го нарека жълто сирене (не, че е лошо, просто не е си кашкавал).

Влязохме в парка Торес дел Пайне от западната страна (вход Рио Серано), която е много по-близо до Наталес. За щастие хвърчащите листчета с лични данни, които ни бяха дали преди две седмици от местното МВР като доказателство, че в момента си вадим тукашни лични карти, проработиха. Платихме само по 15 лв, все едно сме чисти чилийци, и влязохме с усмивки.

Паркирахме колите в къмпинга Рио Серано. Докато другите вдигаха палатки и се суетяха около обяда, ние доброволците и Мигел събирахме вътрешни сили за похода, който ни предстоеше. Целта на похода беше подножието на Кулите и конкретно да се изкачим там, за да видим залез и/или изгрев, за което беше и цялата работа с челника.

Бащата Фернандо ни закара с колата до другия край на парка, при хотел Лас Торес, но преди това по пътя се спряхме да видим красивата игра на светлината върху масива Рогата. Уговорихме се Фернандо да дойде утре по обяд на същото място, за да ни вземе. Заредени с две палатки, спални чували, рогозки и тежки раници, четиримата захванахме с бодра крачка нагоре към къмпинга Лас Торес, където щяхме да прекараме нощта.

Постепенно се изкачихме над сухия и жълт степен пейзаж с чернеещи се останки от дървета, от високото надолу започнаха да се виждат лазурни езера, а заснежените върхове ни викаха към себе си. Върховете може и да бяха заснежени, но след десетина минути всички ние бяхме свалили всякакви якета и пуловери и се потяхме като животни. След около час изкачване по източната част на планината Алмиранте Нието, навлязохме в долината на река Асенсио. От ляво и отдясно по стените на планината се спускаха малки вирчета с кристално чиста вода (добре де, в едно от тях имаше конски изпражнения…), а самата река се виеше в безброй малки завои в бездната долу. След около още час път по долината стигнахме Кампаменто Чилено (Чилийския къмпинг), където презаредихме с един късен обяд с шунка, сирене, хлебец и шепа ядки. На Кампаменто Чилено видяхме и източника на конските следи по пътя: от този къмпинг е възможно да се наеме кон, с който да се стигне до следващия. Но ние сме бедни туристи и набиваме крак като патагонци.

След Кампаменто Чилено пътеката навлиза във високи и тъмни магеланови гори. Последният час от пътя за деня мина неусетно в игри с думи и гатанки и току-виж се озовахме на разклона за къмпинга Лас Торес и самата пътека за подножието на Кулите. Тъй като вече беше около седем, а и Кулите бяха скрити от мъгла, решихме да заложим само на изкачване до подножието за изгрева, а тази вечер да отпочинем. Не мога да отрека, че и табелата “къмпинг Лас Торес: 1 минута” беше съблазнителна за морните ми крака, въпреки че къмпингът беше скрит в гората.

Къмпинг Лас Торес представлява две къщурки с около 30-40 места за палатки в околната гора. Безплатен е, има си рекичка с чудесна и студена патагонска водица (без конски неща този път), чисти тоалетни и навес за готвене и ядене. След като израелски турист е изгорил огромна част от горите в парка по невнимание, са особено взискателни за това да не се пали огън, така че Кристина предвидливо ни беше оборудвала с газово котлонче. Устроихме си уютно палатките и спалните чували и бързахме да се стоплим с кафе, което някак естествено премина в логична вечеря “преди да е станало тъмно”. Хапнахме супи за един с вградени спагети и вилица в пакета, които ни се сториха като ястие от изискан ресторант. След вечеря си направихме кратко палатка парти и се стоплихме с по патронче ром и уиски, след което, някъде около 10, си бяхме по “леглата”.

Въпреки че бях навлякъл пуловер, суичър и чувал, нощта беше доста студена и в момента гърбът продължава да ме боли от студената земя. Будих се десетки пъти в просъница. Алармата в 5:45 в събота не помогна особено за стоплянето, но щеш – не щеш, в 6 и нещо стройна редичка от десетки планинари (почти без изключение англоговорящи, каквото беше и населението на къмпинга като цяло) закрачи нагоре към основата на Кулите на светлината на челниците и доскоро пълната луна. Та и ние с тях.

След четиридесетина минути стигнахме до края на пътеката и основата на Кулите, а изгревът едва се загатваше в далечината на изток. Въпреки че се бяхме стоплили от катеренето, седенето в очакване върху студените скали не помогна за температурния баланс. Все пак бяхме окуражени не само от увеличаващата се и розовееща светлина, но и от малка лавина, която с няколкосекунден гръмотевичен шум свали купчини сняг от основата в посока зеленеещото езеро под Кулите. Виж ти!

Самият изгрев не беше по само себе си забележителен, а и около самите кули (особено най-лявата) имаше доста мъгла, но гледката беше не по-малко внушителна и невероятна. Около 8 и 20 Мигел ни предупреди, че след десет минути непременно трябва да се връщаме, а аз не исках да мръдна. Наложи се, все пак. Върнахме се в лагера Лас Торес, където явно сме се позабавили с прибирането на палатките и хапването, защото тръгнахме обратно по пътеката едва след 11. Мигел избърза напред, а ние тримата доброволци последвахме по-бавно, за да правим снимки и да се наслаждаваме на горите, реките, водопадите и птиците на Патагония.

Обратният път също взехме за около три часа, а когато стигнахме началото на пътеката, открихме Фернандо и Мигел в колата, заети със следобедна дрямка. Оказа се, че Мигел е минал същото разстояние за малко над час и половина, което е наистина впечатляващо. Посрещнаха изтощените ни физиономии със Спрайт и емпанади с морски дарове и скоро бяхме отново в колата, през Торес дел Пайне, в посока къмпинга, където бяха всички останали. По пътя спряхме да се полюбуваме на планините от езерото Норденшьолд. Обратно в първия къмпинг пък ни очакваха още емпанади, сандвичи, кафе и по цяла порция пиле с картофи за обяд. Определено рязко се завръщахме в света на хубавата храна.

Следобяда си направихме разходка до ледниковото езеро Грей, което бях посетил и при предната си визита в парка. Този път небето обаче беше по-чисто, но дежурните айсберги все така си плуваха електриковосини в бистрата вода. Удължихме разходката с десетминутна пътека по малък полуостров, откъдето се виждаха още айсберги в малък залив, с ледника Грей за фон. На самото полуостровче вятърът беше изключително силен, от типа “можеш да се облегнеш на него”.

По пътя от полуострова обратно към плажа чухме оглушителен шум от езерото. Обърнах се, за да стана свидетел на отчупване на огромно парче лед от най-близкия айсберг, което се разби във водата. С лавината при Кулите това беше второ вълнуващо и щастливо събитие за деня.

На връщане ми се скъса връзката на обувката, но за огромна радост се успокоих, че в раницата в къмпинга имам други връзки. Проблемът с обувката обаче не ме освободи от основната мъжка задача — с Мигел и Дейвид се редувахме да носим към колата поне петкилограмово парче кристален лед, което да използваме за охлаждане на алкохолните напитки вечерта. Омокрихме се целите и ни беше доста студено на ръцете, но усилията си заслужаваха.

Обратно в къмпинга вече се готвеха за вечеря. И то каква! Явяваше се вечерта срещу католическия Великден, но за повечето чилийци май това е просто почивен ден. За религиозен празник изобщо не стана дума, което не може да се каже дори за доста нерелигиозната България. Бяха си донесли цяло разфасовано агне, което ароматно се печеше на барбекю с дървени въглища. Досега не бях изобщо почитател на агнешкото, но не мога да отрека, че това беше превъзходно, в допълнение с цели картофи, наденички и зелена залата. Определено бих опитал пак.

Около и след вечеря ледът влезе в употреба за охлаждане на уискитата и бирите ни и се отдадохме на сладки приказки на все още доста развален, но явно разбираем, испански. Беше се стъмнило, а нощното небе беше чисто и невероятно ясно. Не мисля, че някога съм виждал толкова кристално звездите и съзвездията, камо ли пък тези на южното небе. Съзвездието Орион с Колана на Орион се рисуваше само пред очите ми, а от другата страна светеше Южният кръст, който присъства във флага на регион Магаянес, както и в тези на Австралия и Нова Зеландия. Зад близките звезди ясно личеше и остатъкът от нашата галактика, Млечният път. Неслучайно Чили е известно с едно от най-чистите небеса на света.

През нощта също спахме в същите палатки, но този къмпинг беше на далеч по-ниско и уютно място и разликата беше чувствителна. Сънят беше чувствително по-дълъг и качествен. Измъкнах се от палатката около 9 и половина и бях посрещнат с кафенце и сандвич за закуска. Помързелувахме, прибрахме палатките, обядвахме остатъка от агнето и се качихме по колите за пътя обратно към Пунта Аренас. След час отново спряхме в Пуерто Наталес на познатата бензиностанция за гориво и… сладолед! Времето беше рядко топло и прекрасно за патагонска есен. Направихме си кратка разходка по централния площад на Наталес, където освен църква, паметник и паркче има, изненадващо, и стар английски локомотив. Не знам как е попаднал тук и дали някога е имало железница, но днес определено такива неща в Чилийска Патагония няма.

От Наталес до Пунта Аренас пътувахме с весело настроение и чилийски шлагери като осемдесетарските пънк/ню-уейвъри Los Prisioneros и фолк класиките на великите Виктор Хара и Виолета Пара. Де да имахме и ние такава съвременна фолк музика вместо Митко Пайнера!

Някъде на средата на пътя получих неочакван SMS: Bienvenido a Argentina! Определено не бях в Аржентина, но явно сме били доста близо до границата, защото ми се е случвало само в Македония на километър-два от Албания.

И на Аржентина ще и дойде времето, но на първо място предстои седмица с петокласниците, шестокласниците и седмокласниците в La Milagrosa.

[facebook_like_button]

¡Hola!

Миналата седмица се изниза доста неусетно. Вече се чувствам що-годе установен в Пунта Аренас, оправям се без проблеми из центъра и по основните улици. Дните преминаха основно в уроци: предната седмица бе първата, в която преподавах самостоятелно. За кой ли път ще кажа, че е предизвикателство, но децата се забавляват. И въпреки че много от тях нямат дори базови познания по английски, се чувства прогрес. Играем прости игри с подхвърляне на топка (въпрос и отговор), упражняват се по двойки или в отбори. Имат проблеми с вниманието и дисциплината, но нищо невероятно.

В четвъртък изпитах за първи път печално известните ураганни ветрове, които редовно се носят из региона. По хълмовете и особено край самия проток въздушните течения бяха толкова силни, че ме тикаха настойчиво към шосето, когато чаках на пешеходна пътека. Край  водата пък ми хвърляха камъчета във врата. На моменти можех и така да се “опра” на силния вятър, че ако беше спрял рязко, откровен щях да падна по гръб на тротоара.

Вечерта пък с приемното ми семейство се разходихме в хипермаркетите на безмитната Зона Франка. Цените не ме впечатлиха като цяло, с нищо не са по-евтини от български супермаркет, какво остава за Метро. Единствените откровено евтини неща бяха големи туристически раници за по 30 лв и твърдият алкохол, който наистина е забележително евтин и разнообразен. Справка: Джони Уокър червен етикет 750 ml за 22 лв, панамски и кубински ром за по 9-10 лв в същия грамаж, а пак 9-10 лв струва и шотландско уиски от по-неизвестна марка, но 1 литър. Има и мексиканска текила с червей, странни водки и всякакви видове писко (местната гроздова).

В петък с другите доброволци посетихме най-красивата къща в града, имението на латвийско-немската имигрантка Сара Браун Хамбургер. В къщата цари невероятен необароков европейски лукс, който дори и днес контрастира рязко на отдалечеността и суровостта на региона. А същите хора, обитавали имението и развивали търговията с овце, са и тези, предизвикали изчезването почти до крак на туземното население, което е представлявало и най-южните местни племена на планетата.

След музея се подготвихме подобаващо за събитието на вечерта — квалификацията за световното по футбол в Бразилия Перу-Чили. Гледахме мача в дома на семейството на Дейвид в голяма компания на различни възрасти, подкрепени с националния коктейл и на двете държави Pisco Sour (нещо като гроздова с лимонов сок), чилийски вина и бири. За съжаление “наш’те” загубиха след злощастен гол на Джеферсън Фарфан в 87-ата минута, но като цяло мачът ми се стори необичайно динамичен, интересен и лишен от чисто тактическо надиграване.

В последвалата събота се принудих да стана рано в студената и дъждовна сутрин. Имах две причини: беше именният ми ден, Тодоровден, а и донякъде случайно се падаше, че си бях организирал посещение на колонията от пингвини на остров Магдалена.

В 8 и нещо потеглихме от Пунта Аренас с интернационална група туристи в голям ван, който за половин час ни отведе до малък пристан на север от града. Там ни чакаха три лодки: две готови да ни возят като туристи и една, която май вечно си чака, защото изглеждаше изоставена на брега от десетилетия. След около 40 минути плаване с една от нормалните лодки заобиколихме огромен туристически лайнер и забелязахме острова. По него личаха множество черно-бели точки, които с приближаването ни се потвърдиха като хиляди магеланови пингвини.

Разходката ни по острова продължи един час. Общо взето се ходи по пътека, оградена с въжета и водеща до фара на острова и обратно. От всички страни пътеката е заобиколена от дупки в земята, в които пингвините мътят и трупат провизии. Пингвините на острова са 60,000 и никак не се страхуват от туристи. Напротив, с готовност позират пред камерите, пресичат пътеките, дори биха ти стъпили върху крака. Някои дори копираха движенията на главата ми със своята.

Краят на март е сезонът, в който пингвините си сменят перушино-козината (но нрава не), която значи, че островът е целият в пера, а самите пингвини често са крайно опърпани, чорлави и по своему несресани. Но какво да ги правиш. През април ще излетят на юг плуват на север, за да прекарат зимата в по-топлите води на Тихия и Атлантическия океан.

След около час се ободрихме и стоплихме от неспиращия дъжд и мокрия студ в средата на протока с чайче и се върнахме на лодката, за да видим и втората дестинация от екскурзията — близкия и по-малък остров Марта. На този остров не акостирахме, а само се приближихме, за да се полюбуваме на тамошната атракция, а именно стотици едри морски лъвове, повечето от които ревящи изразително. По скалите личаха и пингвини, но далеч по-малобройни от десетките хиляди на остров Магдалена.

След не повече от час бяхме отново на не по-малко мокрия бряг, а след още толкова си бях вече и вкъщи на топло. Остатъкът от уикенда посветих основно на почивка и подготовка за настоящата седмица. Все пак в неделя с Дейвид посетихме Салезианския музей, в който освен католически артефакти видяхме и препарирани гуанакота, пуми, южни елени (уемул), битови предмети и канута на местните племена, кръста от гроба на капитана на кораба на Дарвин Бийгъл и разни антарктически щуротии. Не е лош като за неделен следобед.

Какво остава за тази седмица? Ами още предизвикателни уроци, но едва четири дни! Тази седмица е католическият Великден, затова петък е неучебен. Вероятно още в четвъртък вечерта тримата доброволци ще се отправим задружно към Торес дел Пайне, където заедно с приятели на семейството на Дейвид ще посветим уикенда на планински туризъм и къмпингуване на палатки.

Направо завиждам на Дейвид и Кристина, че още не са виждали Торес дел Пайне, защото чувството да зърнеш парка за първи път след такова очакване е незаменимо. Надявам се да се насладим на Кулите отблизо по залез или изгрев, каквато е основната ни цел, а защо не и да се приближим до ледника Грей по туристическата пътека до него.

Ще видим. Плановете са изменчиви, но настроението определено е ведро!

[facebook_like_button]

Ами да! Надявам се да съм ви оставил в нетърпеливо очакване след предния пост, а сега е време да разкажа за изминалата неделя и посещението в официално именувания “Национален парк Торес дел Пайне, или сбъдването на една мечта”.

Нека първо да изчистя съмненията от миналата седмица и да потвърдя, че времето беше не-ве-ро-ят-но. Яркосини небеса, памучени бели облачета и дори жарко слънце, което в един момент ме остави по тениска.

Пътуването започна преди зората в неделя. Станах преди 5, защото с Лео трябваше да тръгнем в 5 и 30. До 6 ванът се беше напълнил догоре с туристи (основно чилийци, но и едно момиче от Германия, която си говореше със своята чилийска приятелка на немско-английски), и се носеше из патагонската степ в посока север.

След около двучасов сън се събудих, когато бяхме вече достигнали покрайнините на Пуерто Наталес, а вляво и напред вече се виждаха перманентно заснежени планински върхове. Самото градче (население едва около 20,000) е разположено на фьорда Ултима Есперанса (Última Esperanza, Последна надежда) и всъщност е вторият най-голям град в провинция Магаянес след моя Пунта Аренас. Местните разчитат основно на туризма за свой поминък, като из кратката автомобилна разходка в неуспешно търсене на отворено кафе забелязах основно хостели и туристически агенции по улиците.

На вход/изхода на градчето (ще рече бреговете на фьорда) спряхме за кратка фотосесия на красивите утринни гледки на белещите се планини отвъд фьорда и паметника на гигантския праисторически ленивец милодон. Защо точно милодон украсява входа на града? Ами защото това любопитно животно някога е обитавало Пещерата на милодона, нашата следваща дестинация, разположена на около 25 километра от Пуерто Наталес. Пещерата на милодона не е дълбока, но пък е доста обемна и широка. Освен останки от милодон, в нея са открити и по-незначителни следи от саблезъби тигри и несъразмерни праисторически коне.

След кратка разходка из пещерата се отправихме към главната дестинация за деня: Торес дел Пайне. Дори от Пуерто Наталес, който е на 250 km от Пунта Аренас, дистанцията до източната част на парка е още близо 150 km. Скоро пътищата станаха черни, миризмата на прахоляк изпълни вана, а аз нервно се оглеждах в очакване и правех абсурдни снимки в движение.

И наистина, след като подминахме няколко почти безлюдни естансии и селцето Серо Кастийо, най-после зървам непогрешимите Кули (Las Torres), на които е кръстен паркът. Скоро спряхме колата на бреговете на солената Лагуна Амарга, отвъд която се откри невероятно ясна гледка към задната част на Торес дел Пайне. В далечината на лагуната се мяркаха розови фламингота, а гуанакотата станаха все по-редовно присъствие по хълмчетата.

След лагуната не се насочихме към входа на парка, а към водопадите на река Пайне в обратната посока. Там обядвахме пиле и супи за един на фона на оглушителни бързеи, а гуанакотата бяха толкова близо и толкова нахално наблюдаваха обяда ни, че се чувствах неудобно. Съвсем близо река Пайне прави невероятни полумесечни меандри в своя каньон в червеникавите скали.

След зареждащия обяд най-после достигнахме входа на парка и влязохме. Пътищата продължаваха да са все така черни, но вече с прибавени остри завои и резки слизания и изкачвания. Отдясно се откри все по-впечатляваща панорама към масива Рогата (Los Cuernos) и неговите разноцветни и абсурдно остри отделни рогца. Подминахме катамарана на езерото Пеое и достигнахме до Салто Гранде, откъдето, отново с водопади на преден план, се виждат южните стени на Рогата и заснежения Пайне Гранде.

Следващата спирка беше отвъд езерото Пеое, откъдето гледката към двата масива е малко по-далечна, но далеч по-панорамна. На малък остров в езерото, свързан с брега с доста дълъг пешеходен мост, се намира красиво хотелче. Водата беше кристална, леко раздвижена от повеите на вятъра и тюркоазена.

Последната част от парка, която посетихме, беше брегът на ледниковото езеро Грей, в което плуваха електриковосини айсберги, някои от тях с причудливи отвори. В далечината се виждаше и самият глетчер, а отвъд и бялото Южнопатагонско ледено поле. Самото езеро пък се намира в забележително равна долина, която загатва докъде е стигал глетчерът през Ледниковата епоха. На края на брега, при скалите, са доплавали едри парчета съвършено чист лед, от който си начупихме ледчета за безалкохолната бира и газираната вода, които Лео беше донесъл предвидливо. На два пъти от ледника се откъсваха нови айсберги, което беше съпроводено със звуци като от гръмотевица и гъст снежен прахоляк в далечината.

Слънцето започна да се скрива, ние се прибрахме в колата по доста играещ въжен мост “максимум 6 човека”, а след залеза в оранжево и синьо пътуването ми до дома беше основно заето с дрямка.

Събудих се половин час преди полунощ отново в Пунта Аренас, а между два съня сбъднах и една мечта: да видя Торес дел Пайне.

[facebook_like_button]

Здравейте отново от къщата на две преки от Магелановия проток, където (в къщата, не в протока) в момента се провежда лудо baby shower парти с около 30 много вокални учителки, разделени в два отбора. Но не това е темата на този пост, разбира сe 🙂

През изминалата седмица учителствах още три дни, от вторник до четвъртък. След бойното кръщене в понеделник, нещата постепенно се подобриха. Децата наистина ме харесват и са очаровани от присъствието ми в час, защото е много по-различно и интересно от често сивите уроци. Най-впечатлени от мен са петокласниците, които са едновременно много любопитни и по детски весели (като по-малките) и същевременно малко по-дисциплинирани и кротки (като по-възрастните). В сряда дори се стигна до това да дам 40 автографа “My name is Todor” на цял клас, като децата не искаха урокът да свърши и възразяваха на звънеца. В другия пети клас пък нямаха търпение за следващия час по английски. Аз дори не правих нищо необикновено, но вече съм местна забележителност в La Milagrosa!

В свободните следобеди след училище не пропусках възможностите да се разходя с фотоапарата, кога сам, кога с Дейвид и Кристина, из Пунта Аренас. Още повече, че времето беше (и в момента е) изключително благосклонно, с красиво градиентно синьо небе и пухкави облачета.

Във вторник с приемната ми майка Соле посетихме нещо като изложба “градска интервенция с вълна” на близкия мост. Местните общо взета обвиваха дървета, статуи, катерушки и какво ли не с шарени вълнени неща в памет на огромното наводнение преди точно една година, което е нанесло огромни щети и на къщата, в която живея в момента.

В четвъртък и петък посетих и гробището. Може да звучи като доста странна идея, но то всъщност е национална забележителност. И наистина, гробниците може да са леко злокобни, но са доста красиви, някои дори монументални. Много от тях са на хора с хърватски фамилии, срещат се и надписи на хърватски. Други са на англичани, немци, французи, изобщо всякакви хора от Европа, дошли да си търсят късмета в новооснования град в края на XIX век. В града е пълно със следи от хърватските емигранти: има консулство на Хърватия, физкултурен салон на дружество “Сокол”, хърватски клуб с бар/ресторант, а дори и някогашен хърватски квартал (Barrio Croata), в който се намира и нашата къща. Обаче истински хървати, с които да си пробвам сърбохърватския, не съм срещнал още.

В петък стигнахме и до сградата на пивоварната Austral, най-южната на света. За съжаление туровете в нея трябва да се заявят предварително и не влязохме, но и това ще стане до няколко седмици. И като стана дума за бира, трябва да се оплача, че засега не успяваме да намерим признаци на нормален нощен живот тук. Къде се крият хората на по 20 и няколко години в петък вечер? В Антарктида ли?

Днес (в събота) пък си спретнахме приятен спортен полуден. Разходихме се из доста стръмния Национален резерват Магаянес (Reserva nacional Magallanes), който се явява нещо като Витоша за Пунта Аренас: близка планина, в другия край няколко ски писти и маркирани пътеки за туризъм. Впечатляващ е най-вече с високия водопад, невероятните гледки към града и остров Огнена земя, вкаменените дървета и полувкаменените миди в много от скалите.

Резерватът Магаянес е добра тренировка за това, което ми предстои утре. Национален парк Торес дел Пайне, или сбъдването на една мечта. Моля се за хубаво време: нека да е студено и ветровито, ако иска, само да има хубави и добре осветени гледки към умопомрачителните групи от върхове Кулите (Las Torres) и Рогата (Los Cuernos) и, разбира се, към електриковосиния глетчер Грей (Glaciar Grey).

Стискайте палци! 🙂

[facebook_like_button]

Знаете ли това чувство, когато сънувате мечтани места, само за да се събудите с разочароващото осъзнаване, че са напълно недостижими и далечни миражи? На мен ми се е случвало много пъти. Тази сутрин се събудих с подобно чувство, сякаш очаквайки да се завърна към сивата реалност още в първите секунди на будно състояние.

Това обаче не се случи, защото от Пунта Аренас мечтите за всичките неземни места в Южна Патагония са напълно реални и постепенно започват да се случват.

Както разказах в предния си пост, в събота кацнах в столицата на Чилийска Патагония и на най-южната административна единица в света, Регион Магаянес и Чилийска Антарктика (Región de Magallanes y de la Antártica Chilena). Веднага щом самолетът слезе под облаците се откриха невероятни гледки на пуста, сурова земя с множество заливи и полуострови, тук-там по някоя къщичка, естансия или фар.

На летището бях посрещнат от страхотното ми приемно семейство, Соле и Лео. Соле е учителка в училището, където аз преподавам, а Лео има туристическа агенция. Именно с един от бусовете на агенцията се придвижихме до къщата на семейството, която е на две преки от Магелановия проток. Соле и Лео си живеят с два дванайсетгодишни кокер шпаньола, София и Томи, който е глух, но затова пък много мил. Къщата е уютна, винаги топла, с голям телевизор, чудесен достъп до центъра и протока и може би най-важното, wi-fi. Соле и Лео са приютявали доброволци на програмата от Индия и Шотландия и наистина личат опитът и желанието им да ме накарат да се чувствам у дома си за следващите месеци. Говорят по малко английски, а аз вече използвам няколко думи на развален испански, така че успяваме да водим комуникация.

В събота преди залеза в 9 вечерта си направих разходка из центъра на Пунта Аренас. Предвид къде се намира този град, разнообразието в него е невероятно. Има си множество кафета, барове, магазини, летище (разбира се), красив централен площад с катедрала и губернаторски дворец и дори мол с огромен супермаркет. Със 130,000 жители като население е малко по-голям от родния ми Плевен, но понеже няма никакво високо строителство (къщите над 2 етажа са огромна рядкост), е много по-голям като площ.

Още в неделя Соле и Лео водиха туристи до Национален парк Пали Айке и поканиха мен и Дейвид, един от двамата други доброволци в Пунта Аренас, да дойдем с тях. Пали Айке обхваща бивша вулканична зона и включва кратер на вулкан, солена лагуна, полета от някогашна лава и пещерата и кулите Пали Айке. Фауната, която видяхме на няколко метра от нас, се състои от стотици гуанакота (диви ламоподобни), нелетящите птици дарвиново нанду, патагонски лисици и други.

По пътя към парка видяхме и най-старата естансия (патагонска жилищна ферма) в Магаянес, Сан Грегорио, с останките на корабокруширалия параход Амадео, както и терминалът при Пунта Делгада, който свързва краят на континента с остров Огнена земя. На връщане от Пали Айке пък станахме свидетели на патагонско задръстване. Пътят беше затворен за около половин час, защото се проведе рали.

Вчера (понеделник) беше първият ми работен ден в училище La Milagrosa. Ще работя с две главни учителки, Маргарет и Татяна, и с деца от трети до седми клас. Вчера бях в часовете на шестокласниците на Маргарет, които бяха учудващо възпитани и поназнайваха английски. При четвърти клас на Татяна положението обаче беше по-трудно: децата са пълни с енергия, но нямат никакъв фокус, има проблеми с дисциплината и не обръщат внимание на уроците. В повечето моменти 2-3 от тях бях прави около мен и ми говореха на испански или повтаряха фразите на английски. Любопитни и приветстващи са, но ще има нужда от работа по знанията им по английски. Което е тъкмо моята задача от следващата седмица.

И така. През тази седмица ще ходя още четири пъти до училището. Би трябвало да съм в период на наблюдение, но де факто вече вземам много дейно участие в часовете. Наред с ученето на испански, живота с приемно семейство, непредвидимия климат и изследването на красотите на Патагония, това ще е още едно интересно предизвикателство.

До скоро!

[facebook_like_button]

¡Hola!

През миналата седмица наред с целодневната ориентация и интензивните курсове по преподаване на чужд език не пропусках шансовете да разгледам красивата столица на Чили, често с някои от другите доброволци, а понякога и сам.

От хълмовете Сан Лусия и Сан Кристобал, където бях във вторник, се открива невероятна гледка към безкрайния град. Сан Кристобал си е направо планина: ходи се един час под жаркото южно слънце до върха, където има статуя на Дева Мария. В подножието на хълма са къщата на нобеловия лауреат Пабло Неруда, сега музей, зоологическата градина и кварталът Беявиста, който е център на нощния живот с множество барове и клубове.

В сряда се разходихме до “селото на занаятите” Los Dominicos. Всъщност не е никакво село, ами последна спирка на метрото на Сантяго. А си се явява точно един чилийски Етър, с множество къщички-магазини, подлъгващи туристите с шалове и дрехи от вълна на алпака, глинени пингвинчета и прасенца и сувенири от полускъпоценния камък лаписласули.

Четвъртъкът и петъкът заделих за самостоятелни разходки из западната част на града, до парка Кинта Нормал, където са Музеят на паметта и човешките права (общо взето Пиночет) и Природонаучнят музей. Първият за съжаление беше затворен, но работеше галерията със снимки от преврата през 1973 и кампанията за референдума през 1989-90. Природонаучният музей обаче си беше отворен и доста интересен. Разказва много за географията и първите обитатели на Чили, като започва от пустинята Атакама и завършва с “Чилийска Антарктика”. За разлика от всеки един български музей, е изключително модерен, интерактивен и фокусиран върху знанието и запомнянето, а не е просто колекция от едва свързани артефакти.

В западната част на града има и страхотно улично изкуство. По-красиви, идейни и впечатляващи графити не съм виждал никъде. Повечето са и доста сюрреалистични, като например елен с шест човешки крака, три от които с чорапи…

В събота сутринта излетях за Пунта Аренас, където, след четиричасов полет с престой в Пуерто Монт и три дни по-късно, се намирам в момента.

[facebook_like_button]

Поздрави от слънчево Сантяго, където Шампионската лига се гледа посред бял ден!

Както очевидно става ясно, пристигнах безпроблемно в събота и веднага се заех с разглеждане на града. Пълно е с красиви хълмове със страхотни гледки над града, на който много-много не му се вижда краят, бохемски квартали и стара архитектура. За по-модерно настроените, има и небостъргачи 🙂

В неделя заедно с петима други доброволци от Америка и Германия си направихме екскурзийка до Валпараисо и Виня дел Мар на Тихия океан. Валпараисо е изцяло хълмист град с шарени къщи, въжени линии с изрисувани кабинки, улични кучета и голямо пристанище. Съседът му Виня дел Мар пък се явява някакъв местен Слънчев бряг, но далеч по-уреден и красив. Плажовете им само изглеждат добре обаче — океанът е студен и вълните са силни и непредвидими, не става за плуване. Друго си е на Черно море с едно Бургаско в ръчичка.

От вчера (понеделник) започнахме ориентация. В първата вълна на програмата сме над 50 човека, от които над 90% са американци, но има и хора от Русия, Индонезия, Германия, Сингапур, Англия… интересна смесица. Ориентацията е общо взето подготовка за работата в училищата, която ни очаква. Мисля, че едва днес, когато видях видео от реалните проблеми при преподаването, осъзнах истинската сложност на задачата. Ще е трудничко, но да видим, невъзможно е да знам условията отсега.

Това, което знам, обаче, е че със сигурност ще служа в Пунта Аренас, което беше моят първи избор. Ще преподавам в начално училище La Milagrosa, а приемното ми семейство звучи страхотно — “майката” е учителка, “бащата” е в туристическия бизнес, имат две кучета и къща на две преки от Магелановия проток. Хари от Индонезия, бивш доброволец в същия град, сподели страхотни неща за тях, та нямам търпение да ги срещна. Полетът ми към южна Патагония ще е в петък, събота или неделя, но това ще разбера чак в четвъртък. Оттам нататък предстоят две седмици наблюдение в училището и след това преподаване. Междувременно и в почивните дни: приключения и създаване на спомени 🙂

И така. Очаквайте включване от края на света, когато почна да си летя за там с частния си самолет 😛

[facebook_like_button]